Краката му бяха голи.
— Преобличам се. Целият съм подгизнал — на светлината на фаровете от преминаващите автомобили той огледа панталоните си. — И кървя. Бях прав. Наистина няколко шева са се отворили — той извади тубичка с антибиотичен крем и ролка бинт от пътната чанта и се зае да сменя превръзката на хълбока си. — Знаеш ли от какво имам нужда?
— От нормален живот?
— От малко кафе и сандвичи.
— Разбира се. От пикник.
Полковникът се намръщи и остави слушалката на телефона. В конспиративната квартира, на пет преки на север от редакцията на „Вашингтон Поуст“, Алън, който наблюдаваше полковника, докато слушаше разговора по деривата, също остави слушалката.
Единственият звук беше приглушения шум от преминаваща наблизо кола.
— Искате ли да чуете моя съвет? — попита Алън.
— Не! — тясното лице на полковника изглеждаше измъчено от напрежение и умора.
— Е, така или иначе, ще ви го дам — сянката на бакенбардите подчертаваше пълните бузи на Алън. — Бюканън иска да изчезне. Той моли за примирие. Съгласете се. Нищо няма да спечелите, но можете да загубите всичко.
— Това е твоето мнение, така ли? — сухо попита полковникът. — Не съм свикнал да получавам съвети от цивилни, особено когато не разбират сериозния характер на провинението на Бюканън. Не мога да позволя някой от войниците ми да напусне частта си, още по-малко Бюканън. Той знае твърде много. Казах ти и преди, неговото поведение го превръща в заплаха за сигурността. Говорим за хаос.
— А престрелките по улиците не са ли хаос? Това няма нищо общо нито с принципите, нито със сигурността. Тук става дума за гордост. Аз се страхувах от това, което може да се случи, ако военните се намесят в операции на цивилното разузнаване. Не сте свикнали да приемате съвети от цивилни? Е, може би трябва да прочетете Конституцията. Защото там пише, че това, което трябва да правите, е да получавате съвети. Без надзор от страна на Управлението вие ставате независими. А това страшно ще ви хареса, нали? Ще имате на разположение ваша лична армия, която ще прави това, което й наредите. Ще водите ваши лични войни.
— Махай се оттук! — заяви полковникът. — Постоянно се оплакваш, че не можеш да се видиш с жена си и децата си. Върви си вкъщи.
— И да ви оставя да командвате? В никакъв случай! Оставам с вас, докато този проблем не бъде решен — каза Алън.
— Е, в такъв случай, приготви се за дълго и тежко бдение.
— Няма нужда от него. Всичко, което трябва да направите, е да оставите Бюканън на мира.
— Не мога! Не и докато е с този репортер.
— Но Бюканън казва, че тази работа с репортера няма нищо общо с вас.
—
— Той не е глупак. Преди малко споменах за печалби и загуби. Той няма да спечели нищо, ако тръгне срещу вас — напротив, ще загуби всичко. Но ако продължите да го преследвате, Бюканън ще се озлоби и ще тръгне срещу вас, а честно казано, полковник, той е последният човек, когото бих искал да имам за враг.
11.
Бюканън се събуди с мъчително главоболие, подсилено от тракане на метал и рев на двигател. Той се надигна и примигна към предното стъкло. Екип от чистачи изпразваше кофи и хвърляше торби с отпадъци в боклукчийска кола. Погледна часовника си. Осем часа сутринта. Холи караше на север по Медисън Авеню в Ню Йорк Сити.
— Трябваше да ме събудиш — Бюканън заслони очи срещу слънцето.
— За да ми правиш компания ли? Не. Ти очевидно имаше нужда от почивка. Освен това нямах нищо против тишината. Даде ми възможност да помисля.
— За какво?
— Осъзнах, че не мога да се върна. Поне докато не намерим начин да ги убедим, че това няма нищо общо с тях. Трябва да продължа напред.
— Но скоро и ти ще се измориш. Аз не съм единственият, който имаше нужда от почивка.
— Аз се възползвах от твоя съвет — каза Холи.
— Не си спомням да съм ти давал…
— Снощи те попитах как си успял да изминеш целия път от Ню Орлиънс до Сан Антонио толкова уморен при положение, че си бил ранен малко преди това. Ти ми каза, че си подремвал от време на време по отбивките край пътя. Така че когато ми се налагаше да спра, за да отида до тоалетната, заключвах вратите на колата и затварях очи. Прав си. Хората вдигат толкова шум, когато затварят вратите на колите си, че е трудно да заспиш за повече от няколко минути.
— Определено нямаш вид на човек, който е будувал цяла нощ.
— Чудесата на козметиката. Благодарение на огледалата и мивките в пунктовете за почивка. Между другото, ако искаме да свършим тази работа както трябва, ще се наложи да се избръснеш.
Бюканън потри брадичката си, бръкна в пътната си чанта, извади самобръсначка от чантичката с тоалетни принадлежности и започна да стърже наболата си брада.
— Ох! — възкликна Холи. — Не те ли боли?
— Човек свиква. Много пъти по време на операции това беше единствения начин да се опитвам да се поддържам в добър вид.
Той изчака притеснен, за да види дали тя няма да се възползва от думите му и да започне да го разпитва за тези операции. Тя обаче издържа успешно изпита и се съсредоточи върху управлението на колата.
— Остана ли ни кафе? — попита той.
— Изпихме го. Но, като спомена за кафе…
Тя отби до тротоара, спря, като остави двигателя да работи, изтича в близкото кафене и след минута се върна с две чашки кафе и четири кифлички.
— Добре се грижиш за прехраната ни.
— А ти продължавай да бъдеш добър учител — каза Холи. — „Шери-Недърлънд“ се намира на една пряка по Пето Авеню. Пишеше за това във вчерашния брой на „Поуст“. Как искаш да го направим?
— Първо трябва да намерим гараж със свободно място, за да оставим колата.
— По лесно е да се каже, отколкото да се направи.
— След това ще проверим дали някой не наблюдава апартамента на Фредерик Молтин.
— Че защо да го наблюдават?
— За да се погрижат за онова, което в бързината са пропуснали. Мисля, че не са очаквали, че той ще се превърне в такъв голям проблем — ще се обърне към журналистите и ще привлече вниманието им към изчезването на Мария Томес. Предполагам, че който и да е отговорен за това, ще иска да се погрижи и за Молтин.
„Шери-Недърлънд“ се намираше диагонално срещу хотел „Плаза“ на Пето Авеню. Точно срещу него се намираха Гранд Арми Плаза и един от входовете на Сентрал Парк. Въпреки престижното местоположение в сградата постоянно влизаха и излизаха хора, разхождаха се или почиваха наоколо. Затова когато един час по-късно Бюканън и Холи пристигнаха, за тях не беше трудно да се престорят на двойка туристи. Времето беше хладно, но приятно за началото на ноември. Те се разходиха из квартала, полюбуваха се на сградите, провериха входа на парка и успяха внимателно да проучат целия район.
— Разбира се, някой може да наблюдава от околните сгради — каза Бюканън, докато снимаше един небостъргач с фотоапарата на Холи. — Струва ми се обаче, че в тълпата няма такъв човек.
Седнаха на една пейка близо до позлатената статуя на Уилям Текумзе Шърмън.
