Без да изчака отговор, той се спусна долу. Обувките му докоснаха земята метър и половина под кухненския под. „Свършено е“ — мислеше си той. С усилие се взираше в мрака. За миг си каза, че може би греши, след това внезапно се досети, че онова, което извика, не беше достатъчно ясен сигнал за Ерика. Врагът би могъл да имитира гласа му. В тази тъмница долу номерът можеше да мине.
— Бебчо Рут и рози.
— Скъпи, крайно време беше да кажеш това. Тъкмо почвах да се тревожа. Чудех се дали наистина си ти или да стрелям — се чу успокояващият, дълбоко чувствен глас на Ерика, идващ от дъното на стаята. — Вярвам, че си им дал да разберат и си ги пратил при дяволите в ада!
— Откога евреите вярват в дяволи и ад — не се стърпя да каже Сол и се засмя.
— В определени случаи е много приятно да си го представиш. Искрено се надявам, че проклетниците ще се пържат в ада за това, че нападнаха селото, нашия дом.
— Тате — обади се синът му в мрака.
— Аз съм, синко. Няма от какво да се боиш повече. Но, Ерика, що за изрази използваш пред детето!
— Още нищо не си чул. Бързо ми кажи защо се забави толкова или изобщо няма да успея да контролирам езика си.
Сол се мъчеше да отгатне по нотките в гласа й дали се шегува.
— Стрелбата престана отдавна — каза тя. — Защо се забави толкова? Отби се да пийнеш някъде ли?
Сега вече Сол бе сигурен, че Ерика се шегува, защото тя много добре знаеше, че Елиът го бе заставил да се откаже от алкохола. Въздъхна с облекчение, не само от радост, че тя и детето бяха живи, но и защото Ерика не му се сърдеше, че е предпочел първо обществения си дълг. Не можеше повече да сдържа сълзите си.
Чуха се стъпки. Ерика и синът му се заизмъкваха от другия край на тунела под земята.
— Сол? — с тревога в гласа произнесе Ерика, съвсем близо до него.
— Тате?
— Добре съм, синко. Аз само…
— Какво има, Сол? Нещо не е наред ли? — прегърна го силно Ерика.
— Аз… — опитваше се да обясни той, като триеше с ръка сълзите си. — Избихме ги всичките. Но, ако… — самообладанието му се възвръщаше. — Ако веднага след като всичко приключи бях дошъл първо тук, за да видя какво се е случило с вас, с теб и Крис, то тогава онова, на което се опитвах да науча младежите в селото… да поставят интересите на групата пред личните… би се оказало само една лъжа. Още при следващата атака щяха да се погрижат първо за себе си, вместо…
Крис се гушна в него.
Ерика го прегърна още по-силно.
— Ама че си глупав!
— Какво? — с изненада запита той.
— Ние сме професионалисти. Или поне бяхме такива. И двамата знаем как стоят нещата по време на нападение. Личните желания са лукс. Ако групата не се защитава като цяло, нито едно отделно семейство няма шанс да оцелее. Веднага щом започна стрелбата хванах Крис с едната ръка, а в другата грабнах това оръжие. Казах си, че ако си жив, ще изпълниш обществения си дълг, както направих и аз. В моя случай това означаваше да скрия и спася нашия син. В твоя — да направиш всичко, което е по силите ти, за да защитиш селото. Виждаш че сълзите са излишни. Толкова те обичам! Моят дълг изискваше да опазя семейството, твоят — да помогнеш на групата. Нямам причини да съм недоволна от теб. Дори, ако искаш да знаеш, се гордея с теб. Всичко беше както трябва.
— Обичам те.
— След като селото се успокои, като поставим часови и сложим Крис да спи довечера, ще ми покажеш точно колко ме обичаш!
Двадесет минути по-късно израелски боен хеликоптер закръжи над каменистите поля край селото, като претърсваше местността за оцелели нападатели. По неравния път се носеха два камиона, пълни с войници. Спряха в покрайнините. Наскачаха от камионите, огледаха опустошенията и застанаха мирно, когато един капитан започна да им дава заповеди. Бяха добре обучени и дисциплинирани. Заеха отбранителни позиции в очакване на ново нападение. Един отряд претърси джобовете на избитите врагове.
Задуха горещ вятър, който вдигна прахоляк.
Капитанът, чието лице бе силно набраздено като издълбан от порои склон, се доближи до Сол.
— Вашите свързочници докладваха, че атаката е била отблъсната — посочи към труповете той. — Като че ли по-точната дума е „смазана“.
— Ами, — вдигна рамене Сол — те ни нападнаха и ние им го върнахме.
— Очевидно — запали цигара капитанът. — Ако добре съм осведомен, лошо му се пише на онзи, който реши да ви дразни. Вие сте Гризман, нали? Сол Гризман? Американец? Бивш служител на ЦРУ?
— Това притеснява ли ви?
— О, не. Особено като гледам как добре сте се справили. А това трябва да е Ерика.
Сол се обърна. Не беше чул Ерика да се приближава.
— Кристофър е у съседите — съобщи му тя. — Все още е уплашен, но обеща да затвори очи и да се опита да заспи. Те ще го наглеждат.
Тя обърна глава към капитана.
— Вие сте работили за Мосад? — запита я той. — Изненадан съм, че тук не умирате от скука.
— Особено днес със сигурност не.
Капитанът извърна глава към младежите, които все още държаха оръжията си в ръце.
— А къде са мъжете?
— В армията — отговори тя. — В Йерусалим или може би в Тел Авив. В това село са останали само вдовици, сираци и жени, чиито мъже са в армията. Едва-едва се държаха, когато се заселихме тук.
— Всъщност точно това търсехме — добави Сол. — Закътано място на края на географията. След това решихме да подсилим гражданската отбрана.
— Да не искате да кажете, че тези момченца, макар и с помощ от ваша страна, са се погрижили за онези там?
— Имаха нужда само от малко увереност в собствените си сили — засмя се Сол и прегърна две от най- близкостоящите момчета.
— Казаха ми, че имате причина да искате да се изолирате от света — обърна се капитанът към Сол.
— А казаха ли ви каква е?
Капитанът поклати отрицателно глава.
— Алергия.
— Да, ясно. Знам също, че вие — той се обърна към Ерика — не сте имали причина да напускате Израелската разузнавателна служба. Досието ви е чисто. Не е имало нужда да идвате в това затънтено място.
— Напротив — отговори му тя. — Имах, при това много важна.
— Каква?
— Да бъда до него — тя посочи към Сол.
— Е, добре — капитанът продължаваше да пуши. — Имам да изясня няколко въпроса във връзка със случилото се.
— Разбирам — отвърна Сол. — И аз също.
— Нападателният отряд не е бил само банда от аматьори. Били са добре въоръжени. Съветски оръжия. Атаката им не е била случайна, а предварително планирана — шестима нападатели от единия край на селото и още толкова от другия. Никак не е лесно толкова голям брой хора да преминат незабелязано покрай граничните постове — необходима е отлична подготовка, смелост и дяволски важна причина за нападение. Ако ставаше дума за селище в спорните територии, щях да си помисля, че искат да го завземат. Ако представляваше някаква стратегическа цел — например въздушна база или склад за боеприпаси, една изненадваща, макар и рискована атака, пак би имала обяснение. Но да нападнат селище, в което са
