таксита, за да избяга от евентуални преследвачи. Последното попадна в задръстване близо до плажа, затова той плати на шофьора и се втурна навън.
Имаше толкова много причини за безпокойство. Не само опасността, която представляваше идването на Кеслер. Нито тревожната информация за изчезването на кардинала. Най-много се притесняваше да не би и баща му да бъде отвлечен като останалите. Трябваше да го предупреди навреме.
Позвъни от един уличен телефон близо до ботаническата градина, но никой не се обади — нито в магазина, нито в къщата край океана, където живееха с баща си. Помисли си, че помощникът му е затворил по-рано, въпреки че това никога не се бе случвало. Опита се да си внуши, че баща му още не се е прибрал от плажа, макар да знаеше, че той винаги се връща за новините в пет часа по телевизията. Малко по-късно отново позвъни в магазина. Този път чу автоматично предаваното стандартно съобщение, че линията е повредена. Почувства режеща болка в стомаха, сякаш бе погълнал натрошени стъкла.
Най-после стигна до пясъчната ивица и въпреки че стичащата се от челото му пот затрудняваше виждането му, погледна към редицата от сгради, построени край океана. Оттук би трябвало да различи своя магазин сред останалите — ресторанта на самообслужване, станцията за зареждане на моторници и будките за сувенири, но някакво хаотично суетене насам-натам скриваше всичко. Полицейски коли, огромна тълпа, пожарни, виещо се кълбо дим.
Усети кръвта да пулсира в слепоочията си. Разбута тълпата и се спусна към обгорелите останки от магазина. Санитарите откарваха покрито с чаршаф тяло към линейката. Като блъсна един полицай, който му викна да спре, Пендълтън дръпна чаршафа от лицето на трупа. То беше така обезобразено, че наподобяваше едновременно разтопен восък и смачкан хамбургер. Друг полицай се опита да го избута встрани, но Пендълтън яростно се освободи и хвана трупа за лявата ръка. Пръстите бяха обгорели, върху тях не се виждаше пръстен. Помощникът му не беше женен. А Пендълтън-баща, макар и вдовец, продължаваше да носи венчалната си халка.
Пендълтън престана да се съпротивлява на опитите да го изведат оттам.
— Мислех, че е баща ми.
— Какво общо имате с мястото? — запита го един полицай.
— Магазинът е моя собственост. Баща ми. Къде е?
— Открихме само една жертва. Щом това не е баща ви…
Пендълтън се изскубна и хукна, разбутвайки тълпата. „Трябва да стигна по-скоро до къщата!“ Дробовете му се пълнеха с лютив дим. Той се спусна край една полицейска кола, бързо премина покрай другите постройки и се заизкачва по песъчливия склон. Миризмата на обгоряла плът, която до преди малко чувстваше в ноздрите си, отстъпи място на вкуса на метал в устата му. Къщата се намираше на скалист склон на около четвърт миля от магазина. Това бе една модерна постройка от стъкло и секвоя, заобиколена от дървета, които я предпазваха от вятъра. Едва когато наближи, осъзна, че може би го грози опасност. Но това нямаше значение. Бързо влезе вътре през задната врата и се ослуша да чуе звука от телевизора в кухнята. Там баща му имаше навик да гледа телевизия, докато си пийва вино и приготвя вечерята. В кухнята цареше тишина, печката не работеше. Той извика баща си по име, но не получи отговор. Претърси цялата къща, но от него нямаше и следа.
Пендълтън грабна телефонния указател от спалнята на баща си, бързо откри номера на пансиона „Капитан Кук“ и набра.
— Моля, свържете ме с господин Кеслер.
— Един момент… Съжалявам, но господин Кеслер е напуснал пансиона.
— Не може да бъде! Кога?
— Сега ще проверя, господине. В четири следобед.
Пендълтън потрепера конвулсивно и седна до телефона. Срещата му с Кеслер беше в четири часа. Как е могъл точно тогава да напусне пансиона?
„Дали Кеслер има нещо общо с изчезването на баща ми?“
Не, не се връзваше. Ако беше замесен, нямаше да му съобщи за пристигането си, още повече да иска среща. Освен ако…
Подозрението се усилваше. Може би Кеслер е послужил само за отвличане на вниманието — да раздели бащата от сина, за да могат по-лесно да хванат Ледената висулка.
Можеше да има и друго обяснение, но то едва ли бе по-утешително. Някой друг би могъл да плати сметката в пансиона по същото време. За да засили чувството, че са жертви на организиран терор. „В такъв случай“ — мислеше Пендълтън — „логично е да се предположи, че следващият… ще съм аз“.
Професионалните навици надделяха над чувствата. Извади пистолета на баща си от чекмеджето, провери дали е зареден, след което отиде в стаята си и взе още един пистолет. Отново огледа къщата, този път по-обстойно, като надникна във всяко кътче. Вече не търсеше баща си, а някой външен натрапник.
Телефонът иззвъня. Той се спусна към него и вдигна слушалката със слабата надежда, че може да е баща му. Отсреща затвориха.
Мускулите му се изопнаха. „Грешен номер? Или врагът иска да разбере дали съм си вкъщи?“
Трябваше да се подготви за най-лошото. Бързо съблече спортния си костюм и си сложи топли вълнени дрехи. Дърветата хвърляха сенки в здрача. Ниско приведен излезе от къщата и отиде до една висока скала наблизо откъдето можеше да наблюдава сградата.
Включи се автоматичното осветление, телефонът отново иззвъня; едва се чуваше. След втория сигнал спря. Преди да излезе, той включи телефонния секретар, който щеше да отговори на отсрещната страна да остави съобщение. Ужасно му се искаше да разбере дали не е баща му, но не можеше да рискува да се върне в къщата, за да прослуша записа. Беше предвидил такъв вариант и взе със себе си безжичния телефон, като го изключи да не звъни, за да не разкрие местоположението му на скалата. Включи го и ясно чу отговора на телефонния секретар. Но както и преди, някой затвори.
В двора влезе полицейска кола — вероятно във връзка с пожара в магазина — макар че не приличаше много на такава. Полицейският служител почука на вратата и се опита да я отвори, но Пендълтън я бе заключил. Той заобиколи и отиде до задната врата, почука и отново се опита да влезе, но като не успя, се качи на колата и потегли. Никой друг не се приближи.
Баща му беше изчезнал! Също както бащите на останалите. Но за разлика от тях, Пендълтън младши не бе само представител на следващото поколение, не беше аматьор. Ледената висулка го бе обучил за свой заместник.
„Един ден врагът ще се върне“ — бе го предупредил той.
Да, точно така се случи. И отвлече баща му.
„Значи сега е мой ред!“ — Пендълтън вътрешно изкрещя.
Той бе отказал да се замеси в работата, която му предлагаха синовете на останалите членове на групата, за да не навреди на баща си. Но вече нямаше кого да пази. „Ще се заема с това! Но не по «поръчка»! Това е личен проблем! Ако до утре баща ми не си е у дома, ще ви дам да разберете, копелета такива, макар и след четиридесет години!“
„Ще отмъстя за Ледената висулка!“
„И за себе си!“
Завръщането на воина
Северно от Беершеба, Израел.
Изневиделица се чуха изстрели. Сол захвърли на земята лопатата, грабна оръжието си и изскочи от канала, който копаеше. Беше започнал работа от сутринта и се потеше под ярките лъчи на слънцето. Удължаваше напоителния канал, който беше построил още първата година, откакто се установи в селото. Това беше преди три години. По това време жена му Ерика беше бременна. И двамата изгаряха от желание да избягат от бъркотията в този свят, да открият спокойно място, където нищо няма да им напомня безсмислието на предишната им професия. Те, разбира се, съзнаваха, че никога няма да могат да се изолират напълно, но поне можеха да живеят с тази илюзия. Бяха създали дом тук, накрай света, където не се чувстваше дори конфликтът между араби и евреи — за себе си и бебето, Кристофър Елиът Бернщайн- Гризман, което се роди скоро след като се заселиха.
Хората от селището се чудеха що за име е това — хем християнско, хем еврейско, пък и с това тире
