Майърс

бактерия.

— Какво се случи?

— Казах ти, няма време. Щях да потърся помощ в клиниката, но те нямаше да разберат. Щяха да си помислят, че съм загубил разсъдъка си като Майърс. Трябва да ме заведеш там. Трябва да се увериш, че съм инжектиран с колкото се може повече лекарства, които може би ще успеят да унищожат това нещо.

Паниката в гласа ми надви съмненията й.

— Ще се облека колкото може по-бързо.

По пътя към клиниката й описах какво се бе случило. Веднага щом пристигнахме, Кларис се обади по телефона на лекаря. Докато чакахме, тя ми капна дезинфекциращи капки в окото, даде ми и нещо против бързо увеличаващото ми се главоболие. Докторът се появи и сънливото изражение на лицето му се смени с тревога, като видя колко бях зле. Както бях предположил, той реагира така, сякаш съм изпаднал в нервна криза. Изкрещях му да изпълни молбата ми и да ме натъпче с антибиотици. Кларис се увери, че не ми беше дал само успокоителни. Той използва всички съвместими комбинации. Ако смятах, че ще помогнат, щях да глътна и изпражнения.

Онова, което видях сред кипарисите, бяха малки зейнали усти и миниатюрни сгърчени телца, толкова малки и замаскирани като тези от картините на Ван Дорн. Сега знам, че той не бе налагал своето безумно възприятие за реалността. В крайна сметка Ван Дорн не беше импресионист. Или поне не в „Кипариси в долината“. Убеден съм, че това е била първата картина, която е нарисувал, след като мозъкът му е бил заразен. Той буквално бе изобразил онова, което бе видял по време на една от разходките си. По-късно, когато инфекцията се разраснала, е виждал зейналите усти и сгърчените тела като пелена, покриваща всичко, което е гледал. В този смисъл Ван Дорн не е бил импресионист. За него зейналите усти и сгърчените тела са присъствали във всички по-сетнешни сцени. В пределите на заразения си мозък той е рисувал онова, което е било реалност за него. Изкуството му е било реалистично.

Знам това, повярвайте ми. Защото лекарствата не помогнаха. Мозъкът ми е болен като този на Ван Дорн… Или на Майърс. Опитах се да разбера защо не са се паникьосали, когато са били ужилени, защо не са се втурнали към болница, където да обяснят на някой лекар какво се е случило. Заключението ми е, че Ван Дорн толкова отчаяно е търсел творческо прозрение, което да оживи картините му, че с радост е търпял мъките. А Майърс толкова отчаяно се е опитвал за разбере Ван Дорн, че когато е бил ужилен, доброволно е поел риска да се идентифицира още повече с него, докато накрая, и то твърде късно, е осъзнал грешката си.

Оранжевото е за болката, синьото за безумието. Колко вярно. Онова, което бе заразило мозъка ми, бе нарушило и цветовите ми възприятия. Все повече и повече оранжевото и синьото вземат надмощие над другите цветове, които знам, че съществуват. Нямам избор. Виждам малко по-различно. В картините ми преобладават оранжевото и синьото.

Моите картини. Разгадах и още една мистерия. Винаги се бях чудил как Ван Дорн е бил така внезапно завладян от такава творческа енергия, че е нарисувал трийсет и осем шедьовъра за една година. Сега знам отговора. Онова, което е в главата ми — зейналите усти и сгърчените тела, оранжевото на болката и синьото на безумието, — предизвиква в мен такова напрежение и такова главоболие, че опитвах всичко, за да ги намаля, да ги премахна. Преминах от кодеин на деморол, а после на морфин. Всяко от тези успокоителни помагаше известно време, но не напълно. След това научих какво е разбрал Ван Дорн и какво се е опитал да направи Майърс. Като рисуваш болката си, ти някак я прогонваш от себе си. За известно време. И тогава рисуваш все повече и по-бързо. Всичко, за да облекчиш страданието си. Но Майърс не беше художник. Болестта е нямала изход и е достигнала до крайната си фаза само за няколко седмици вместо за година, както е било при Ван Дорн.

Обаче аз съм художник — или се надявах, че съм. Притежавах техника без въображение. Сега, Бог да ми е на помощ, имам въображение. Първо нарисувах кипарисите и тяхната тайна. Получи се това, което очаквах — имитация на оригинала на Ван Дорн. Но аз не искам да страдам безцелно. Съвсем ясно си спомням пейзажите от Средния Запад, които бях рисувал в академията. Онзи с гористите хълмове на Айова. Опитът да бъдеш наблюдател те кара да усещаш плодородието на почвата. Навремето резултатите бяха като ерзац на картините на Уайът. Но сега вече не е така. Двайсетте платна, които отдавна съм завършил, не са и версии на Ван Дорновите. Те са мои собствини творения. Уникални. Комбинация от болестта и опита ми. Подпомогнат от силната си памет, нарисувах реката, която тече през Айова Сити. В синьо. Нарисувах нивите с царевица, които покриват огромната хълмиста местност отвъд града. В оранжево. Нарисувах моето детство. Моята младост. Заедно с изключителното си откритие, скрито в тях. Грозотата, спотаена в красотата. Ужасът, който гризе мозъка ми.

Най-накрая Кларис ми разказа местната легенда. През Средновековието, когато било основано селището Ла Верж, от небето долетял метеор. Светлината му прорязала тъмнината. Метеорът паднал върху хълмовете на север оттук. Изригнали пламъци. Дърветата изгорели. Било късно през нощта. Малко селяни го видели. Мястото на удара било твърде далеч от свидетелите на явлението, за да се втурнат през нощта да видят кратера. На сутринта димът се бил разнесъл. Пламъците били угаснали. И въпреки че малцината свидетели се опитали да открият метеора, липсата на пътищата, които сега съществуват, затруднила дотам тяхното търсене през непроходимите хълмове, че те се обезкуражили. Няколко от тях обаче продължили упорито. И една съвсем малка част от тези, които завършили успешно търсенето, се завърнали, олюлявайки се в селото, като бръщолевели нещо за болки в главата и малки зейнали усти. Те чертаели с пръчки безумни картини в прахта и накрая си изболи очите. През вековете, както се говори в легендата, подобни самоосакатявания се случвали винаги, когато от онези хълмове се завърнел някой търсач на кратера. Неизвестното плашело хората. Хълмовете, придобили зловредна сила, станали табу. Нито един селянин, тогава или сега, не ходел на онова място, където „божият жезъл бил докоснал земята“. Поетично описание на адския метеорен удар. Ла Верж.

Аз не правя очевидния извод, че метеорът е донесъл спори, които са се размножили в кратера, превърнал се в дол, обрасъл постепенно с кипариси. Не, за мен метеорът бе причината, а не резултатът. Видях пещерата сред кипарисите, а от нея малки усти и сгърчени тела, приличащи на насекоми — о, как стенеха! — бълваха нещо. Те се вкопчваха в листата на кипарисите, размахваха страдалчески ръце, падаха обратно и веднага биваха замествени от други бълващи изтерзани души.

Да. Души. Защото метеорът, продължавам да твърдя това, беше само причината. За мен резултатът беше отварянето на ада. Малките стенещи усти са прокълнатите, какъвто съм и аз. Отчаяно искащ да оцелее, да се измъкне от най-последния затвор, когото наричаме ад, обезумелият грешник нанася удар. Той прободе окото ми и прониза мозъка ми — входът към моята душа. Моята душа. Тя бере. Полагам огромни усилия да изчистя гнойта.

Говоря. Това някак помага. Кларис записва думите ми, докато любовницата й разтрива раменете ми.

Картините ми са блестящи. Ще бъда признат за гений, както винаги съм мечтал.

На такава цена.

Главоболието ми се засилва. Оранжевото е по-ярко. Синьото — по-тревожно.

Правя всичко възможно. Мъча се да бъда по-силен от Майърс, чиято издържливост продължи само няколко седмици. Ван Дорн е устоял една година. Може би гениалността е сила.

Мозъкът ми се подува. Заплашва да разцепи черепа ми. Разпукването на зейналите усти.

Болките в главата! Казвам си да бъда силен! Още един ден. Още един порив да завърша още една картина.

Острият край на четката за рисуване ме подканва. Всичко, с което да изрежа парещата болка в мозъка ми, да пронижа очите си, за да намеря екстаза на облекченито. Но трябва да издържа.

На масата, близо до лявата ми ръка, ножицата чака.

Но не днес. Не и утре.

Ще надмина Ван Дорн.