Като се върнахме в стаята ми, й показах купчината с картини. Канех се да й кажа за малките личица, скрити в тях, но мрачното й изражение ме възпря. Тя и така ме смяташе за достатъчно побъркан.
— Докато се разхождах следобедите, ходих до местата, които Ван Дорн е избрал да нарисува. — Извадих съответните репродукции от купчинката. — Тази овощна градина. Тази ферма. Това езерце. Тази канара. И така нататък.
— Да, разпознавам тези места. Всичките съм ги виждала.
— Надявах се, че като ги видя, може би ще разбера какво се е случило с моя приятел. Вие ми казахте, че той също е ходил там. Всяко от тях е в радиус от пет километра от селото. Някои се намират близо едно до друго. Не беше трудно да ги открия. Освен едно.
Кларис не попита кое. Вместо това напрегнато потърка ръката си над китката.
Когато бях прибирал кашоните от стаята на Ван Дорн, бях взел и двете картини, които Майърс се бе опитал да нарисува. Сега ги измъкнах изпод леглото, където ги бях наврял.
— Приятелят ми е нарисувал тези. Очевидно е, че той не беше художник. Но колкото и грубовати да са, можете да видите, че и двете изобразяват едно и също място.
Издърпах репродукцията на съответната картина на Ван Дорн, която бе най-отдолу в купчината.
—
Кларис заби нокти в китката си.
— Съжалявам.
— Какво?
— Не мога да ви помогна.
— Не можете или не искате? Имате предвид, че не знаете къде е, или знаете, но няма да ми кажете?
— Казах, че не мога да ви помогна.
— Какво не е наред в това село, Кларис? Какво се опитват да скрият всички?
— Направих всичко, което можах. — Тя тръсна глава, изправи се и се отправи към вратата. Там се спря и ме погледна тъжно. — Понякога е по-добре нещата да се оставят такива, каквито са. Понякога има причини за съществуването на тайни.
Гледах я как се отдалечава по коридора.
— Кларис…
Тя се обърна и каза само две думи:
— На север. — Плачеше. — Бог да ви е на помощ — добави. — Ще се моля за душата ви.
После изчезна надолу по стълбите.
За първи път изпитах страх.
Пет минути по-късно излязох от хотела. По време на разходките си към местата, рисувани от Ван Дорн, винаги бях избирал най-лесните пътища — на изток, запад и юг. Всеки път, когато бях питал за отдалечените, обточени с дървета хълмове на север, селяните ми бяха отговаряли, че в тази посока няма нищо интересно, нищо, свързано с Ван Дорн. „А какво ще кажете за кипарисите в котловината?“ — бях настоявал аз. „Сред тези хълмове няма никакви кипариси, само маслинови дръвчета“ — бяха ми отговаряли. Но сега знаех.
Ла Верж беше разположено в южния край на продълговата долина, обградена със стръмни скали от изток и запад. Наех кола. Оставяйки облак прах зад себе си, натиснах педала на газта и се отправих на север към бързо уголемяващите се хълмове. Дърветата, които бях виждал от селото, наистина бяха маслинови. Но оловносивите скали сред тях бяха същите като в картината на Ван Дорн. Карах бързо по пътя, виещ се нагоре между хълмовете. На върха намерих тясна площадка, където паркирах и изскочих от колата. Но в каква посока да поема? Импулсивно избрах лявата и забързах между скалите и дърветата.
Сега решението не ми изглежда толкова произволно. Склоновете вляво бяха по-драматични, по- привлекателни от естетическа гледна точка. Пейзажът беше по-суров. От него се излъчваше по-голяма наситеност и плътност. Като в творбата на Ван Дорн.
Инстинктът ми ме пришпори напред. Стигнах до хълмовете в пет и петнайсет. Времето мистериозно се свиваше. Веднага след това часовникът ми показваше седем и десет. Слънцето пламтеше в алено, спускайки се към стръмните склонове. Продължих да търся, като оставих да ме води гротескният пейзаж. Хребетите и проломите образуваха нещо като лабиринт, всяка тяхна извивка или препречваше, или освобождаваше пътя, контролирайки моята посока. Заобикалях канари, спусках се по обрасли с трънливи храсти склонове, без да обръщам внимание на съдраните места по ризата ми и кръвта, която течеше от одрасканите ми ръце. Накрая спрях на ръба на една урва. Изпълваха я кипариси, а не маслинови дръвчета. Сред тях стърчаха заоблени скали и образуваха пещера.
Склонът беше стръмен. Заобиколих трънливите храсти, без да обръщам внимание на парещите убождания. Заоблените скали ме водеха надолу. Потиснах опасенията си, обхванат от нетърпение да стигна до дъното.
Тази урва, този дол, пълен с кипариси и скали, тази обрасла с тръни пещера беше изобразена не само в картината на Ван Дорн, но и в платната, рисувани от Майърс. С какво това място ги бе поразило толкова много?
Отговорът дойде бързо като самия въпрос. Чух, преди да видя, макар че „чух“ не изразява най-точно усещанията ми. Звукът беше толкова слаб и остър, почти отвъд границите на човешкия слух. Отначало си помислих, че наблизо има гнездо на оси. Почувствах едва доловимо трептене в иначе неподвижния въздух. Усетих гъдел в ушите, смъдене по кожата. Звукът в действителност се състоеше от много звукове, всичките еднакви, сливащи се, като колективното жужене на рояк насекоми. Но беше пронизителен. Не точно жужене, а по-скоро далечен хор от писъци и вопли.
Свъсих вежди и направих още една крачка към кипарисите. Смъденето по кожата ми се засили. Звънтежът в ушите ми стана толкова дразнещ, че обхванах с две ръце главата си. Приближих достатъчно, за да надзърна между дърветата и онова, което видях с ужасяваща яснота ме хвърли в паника. Задъхан, отстъпих назад. Но не навреме. Онова, което се изстреля откъм дърветата, беше твърде малко и бързо, за да успея да го идентифицирам.
То се заби в дясното ми око. Болката бе толкова силна, сякаш нажежен до бяло връх на игла бе пронизал ретината ми и бе прорязал мозъка ми. Притиснах окото си с дясната ръка и изкрещях.
Продължих да отстъпвам, препъвайки се, агонията увеличаваше паниката ми. Но острата пареща болка се засилваше, бушуваше в главата ми. Колената ми се подгънаха. Съзнанието ми се замъгли. Строполих се на склона.
Минаваше полунощ, когато успях да се добера до селото. Въпреки че окото ми вече не пареше, паниката ми бе неописуема. Все още зашеметен от загубата на съзнание, аз опитах да се овладея, когато влязох в клиниката и попитах къде живее Кларис. Обясних, че ме е поканила на гости. Сънливата санитарка се намръщи, но ми каза. Карах безразсъдно към къщата й, която се намираше на пет преки оттам.
Вътре светеше. Почуках. Тя не ми отговори. Почуках по-силно, по-нетърпеливо. Най-после видях една сянка. Когато вратата се отвори, аз се втурнах във всекидневната. Едва забелязах пеньоара, който Кларис пристегна около тялото си, или отворената врата на спалнята, където една уплашена жена се изправи в леглото, притискайки чаршафа към гърдите си, после скочи бързо и затръшна вратата.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Кларис. — Не съм те поканила да влезеш! Не съм…
Събрах сили да отговоря.
— Нямам време да ти обяснявам. Ужасен съм. Нуждая се от помощта ти.
Тя пристегна още повече пеньоара си.
— Бях ужилен. Мисля, че съм заразен. Помогни ми да спра онова, което е в мен. Антибиотици. Противоотрова. Каквото се сетиш. Може да е вирус, може да са гъбички. Може би действа като
