Майърс ми бе писал, че си отива вкъщи. Писмото бе пътувало цяла седмица. Предполагах, че родителите му са били информирани незабавно по телефона или с телеграма. Сега вероятно се беше върнал в Щатите. Знаех, че родителите му живеят в Денвър, но не знаех малките им имена и адреса, така че се свързах с „Телефонни справки“ и звънях подред на всички семейства Майърс в Денвър, докато осъществя връзка. Не с родителите му, а с едно приятелско семейство, което наглеждаше къщата им. Майърс не беше долетял в САЩ. Родителите му бяха отишли в Южна Франция. Хванах първия самолет за там. Не че има значение, но въпросния уикенд трябваше да се оженя.
Ла Верж се намираше на петдесет километра навътре в сушата от Ница. Наех кола с шофьор. Пътят се виеше между маслинени градини и обработваеми земи, пресичаше обрасли с кипариси хълмове, минаваше покрай стръмни урви. Докато пътувахме покрай една от градините, изпитах странното убеждение, че вече съм я виждал. Като влязохме в Ла Верж, чувството ми за „вече видяно“ се засили. Селцето бе като застинало в прегръдката на ХIХ век. Като изключим телеграфните стълбове и електрическите жици, то изглеждаше точно както го бе нарисувал Ван Дорн. Разпознах тесните калдъръмени улички и селски магазини, които той бе прославил. Попитах за посоката. Не беше трудно да открия Майърс и родителите му.
Последния път, когато видях приятеля си, собственикът на погребалното бюро слагаше капака на ковчега му. Трудно ми бе да се ориентирам в подробностите, но независимо от парещите сълзи постепенно започнах да разбирам, че местната клиника беше толкова добра, колкото ме бе уверила сестрата в писмото си. Ако нещата бяха само до лекарските грижи, той щеше да е жив.
Но уврежданията на мозъка му бяха съвсем друго нещо. Той се бе оплаквал от главоболие. Страданията му се увеличавали. Дори морфинът не помагал. Оставили го сам само за минутка, тъй като изглеждал заспал. В този кратък интервал успял да стане от леглото, да прекоси пипнешком стаята и да намери ножица. После изтръгнал бинтовете, забил ножицата в празната очна кухина и се опитал да изчовърка мозъка си. Припаднал, преди да изпълни целта си, но нанесеното поражение било достатъчно. Агонията му траяла цели два дни.
Родителите му бяха бледи, онемели от шока. Успях някак да овладея собствения си потрес и се опитах да ги утеша. Независимо от мъглата, която забулва тези ужасни часове, спомням си, че забелязах някои неуместни подробности, което подсказва за опита на съзнанието ми да се върне към реалността. Бащата на Майърс носеше мокасини марка Гучи и златен часовник Ролекс. В университета приятелят ми бе живял с ограничени средства. Нямах идея, че произхожда от богато семейство.
Помогнах им да уредят подробностите по пренасянето на тялото със самолет до Щатите. Отидох с родителите му до Ница и останах до тях, докато те наблюдаваха как сандъкът с ковчега му бе натоварен в багажното отделение на самолета. Стиснах ръцете им и ги прегърнах. Изчаках, докато те, ридаейки, се отправиха с тежки стъпки по тунела към самолета. След час бях обратно в Ла Верж.
Върнах се, защото обещах. Исках да облекча страданието на родителите му, както и моето собствено. Защото бях негов приятел.
— Вие трябва да се погрижите за толкова много неща — казах на родителите му. — Предстои ви дълго пътуване към къщи. Подготовка на погребението. — Гърлото ми се бе свило. — Нека да ви помогна. Аз ще оправя тук нещата, ще платя неплатените сметки, ще опаковам дрехите му и… — Поех дълбоко дъх. — … книгите му и всичко друго, което е притежавал, и ще ви ги изпратя. Позволете ми да направя това. Ще го считам за благоволение от ваша страна. Моля ви. Нужно ми е да правя
Верен на своята амбиция, Майърс бе успял да наеме същата стая, в която бе живял Ван Дорн, в единствения хотел в селото. Не се изненадвайте, че е била свободна. Управата я използваше за реклама на хотела. Табелка съобщаваше историческата забележителност на стаята. Мебелировката беше в същия стил като по време на престоя на Ван Дорн. Туристите със сигурност плащаха, за да надникнат в нея и да вдъхнат от атмосферата на гения. Ала този сезон бе слаб, а Майърс имаше богати родители. Срещу щедра сума, подсилена от характерния му ентусиазъм, той бе успял да убеди собственика на хотела да наеме стаята.
Аз наех друга стая — приличаща повече на килер — през две стаи от неговата и с още парещи от сълзите очи влязох в мухлясалото светилище на Ван Дорн, за да опаковам вещите на моя скъп приятел. Навсякъде имаше репродукции на картините на Ван Дорн, няколко от тях бяха изпръскани със засъхнала кръв. Угнетен ги събрах на купчина.
Точно тогава намерих дневника.
В университета бях посещавал курса по постимпресионизъм, на който обръщаха особено внимание на Ван Дорн, и бях чел факсимиле на дневника му. Издателят беше сканирал ръкописните страници и ги бе публикувал, добавяйки предговор, превод и бележки под линия. Изказът на Ван Дорн още в началото на дневника е бил загадъчен, но когато той започнал да работи все по-трескаво и психическото му състояние се влошило, се превърнал в истинска загатка. Почеркът му — нечетлив, дори когато художникът е бил здрав, — скоро излязъл извън контрол и накрая, докато бързал да запише безумните си мисли, се превърнал в почти неразгадаеми йероглифи.
Седнах на малкото дървено писалище и взех да прелиствам дневника, разпознавайки отделни фрази, които бях чел преди години. С всеки следващ пасаж в стомаха ми пропълзяваше студ, защото този дневник
Страниците в тази тетрадка не бяха пожълтели и изтънели от времето. Мастилото бе синьо, а не избледняло и с кафеникав оттенък. Тетрадката бе купена и изписана наскоро. Не беше дневникът на Ван Дорн. Този принадлежеше на Майърс. Ледът в стомаха ми се превърна в лава.
Внезапно вдигнах поглед от дневника и видях зад писалището една лавица, върху която имаше още тетрадки. Изпълнен с лошо предчувствие, аз ги грабнах и ги заразлиствах трескаво. Стомахът ми се разбунтува, готов да изригне. Всички тетрадки бяха еднакви, написаното в тях бе напълно идентично.
Ръцете ми се разтрепераха, когато претърсих лавицата, намерих на нея факсимилето на оригинала и го сравних с тетрадките. От гърлото ми се изтръгна стон, като си представих Майърс на писалището, как с напрегнато и безумно изражение възпроизвежда дневника дума по дума, чертичка по чертичка, драскулка по драскулка. Осем пъти. Майърс наистина се бе увлякъл, мъчейки се да вкара собственото си мислене в изроденото съзнание на Ван Дорн. И накрая бе успял. Оръжието, което художникът използвал, за да избоде очите си, бил острият край на четка за рисуване. В психиатричната клиника той довършил начинанието си, забивайки в мозъка си ножица. Като Майърс. Или обратното. Когато Майърс е рухнал напълно, дали той и Ван Дорн не са били ужасяващо неразличими?
Притиснах ръце към лицето си. От свитото ми гърло се изтръгна скимтене. Имах чувството, че мина цяла вечност, докато спра да ридая. Съзнанието ми се напрягаше да надвие болката. („Оранжевото е за болката“ — бе казал Майърс.) Разумът се бореше да надвие скръбта. („Критиците, посветили живота си да изследват творчеството на Ван Дорн — бе казал също Майърс, — онези, чиято гениалност не била призната, както и тази на Ван Дорн, са страдали… И точно както Ван Дорн са си изболи очите.“)„Дали са го направили с четка за рисуване? — запитах се аз. — Точен ли е паралелът. И накрая и те ли са използвали ножици, за да прободат мозъците си?“
Изгледах навъсено репродукциите, които бях събрал на купчинка. Имаше още много около мен — по стените, пода, леглото, прозорците, дори на тавана. Калейдоскоп от цветове. Една бляскава вихрушка.
Или поне преди ги бях мислил за бляскави. Но сега, въоръжен с прозрението, което ми бе дал Майърс, с проникновението, което бях придобил в музея „Метрополитен“, зад окъпаните в слънчева светлина кипариси и ливади, зад овощните градини и поляни, аз съзирах невидимата тъмнина, миниатюрните извити ръце и
