— Нарушават закона.
— Три пъти ура за Канада.
Кеслер си сложи слънчевите очила и загледа напред. Краткият разговор приключи.
След осемдесет километра стигнаха до входната магистрала на град Кичънър. Но вместо да тръгнат по нея, шофьорът отби встрани и се насочи към покрайнините. Накрая зави по чакълена пътека пред гаража на голяма къща, разположена на стръмния бряг на реката.
Кеслер излезе от колата и заразглежда имението. То бе заобиколено отвсякъде със залесени хълмове, имаше игрища за голф и тенис, сателитна антена, басейн. Обърна поглед към гаража, предвиден за пет коли, а след това към къщата. По таванските прозорци, кулите и фронтоните приличаше повече на сграда в Нова Англия, отколкото в Онтарио.
— Господин Холоуей знае къде да се настани — каза шофьорът. — Всичко това дължи, разбира се на…
Едно от двойните крила на входната врата на къщата се отвори. Показа се добре сложен мъж, среден на ръст, облечен със спортен костюм, който му стоеше отлично, и обут със скъпи маратонки. Беше към четиридесет годишен, с гъста вълниста коса, пращящ от здраве.
— Благодаря, Джон. Няма да имаме повече нужда от теб днес. Ако искаш, можеш да опиташ новите съоръжения във физкултурния салон и сауната. Пийни си и поспи.
— Благодаря ви, господин Холоуей.
Шофьорът се качи в колата. Холоуей слезе по гранитните стъпала пред къщата и протегна ръка на пристигналия.
— Джо? Или…
— Джоузеф — здрависа се Кеслер.
— Откога се каним да организираме тази среща. Имаме толкова общи теми. Жалко, че трябваше да чакаме неблагоприятното развитие на събитията да ни събере.
— Не бих го нарекъл точно така.
— А как?
— Проклета лудост.
— Целият свят е полудял. Затова предпочитам да живея тук. По-далеч от безумието — Холоуей посочи с изкривено лице към магистралата, скрита зад хълмовете. — Хайде, останалите също са много обезпокоени. Чакат ни.
Фоайето на къщата тънеше в мрак. Стъпките им отекваха по покрития с теракот под. Кеслер все още имаше нужда да се поуспокои и спря да разгледа един пъстър пейзаж, окачен на стената. Картината носеше подпис — Холоуей.
— На баща ми е — осведоми го Холоуей. — От „цветния“ период.
Това, че Холоуей спомена баща си, предизвика отново гнева на Кеслер. Откъм хола долитаха сърдити гласове. Предвождан от Холоуей, той влезе в стая, облицована с дъбова ламперия. Осемте мъже вътре прекъснаха разгорещения си разговор и обърнаха погледи към него. Кеслер също започна да ги разглежда. Бяха различни по ръст, тегло, външност, само по едно си приличаха — всички бяха на възраст около четиридесетте.
— Време беше — каза някой.
Други двама побързаха да се обадят:
— Тук съм от вчера.
— Тази среща уж беше много спешна!
— Полетът ми се отложи — отговори им Кеслер. — Дойдох веднага щом това стана възможно.
Тримата, които беше чул, говореха с акцент — испански, шведски, от западните щати на Америка. Измежду гласовете в хола бе различил още френски, британски, италиански, египетски и южноамерикански.
— Господа, моля за внимание. Ако започнем да спорим помежду си, ще помогнем на своя враг да осъществи и втората част на плановете си.
— Втора част ли? — намръщи се французинът.
— Какво имате предвид с това „своя враг“ — запита тексасецът. — Не може един човек да реализира сам всичко това.
— Съгласен съм — отвърна му Холоуей. — Не знам колко са, но са добре организирани и имат обща цел. Затова говоря за тях като за едно цяло, а и ние също трябва да действаме така единодушно.
— Съвсем вярно — подкрепи го италианецът. — Не можем да си позволим личните тревоги да ни отвличат от общата цел. Не трябва да се разединяваме. Нали затова се обединихме преди толкова години и продължаваме връзката си до ден днешен? Защото като група ние сме по-силни, отколкото всеки от нас взет поотделно. Много по-успешно ще можем да се защитим.
— Но не ние се нуждаем от защита — възкликна испанецът.
— Може би не физически — отговори му Холоуей. — Поне засега. Но психически? Ами ако не се задоволят само с това? Ако решат да преследват и нас, нашите жени и деца?
Всички го слушаха напрегнато.
— Това имах предвид, като говорех за „втората част“ на плана им — постоянно да ни държат в несигурност и под напрежение, да ни накарат да живеем в постоянен страх.
— О, боже — изохка пребледнял египтянинът.
— Разбирате ли?
— Да, „Нощта и мъглата“ се връщат отново.
— Какво ви става? — не можа да се въздържи Кеслер.
Всички учудено го погледнаха.
— Вместо да се потупвате по гърба колко добре сте направили, че сте поддържали връзка помежду си през всичките тези години, защо не признаете, че сте си навредили и сте се превърнали във врагове на самите себе си?
— За какво говориш?
— Давате ли си сметка как са ни разкрили? Трябвало е да проследят само един от нас и той ги е отвел до останалите.
— Вземахме предпазни мерки.
— Очевидно не много ефикасни. Ами сега в момента? Всички на едно място.
Американецът от западните щати пристъпи напред. Лицето му беше изкривено от възмущение.
— Баща ми никога не би си признал.
— Дори ако го подложат на мъчения? Едва ли — изрази съмнение Кеслер.
— Колко може да издържи един възрастен мъж? Ами ако са използвали медикаменти? Закъснях за срещата и можеше изобщо да не дойда. Тук съм, за да ви предупредя. Вие имате също толкова вина, колкото и онзи, който е извършил всичко това. Не трябва да поддържаме връзка помежду си. Не искам да ви виждам повече, нито пък вие да ме търсите.
— Така няма да си помогнем много — отвърна му Холоуей. — Ние ще продължим да живеем в опасност, а и бащите си не ще можем да върнем.
— Вече почти съм се примирил, че е мъртъв.
— Аз не се предавам така лесно — отвърна му Холоуей. — Но дори и да си прав? Ако твоят и моят, както и бащите на всички останали са мъртви? Трябва ли да оставим нещата така?
— О, копелетата ще си платят, повярвайте ми.
— Значи имаме общи планове, които трябва да обсъдим.
Кеслер пристъпи бързо напред.
— Нещо конкретно ли имаш предвид?
— Да. Изглежда не си забелязал. Ти не си единственият член на групата, който се е колебаел дали да дойде. Двама отказаха. В известен смисъл най-важните членове.
Кеслер смутено огледа присъстващите и разбра всичко.
— Тяхното идване тук бе от съществено значение за реализиране на онова, което имах намерение да
