Майърс

За момент погледнах назад към репродукциите и ужаса, скрит в красотата им. Помолих се наум за душата на Майърс, загасих лампата и заключих вратата.

Тръгнахме надолу по коридора. В стаята ми седнах на леглото.

— Наспете се добре — каза Кларис.

— Надявам се.

— Много сте ми симпатичен. — Тя ме целуна по бузата.

Докоснах рамото й. Устните й се обърнаха към моите. Тя се облегна на мен.

Двамата се отпуснахме на леглото. Любихме се мълчаливо.

Сънят дойде като целувките й, лек и гальовен.

Но в кошмарите ми имаше малки зейнали усти.

Слънчевата светлина струеше през прозореца. С премрежени от болка очи погледнах часовника си. Десет и половина. Сърцето ми се сви.

Кларис беше оставила бележка на бюрото ми.

„Снощи беше от симпатия. За да споделя и намаля скръбта ви. Направете това, което възнамерявахте. Опаковайте вещите на приятеля ви. Изпратете ги в Америка. Заминете с тях. Не допускайте грешката на вашия приятел. Не се «потапяйте» както казахте, че се е изразявал той. Не позволявайте красотата да ви причини болка.“

Имах намерение да си тръгна. Наистина вярвах в това. Абадих се по телефона на рецепцията и помолих администраторката да изпрати горе няколко кашона. След като взех душ и се обръснах, отидох в стаята на Майърс, където събрах на куп и останалите репродукции. Направих още едно купче от книгите и второ — от дрехите. Опаковах всичко в кашоните и се огледах да проверя дали не съм забравил нещо.

Двете картини, които Майърс бе нарисувал, още стояха подпрени на стената в ъгъла. Реших да не ги вземам. Никой не искаше да си припомня за халюцинациите, които бяха завладели съзнанието му.

Оставаше ми само да запечанам кашоните, да напиша адреса и да ги изпратя по пощата. Но като затварях капака на единия, видях вътре тетрадките.

„Толкова много страдание — помислих си тъжно. — Толкова пропилени усилия.“

Още веднъж прелистих една от тетрадките. Различни пасажи привлякоха погледа ми. Обезсърчението на Ван Дорн от пропадналата му кариера. Причините, поради които бе напуснал Париж, за да дойде в Ла Верж — затворената, злословеща общност на художниците, снобите критици и тяхното презрително отношение към ранните му творби. Трябва да се освободя от конвенциалното. Трябва да се избавя от естетическите концепции, да ги изхвърля от себе си. Да открия онова, което никога не е било рисувано. Да чувствам, вместо да ми бъде казвано какво да чувствам. Да виждам, вместо да имитирам това, което са видели другите.

Знаех от биографията му до каква бедност са го докарали неговите амбиции. В Париж той буквално бе ял отпадъци, изхвърлени зад ресторантите. Можал да си позволи отиването в Ла Верж само защото негов приятел — преуспяващ, но много посредствен (а сега осмиван) художник — му заел малко пари. Тъй като искал да запази дадената му сума, Ван Дорн извървял пеша целия път от Париж до Южна Франция.

Трябва да ви припомня, че в онези дни тази долина била изостанал край, осеян с хълмове, скали ферми и селца. При появата си в Ла Верж накуцващият Ван Дорн сигурно е бил патетична гледка. Той бил избрал това провинциално селище, защото било необикновено, защото предлагало земни гледки, толкова контрастни на парижките салони, че нито един друг художник не би се осмелил да ги написува.

Трябва да създам нещо, което никой досега не си е представял — беше написал Ван Дорн. И в продължение на шест отчайващи месеца опитвал и се провалил. Най-накрая загубил вяра в себе си, после внезапно си я възвърнал и за една година, белязана с невероятна и бляскава продуктивност, дал на света трийсет и осем шедьовъра. По онова време, разбира се, Ван Дорн не можал да продаде нито едно платно, за да си купи дори храна. Ала сега светът не е толкова глупав.

Сигурно е рисувал с буен възторг. Внезапно обхваналата го енергия трябва да е била огромна. Според мен — бъдещ художник с добри технически умения, но с конвенционално мислене — той е извършил подвиг. Независимо от страданията му, аз му завидях. Като сравних моите сантиментални а ла Уайът2 пейзажи от Айова с новаторската гениалност на Ван Дорн, направо се отчаях. Работата, която ме очакваше у дома, в Щатите, се състоеше в рисуване на бирени кутии и флакони с дезодорант за рекламните списания.

Продължавах да прелиствам дневника, проследявайки нарастващото отчаяние на Ван Дорн и неговото внезапно прозрение. Победата му естествено си имаше цена. Загубата на разсъдъка. Самоослепяването. Самоубийството. Обаче неизбежно се запитах, ако случайно, докато е умирал, е бил избрал да промени живота си, дали е бил в състояние да го направи. Той със сигурност е знаел колко забележителни и наистина удивителни са станали творбите му.

А може би не е знаел. Последната картина, която е нарисувал, преди да си избоде очите, бе неговият автопортрет. Мрачен мъж със слабо лице, къса, оредяла коса, хлътнали бузи, бледа кожа и проскубана брада. Известният портрет ми напомняше за представата, която имах, как е изглеждал Христос, преди да бъде разпнат. Липсваше единствено тръненият венец. Обаче Ван Дорн си имаше друг, съвсем различен венец. Не на главата му, а в него самия. Скрити в проскубаната му брада и хлътналите бузи, малките зейнали усти и сгърчени телца го издаваха. Внезапно придобитата проницателност го бе наранила твърде много.

Докато четях тетрадката, отново опечален от усилията на Майърс да възпроизведе точно агонизиращите слова и почерк на Ван Дорн, стигнах до онази част, в която Ван Дорн описваше своето прозрение.

Ла Верж! Разхождах се! Видях! Почувствах! Картина! Рисуване! Съзидание и проклятие!

След този загадъчен пасаж писанията в тетрадката — и дневника на Ван Дорн — ставаха вапълно несвързани. Освен за постоянно повтарящото се жестоко и нарастващо главоболие.

Чаках пред клиниката, когато Кларис пристигна за дежурството си в три следобяд. Грееше ярко слънце и лъчите му се отразяваха в очите й. Тя беше облечена с пола в бургундско червено и тюркоазена блуза. Мислено почувствах памучната тъкан.

Когато ме видя, крачките й станаха колебливи. С принудена усмивка тя приближи до мен.

— Дошли сте да се сбогувате? — попита с надежда.

— Не. Да ви задам някои въпроси.

Усмивката й угасна.

— Не трябва да закъснявам за работа.

— Ще ви отнема само минута. Моят френски се нуждае от усъвършенстване. Не съм си донесъл речник. Името на селото. Ла Верж. Какво означава?

Тя сви рамене, сякаш искаше да каже, че въпросът ми е маловажен.

— Не е много колоритно. Буквалният му прувод е „тояга“.

— Това ли е всичко?

Кларис реагира веднага на смръщената ми физиономия:

— „Пръчка“. „Шибалка“. Върбова например, която бащите използват, за да наказват децата си. — Изглеждаше притеснена. — В жаргона се употребява в смисъл на пенис.

— И не означава нищо друго?

— Индиректно. Синонимите са твърде далеч от буквалния смисъл. Може да значи жезъл. Или прът. Също и разсоха3, с която хората казват, че могат да намерят вода, като я държат пред себе си, докато кръстосват полето. Тя би трябвало да се наклони, ако под почвата има вода.

— Ние я наричаме „лесковина“. Веднъж татко ми каза, че видял някакъв мъж, който наистина можал да намери вода. А аз винаги съм мислел, че човекът просто навежда пръчката с ръце. Смятате ли, че това село е получило името си, защото в миналото някой е открил тук вода с лесковина?