Ще бъдете в състояние да придавате звуци на тези глифи, да ги четете така, сякаш са изречения. — Той спря за миг, за да подсили драматичния ефект, а после изпъна рамене. — Да говорите древния език на маите. — Професорът удивено поклати глава. — Сега вече разбирате какво имах пред вид. Разказите за човешки жертвоприношения са отегчителни. Това — той посочи към йероглифите в книгата на Галенкамп — това е истински вълнуващо.
Той огледа внимателно всеки един от двадесетте студенти.
— И тъй като все отнякъде трябва да започнем, нека да започнем така, както сме го правили като деца — с чертички и точки. Ще забележите, че много от колоните с глифи — които между другото показват дата — изглеждат така.
Като взе парче тебешир, професор Мил започна бързо да пише по черната дъска.
— Всяка точка отговоря на числото едно. Чертичката — или линия, както ние я наричаме — означава пет. Така първата група, която написах, отговаря на четири, втората отговаря на осем, третата — на дванадесет, а четвъртата… Е, защо само аз трябва да говоря? — Професор Мил прокара десния си показалец по списъка на студентите. — Господин Хоугън, моля кажете ми на колко отговаря…
— Шестнадесет? — колебливо отговори мъжки глас.
— Отлично, господин Хоугън. Виждате ли колко е лесно. Вече се учите да разчитате символите на маите. Но ако съберете числата, които тези глифи изобразяват, получената дата няма да ви говори нищо. Защото календарът, който маите са използвали, се различава от нашия. Техният календар е бил почти толкова точен, колкото е и нашият. Освен това той е бил доста по-сложен. Така че като първа стъпка към разбирането на цивилизацията на маите ще трябва да се помъчим да разберем тяхната концепция за астрономическото време. За следващия път прочетете първа и втора глава на „Гора на Царете: Неразказаната история на Древните Маи“ от Линда Шеле и Дейвид Фрийдел. Междувременно, ще обобщя това, което ще прочетете.
И така, професор Мил продължи да говори, изпитвайки очевидно удоволствие от преподаваната материя. Той се наслаждаваше на всяка секунда от по-малко от двадесетте минути, които му оставаха да живее. Професорът приключи лекцията с виц, който винаги разказваше на този етап от курса. Аудиторията, както се очакваше, се разсмя. После отговори на няколко въпроса, зададени му от неколцината останали студенти и прибра книгите си, бележките, конспекта и списъка на студентите в куфарчето си.
Кабинетът му се намираше на около пет минути път от сградата, където изнасяше лекции. Доволен, професор Мил крачеше, поемайки дълбоко дъх. Денят беше слънчев, ясен и приятен. Общо взето, чувстваше се прекрасно (оставаха му да живее по-малко от петнадесет минути), а удоволствието от начина, по който беше изнесъл лекцията, се подсилваше от очакването за това, което му предстоеше да направи, от срещата, която си беше уговорил след нея, от посетителя, когото очакваше.
Кабинетът се намираше в занемарена тухлена сграда, но потискащата обстановка не оказваше никакво влияние върху нетърпението и чувството на благополучие, завладели професор Мил. В действителност, той се чувстваше така изпълнен с енергия, че подмина студентите при асансьора и бързо изкачи стълбите до слабо осветения коридор, по средата на който се намираше кабинетът му. След като отключи вратата и остави куфарчето си върху бюрото (оставаха му още десет минути), той се обърна и понечи да се запъти към стаята за преподаватели от факултета, но спря и се усмихна, когато видя посетителя, който стоеше пред отворената врата.
— Тъкмо отивах за кафе — каза професор Мил. — Искате ли да взема и за вас?
— Не, благодаря — посетителят кимна за поздрав и влезе. — Стомахът ми вече не понася кафе. Непрекъснато получавам киселини. Мисля, че развивам язва.
Посетителят беше около тридесет и пет годишен мъж с представителен вид. Грижливо подстриганата му коса, ушитата по поръчка бяла риза, вратовръзката на райета, скъпият двуреден костюм и обувките от телешки бокс с ниски подметки съответстваха на положението му на високоплатен административен служител в голяма корпорация.
— Язвата се дължи на стрес. По-добре намалете темпото — професор Мил се ръкува с него.
— Стресът и бързите обороти са част от длъжностната ми характеристика. Ако започна да се притеснявам за здравето си, ще остана без работа — каза посетителят и седна.
— Имате нужда от почивка.
— Скоро. Все ми обещават, че ще бъде скоро.
— И така, какво ми носите? — попита професор Мил.
— Още глифи за превод.
— Колко?
Посетителят сви рамене.
— Пет страници. — Той се намръщи, когато по коридора мина група студенти. — Предпочитам да запазим това в тайна.
— Разбира се. — Професор Мил стана, затвори вратата и се върна до бюрото. — Страници на маите или днешни страници.
Посетителят доби озадачен вид, после разбра за какво става въпрос.
— Правилно, все забравям, че страниците на маите са по-големи. Не, днешни страници. Снимки с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра. Смятам, че хонорарът, за който се споразумяхме миналия път, все още ви удовлетворява.
— Петдесет хиляди долара? Удовлетворява ме и още как! Ако не ме карате да бързам — добави професор Мил.
— В никакъв случай. Разполагате с месец, както и миналия път. Същите условия на заплащане — половината сега, другата половина когато свършите. И при същите условия. Нямате право да преснимате страниците. Нямате право да разгласявате какво правите, или да обсъждате превода с когото и да било.
— Не се притеснявайте, няма, нито пък съм го правил — каза професор Мил, — въпреки че в превода няма нищо, което би заинтересувало някого, с изключение на вас, мен и вашия работодател. Няма значение. Плащате ми толкова добре, че трябва да съм си изгубил ума, за да наруша условията на споразумението и да опропастя бъдещата си съвместна работа с вас. Догодина нямам лекции и парите, които толкова щедро ми платихте, ще ми позволят да отделя цялата година за изучаване на Стълбата с Йероглифите в руините от времето на маите в Копан, Хондурас.
— Там е твърде горещо за мен — каза посетителят.
— Когато съм при руините, изпитвам такова голямо вълнение, че не обръщам внимание на времето. Може ли да видя страниците?
— Разбира се — посетителят бръкна в куфарчето си от крокодилска кожа и извади голям кафяв плик.
Професор Мил, на когото оставаше да живее по-малко от минута, взе плика, отвори го и извади пет снимки, на които имаше многобройни редове с йероглифи. Той отмести настрани книгите върху бюрото и подреди снимките така, че редовете с глифи да бъдат във вертикално положение.
— Всички ли са част от един и същ текст?
— Нямам представа — каза посетителят. — Всичко, което ми казаха, беше че трябва да ги донеса.
— По всичко изглежда, че са — професор Мил взе лупа и се наведе над снимките, като разглеждаше внимателно детайлите на глифите. По челото му изби пот. Той поклати глава. — Не трябваше да бягам по стълбите.
— Извинете? — попита посетителят.
— Нищо. Просто си говоря на себе си. Мислите ли, че тук е горещо?
— Малко.
Професор Мил свали сакото си и отново се зае да изучава внимателно снимките.
— Добре, оставете ги, а…
— Да?
— Аз…
— Какво? — попита посетителят.
— Не се чувствам много добре. Ръцете ми…
— Какво ви е на ръцете?