Майърс

— Защо някой ще си прави този труд, след като в тези хълмове има толкова много извори и потоци? Защо се интересувате от името?

— Заради нещо, което прочетох в дневника на Ван Дорн. Името на селото го е развълнувало поради някаква причина.

— Ами то всичко може да го е вълнувало. Той е бил луд.

— Ексцентричен — да. Но не е бил луд преди този пасаж в дневника му.

— Искате да кажете, че симптомите са се появили след това? Вие не сте психиатър.

Трябваше да се съглася с нея.

— Ето, страхувам се, че пак ще изглеждам груба. Обаче аз наистина трябва да отивам на работа. — Кларис се поколеба. — Снощи…

— Беше точно това, което бяхте написали в бележката. Жест на симпатия. Опит да намалите скръбта ми. Не сте имали предвид това да бъде началото на нещо.

— Моля ви, направете както ви казах. Моля ви, вървете си. Не се погубвайте както другите.

— Другите?

— Като вашия приятел.

— Не, вие казахте „другите“ — натъртено повторих аз. — Кларис, кажете ми.

Тя вдигна очи и ме погледна накриво, сякаш бе притисната до стената.

— След като вашият приятел си избоде очите, чух разни приказки из селото. От старите хора. Може да е слух, преувеличен с годините.

— Какво казаха те?

Тя се намръщи още повече.

— Преди двайсет години тук дошъл някакъв мъж да проучва живота на Ван Дорн. Останал три месеца и си загубил разсъдъка.

— Избол ли си е очите?

— Говори се, че се е ослепил сам в една психиатрична клиника в Англия. Преди десет години дошъл друг мъж. Той забил ножица в едното си око чак до мозъка.

Гледах я втренчено, неспособен да потисна спазмите, които разтърсваха тялото ми.

— Какво става тук, по дяволите?

Тръгнах да разпитвам из селото. Никой не пожела да говори с мен. В хотела управителят ми каза, че е решил да не дава вече стаята на Ван Дорн под наем. Трябвало веднага да изнеса вещите на Майърс.

— А аз мога ли да остана в моята стая?

— Както желаете. Не ви го препоръчвам, но дори и Франция все още е демократична страна.

Платих сметката, качих се горе, преместих кашоните от стаята на Ван Дорн в моята и подскочих от изненада, когато телефонът иззвъня.

Беше годеницата ми.

Кога съм щял да се прибера у дома?

Не знаех.

Какво ще кажа за сватбата през този уикенд?

Сватбата трябваше да се отложи.

Седнах на леглото и не можах да потисна спомена за последния път, когато бях седял там заедно с Кларис, надвесена над мен, точно преди да се любим. Съсипвах живота, който се бях опитвал да изградя.

За момент бях готов да званна на годеницата си, но някакъв натрапчив импулс ме накара да погледна навъсено към кашоните, към дневника на Ван Дорн. В бележката, която бе сложила към писмото на Майърс, Кларис пишеше, че неговите изследвания са станали толкова маниакални, че той се е опитал да спазва същия дневен режим като Ван Дорн. И пак ми дойде наум въпроса — накрая Майърс беше ли станал неразличим от Ван Дорн? Дали тайната за онова, което се бе случило с моя приятел, не бе скрита в дневника, точно както измъчените личица бяха скрити в картините на Ван Дорн? Грабнах една от тетрадките. Докато преглеждах страниците, търсех отпратки за дневния режим на Ван Дорн. И така се започна.

Бях казал, че като изключим телеграфните стълбове и електрическите жици, Ла Верж изглеждаше застинало в прегръдката на предишния век. Не само хотелът още съществуваше, запазени бяха и любимата кръчма на Ван Дорн, и хлебарницата, откъдето си бе купувал сутрешния кроасан. Ресторанчето, където бе предпочитал да ходи, продължаваше да работи. В края на селото малкият поток, край който бе сядал понякога да изпие следобедната си чаша вино, все така ромолеше, макар че замърсяването на водата отдавна бе убило пъстървата в него. Посетих всички тези места в същата последователност и по същото време, както Ван Дорн го бе описал в дневника си.

Закуска в осем, обяд в два, чаша вино край потока, разходка в околността, после обратно в стаята. След седмица знаех съдържанието на дневника толкова добре, че нямах нужда да правя справка в него. Сутрините са били времето за рисуване на Ван Дорн. „Тогава светлината е най-добра“ — бе написал той. А вечерите са били за спомени и нахвърляне на скици.

Най-накрая ми хрумна, че няма да следвам точно дневния му режим, ако не рисувам и не скицирам, както бе правил Ван Дорн. Купих си скицник, платна, бои, палитра и всичко останало, от което се нуждаех, и за първи път, откакто бях напуснал университета, се опитах да творя. Рисувах любимите на Ван Дорн сцени от местния пейзаж и се получи това, което очаквах: бездушни варианти на картините му. В тях нямаше никакви открития, нито разбиране какво в крайна сметка бе разклатило здравия разсъдък на Майърс, а само еднообразие и скука. Парите ми бяха на привършване. Готвех се да се откажа.

Освен ако…

Изпитвах тревожното чувство, че съм пропуснал нещо. Част от ежедневието на Ван Дорн, което не бе описано подробно в дневника. Или нещо за самата околност, което не бях забелязал, въпреки че я бях рисувал в духа на Ван Дорн, макар и не с неговия талант.

Кларис ме намери на брега на потока, в който отдавна нямаше пъстърва, където посръбвах виното си. Долових сянката й и се обърнах към тъмния й силует, контрастиращ на слънцето.

Не бях я виждал две седмици, от онзи неловък разговор пред клиниката. Макар и заслепен от слънчевите лъчи, забелязах, че тя изглеждаше по-красива, отколкото си я спомнях.

— Кога сте се преобличали за последен път? — попита Кларис.

Преди година бях попитал същото Майърс.

— Трябва да се избръснете. Пили сте твърде много. Изглеждате ужасно.

Отпих от виното си и свих рамене.

— Ами нали знаете какво казал пияницата за кръвясалите си очи. „Смятате, че изглеждат зле? О, трябва да ги видите от моята страна.“

— Е, поне още можете да се шегувате.

— Започвам да си мисля, че самият аз съм станал за посмешище.

— Вие определено не сте станали за посмешище. — Тя седна до мен. — Станали сте като вашия приятел. Защо не си тръгнете?

— Изкушен съм да го направя.

— Добре. — Тя докосна ръката ми.

— Кларис?

— Да?

— Ще ми отговорите ли пак на някои въпроси?

Тя ме погледна изпитателно.

— Защо?

— Защото ако получа правилните отговори, мога да замина.

Тя бавно кимна.