накрая.
Бернщайн беше фамилията на бащата на Ерика, а Гризман — на Сол. Кристофър се казваше ирландецът-католик, с когото бяха израснали заедно в едно сиропиталище във Филаделфия. Елиът беше човекът, който ги осинови. Той имаше тъжни очи, пепеляво лице и винаги носеше черен костюм с червена роза на ревера. Благодарение на него Крис и Сол се сприятелиха. Той беше единственият човек на света, който се бе държал топло и ласкаво с тях, но по-късно ги бе завербувал за разузнаването и по-точно ги бе направил наемни убийци. Накрая се бе превърнал в техен враг. Крис бе намерил смъртта си, а Сол бе убил Елиът.
Горчивината от случилото се, която все още измъчваше Сол — мъката, отвращението, съжалението — това бяха мотивите, поради които пожела да се оттегли от света. Любовта към Крис, който не му беше кръвен брат, а също и към Елиът, въпреки всичко, което бе сторил, го подтикнаха да кръсти бебето на двамата мъже, изиграли най-важна роля в живота му. Ерика го бе разбрала и се бе съгласила. Чудесната, благородна Ерика. Грациозна като олимпийска атлетка. Красива като манекен — висока, спретната и елегантна, с високи скули и дълга черна коса. Но разочарована като самия него.
Сърцето му се сви от изстрелите, които не секваха. Стремглаво се втурна към селото, като първата му мисъл бе, че трябва да предпази сина си. След това си даде сметка, че Ерика е в състояние да защити детето не по-зле от него. Накрая си каза, че ако нещо се случи с тях, ще преследва убийците докато не им отмъсти.
Въпреки че не бе прилагал уменията си, откакто бе дошъл в Израел, у него веднага се пробудиха старите инстинкти. Очевидно някои навици никога не могат да бъдат напълно забравени. Прескочи една каменна ограда и наближавайки селото провери да не би механизмът на пушката му да е замърсен и дали пълнителят е вътре. Въпреки че винаги я държеше заредена, погледна пак, за да бъде напълно сигурен. Чу писъци, скочи встрани и залегна зад купчина камъни.
Изстрелите се чуваха все по-близо и зачестиха. Сол погледна към края на селото и видя нападателите. Те се бяха прикрили зад последните къщи и от там стреляха към центъра. Жените бързо прибираха децата от улицата. Един възрастен мъж залегна на земята и като се претърколи няколко пъти, за да избегне сипещите се куршуми, се опита да стигне до младо момиче, замръзнало от страх в средата на улицата. Граната, хвърлена от отворен прозорец, отнесе главата й. Въздухът се изпълни с дим, взривът засегна една сграда. Чу се женски писък.
Един от нападателите падна, прострелян в гърба. Останалите петима, които бяха откъм страната на Сол, насочиха стрелбата си към корозиралия метален навес, откъдето идваха откосите от М–16. Прикритието стана на решето. М–16 замлъкна.
Останалите защитници, разположени по други сгради, бяха решени да отмъстят за приятелите си. Още един нападател падна, облян в кръв. Сол постави пръста си на спусъка, прицели се и простреля трети. Набеляза нова цел, стреля и улучи врага в главата. Излезе иззад купа от камъни и продължи да стреля.
Уби още един. Останалите араби, разбирайки, че са попаднали под кръстосан огън, се заозъртаха напред-назад и притичаха да се скрият зад ниска каменна ограда, но спряха объркани, защото иззад нея се подаде любимият на Сол ученик и стреля почти от упор, размазвайки главата на един от тях. Свличащото се тяло се обля в кръв.
Като използваше прикритието на стените и окопите, които той и учениците му бяха изкопали за отбрана, Сол се устреми на прибежки към противоположния край на селото. С периферното си зрение забеляза, че защитниците разгръщат позициите си, дочу стрелба от М–16 и в отговор откосите на все повече автомати „Калашников“. В сградата, която бе вече частично засегната от граната, избухна още една. Този път се срути цяла стена, но Сол не чу писъци. Страшно разярен, той продължи към другата група нападатели. Изпразни цял пълнител по тях, грабна автомата, който бе изпуснал един от оттеглящите се араби, изстреля и него и вдигна един М–16, който лежеше до един от простреляните му ученици. След като изпразни и него, победи в ръкопашна схватка нападател, чиито умения очевидно не можеха да се сравняват с тези на обучения да убива Сол. Като си служеше само с длани, удари с всичка сила гръдния кош на противника си, чиито ребра изхрущяха и пронизаха сърцето и дробовете му.
Гърмежите секнаха. Сол хвърли поглед към мъртвия враг в краката си. Учениците му го наобиколиха, въодушевени от победата.
— Не, не се скупчвайте така! Разпръснете се! Прикрийте се! Още не сме сигурни дали сме се разправили с всички!
Самият Сол също се спусна към един изкоп. Съжали, че е толкова праволинеен. Каза си, че няма право да мисли първо за себе си, че преди всичко е професионалист и е обречен да остане такъв. Трябваше да се погрижи за спасяването на селото. Личните грижи винаги оставаха на втори план. Тук саможертвата бе превърната в норма на поведение. Но Сол отчаяно искаше да знае какво се е случило с Ерика и детето.
Принуден да дава пример, той раздели учениците си на групи и заедно с тях методично започна да претърсва селото. Предпазливо се приближаваха и проверяваха всеки вражески труп. Като се ядосваше, че точно той трябва да носи отговорност, наблюдаваше претърсването на всяка сграда, за да се увери, че вътре не се крие никой. Организира и преброяването на жертвите от тяхна страна. Оказаха се десет загинали и петнадесет ранени.
— Къде са санитарите? Свързочниците предадоха ли сигнал за тревога в базата в Беершеба?
Едва когато бяха взети необходимите в такива случаи мерки и спазени всички процедури, Сол си позволи да помисли за семейството си. И отново осъзна, че бе обречен. Съдбата бе пожелала да се върне към предишния си начин на живот. През цялото време бе действал съвсем точно, според придобитите по време на дългогодишното си обучение навици. Но от човешка гледна точка тази правилна реакция изглеждаше абсолютно нелогична, защото влизаше в противоречие с личните му желания и задължения.
Главен прицел на нападателите, където бяха хвърлени двете гранати, бе неговата къща. Хората и учениците му го заобиколиха със съчувствие и уважение, изразявайки възхищение от неговото себеотрицание. Сол най-после можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Тръгна към разрушената къща, където вероятно бяха потърсили подслон съпругата и детето му. Дясната стена бе отнесена. Покривът от тази страна се бе срутил.
Спомни си, че когато избухна първата граната, бе дочул женски писък. Изпълнен с лошо предчувствие, той надникна през зейналата на мястото на прозореца широка дупка. Завесите бяха обгорели и разкъсани. Вляво съзря парчета от дървеното камионче, което бе направил на сина си. До тях бяха пръснати изпочупени чинии, паднали заедно с рафта. Отломките от кухненската маса почти ги покриваха. Миришеше на изгоряло дърво, прегорен плат и разтопена пластмаса. Покривът се бе срутил точно в центъра на кухнята.
Поиска да бутне вратата, но тя направо се извади с пантите. Преглътна болезнено и влезе вътре. Движеше се бавно, от страх да не настъпи изкълчен крайник или — направо изтръпваше от тази мисъл — парчета от телата на любимите си. Започна да разчиства, като захвърли настрани парче ламарина, дървена греда, стъпи върху трески от стол, но никъде не видя кръв и сърцето му заби ускорено, изпълнено с надежда.
През зейналата дупка на вратата заизхвърля отломки от покрива. Продължи да разчиства, но не откри следи от кръв. С усилие отмести онази част от покрива, която се бе наклонила, за да разгледа и останалата площ от кухнята, която дотогава оставаше скрита.
Напрегнато се взираше, но не видя никакви тела. Докато се опитваше да отмести капака на скривалището, което се намираше под кухнята, нарани ноктите си. С кървящи пръсти на ръцете повдигна капака, облегна го на стената и впери поглед в тъмното пространство, което се откри под него.
— Ерика!
Гласът му отекна в ямата, но отговор не последва.
— Ерика! Аз съм, Сол!
