приземния етаж, закрито с пергамент. От описанието на Холи предположи, че това е стаята на Чосър. Отново зачака, облегнат на стената. Малко след това свещта угасна. Малко по-късно задната врата към двора се отвори. Хюбърт не беше заспал, дори не дремеше и веднага застана нащрек. Мъжка фигура излезе с несигурна походка на двора. Хюбърт замря, но се отпусна, когато видя, че човекът спря до вратата, разкрачи се и посегна към панталоните си. Някой беше излязъл да пикае. Навярно беше един от двамата младежи, вероятно Кейтън, ако се съдеше по височината. Мъжът свърши, погледна към изгряващите звезди и отново влезе. Вратата със скърцане се затвори.
Хюбърт продължаваше да чака. Цареше тишина, като се изключи кучешкият лай в далечината. После и той замлъкна. Късната луна, която скоро щеше да стане пълна, започна да се издига. Котка премина бавно през двора. Ако беше суеверен, щеше да приеме това като лоша поличба. Вятърът задуха от морето и застудя, но Хюбърт не помръдна. Той обичаше миговете, в които всички други бяха мъртви за света, а той оставаше буден и готов за злини. Миналата нощ бе лежал в конюшнята на
Хюбърт развърза сивата торба, в която беше расото. Под него имаше няколко предмета, които винаги носеше със себе си — например дълго въже и комплект ножове. С опитна ръка той сложи няколко малки кожени кесийки на земята. Ако беше през деня и имаше слънце, можеше да използва увеличително стъкло, но нощта изискваше специални мерки, което бе по-трудно. От друга страна пожарът по тъмно беше винаги по-… плодоносен.
Хюбърт вече беше забелязал, че дворът е пълен със съчки, нападали от дръвника, както и с други боклуци. Той тихичко събра купчина от тях под прозореца, през който беше видял светлината на свещта. От другата торба внимателно извади малко парченце от нещо, което по твърдост и плътност приличаше на въглен. Това беше овъглено платно — обикновено платно, нагорещено в запечатан съд — което щеше да се запали от най-малката искра. Искрата щеше да премине от огнивото, парцалчето и треските към дървото на постройката пъргаво, както скача котка. Старите сгради като „Петкракият овен“ бяха изградени предимно от дърво, което — вече сухо и прогнило — щеше да се подпали лесно. Хюбърт нямаше намерение да убива никого в леглото — макар че ако това станеше, с нищо не можеше да го предотврати, — а само да прогони обитателите на стаята и да се възползва от объркването, което щеше да настъпи след това.
Коленичил над купчината боклуци, той стисна желязото в лявата си ръка и кремъка в дясната, после ги удари. Искри се посипаха върху овъгленото платно, което след миг припламна в червено. Хюбърт се наведе и задуха над него, докато го разпали. Малкото пламъче подхвана близките трески и скоро се превърна в огън, голям колкото мъжки юмрук, после колкото два. С помощта на по-голямо парче дърво Хюбърт прибута горящата маса до стената. После отвори задната врата, влезе в хана и приседна в коридора. Нямаше да чака дълго.
В стаята си в „Петкракият овен“ Джефри Чосър се въртеше неспокойно в общото легло. Тримата едва се побираха. Той беше от външната страна. Нед Кейтън и Алан Одли спяха шумно — във всяко отношение, помисли си той, заслушан във въздишките, хъркането и пръдните им. Тази вечер нямаше да скитат в търсене на ханджийките на Кале и техните дъщери, нито щяха да се карат за качеството на виното, което им бяха поднесли на вечеря. Далеч от сигурността на родната земя, те не изглеждаха толкова самоуверени. Чосър беше доволен, че се бяха поукротили. Задачата му беше достатъчно тежка и без да се налага да умирява две луди глави. Защо Джон Гонт му ги беше натрапил?
Мога да пътувам сам, беше казал на Гонт. Ще намеря местен водач.
Не можеш, беше казал Гонт. Аквитания вече е опасно място. На границата е. Шарл Френски каза миналата година, че се кани да я завземе. Никой не знае защо още не е повторил претенциите си, но е въпрос на време да го направи.
Знам, каза Чосър, мислейки си, че няма нужда от урок по нова история, нито да знае какво е казал или не френският крал.
— Брат ми Едуард губи властта си там. Имаш нужда от защита, затова не можеш да отидеш сам. Не мога да си позволя да загубя моя поет.
— Аз не съм поет, а творец.
— Независимо как се наричаш, не искам да загубя нито единия, нито другия.
— Тогава не ме изпращай — каза Чосър, преди да добави, сякаш току-що му беше хрумнало, — милорд.
— Няма кого друг да изпратя, Джефри, — каза Гонт. — Само ти имаш връзка с граф Дьо Гияк… с неговото семейство… и достатъчно дар слово, за да го убедиш да не минава на страната на френския крал. Дарбата да убеждаваш. Ти си поет, за бога! Какво друго правят поетите, освен да ни убеждават в неща, които никога не са съществували, нито пък ще съществуват? Те могат да постигнат невъзможното.
— Това невъзможна мисия ли е?
— Не и за човек с твоя гений — каза Гонт.
— Ласкателство — каза Чосър.
— Да, използвай ласкателство, използвай каквото е нужно.
— Нямах това предвид, милорд. Но ако ще ме пращаш в Аквитания с придружители, поне ми дай хора, които могат да се грижат не само за мен, но и за себе си.
А какво беше получил? Алан Одли и Нед Кейтън, двама млади глупаци, които вече се държаха като герои от неприличен фарс с креватни подвизи и объркани самоличности. Сега трябваше да се занимава и с тях. Освен ако присъствието им не означаваше нещо повече… Инстинктивно попипа врата си за кесията, която не беше свалял, откакто излезе от дома си в Олдгейт. Гонт му беше поверил съдържанието й с думите да го използва само в краен случай.
Някакъв шум извън тясната спалня го изтръгна от мислите му. Дочу бързо драскане отвън. Веднъж, два пъти, три пъти. И толкова. Звучеше като удар върху кремък. След известно време чу, че външната врата се отваря. Може би някой беше излязъл да се облекчи, както беше направил Кейтън? Но за това не беше нужна светлина.
Чосър седна в леглото. Тези нощни шумове започваха да го изнервят. „Легни и заспивай“ — каза си той. „Утре трябва да станеш рано, за да хванеш прилива.“ После му хрумна, че отварянето на вратата може да означава, че някой е влязъл в сградата, а не е излязъл. Миг по-късно сладникава миризма изпълни ноздрите му.
Чосър скочи от леглото, без да се замисля, и изскочи в коридора. Вратата към двора беше полуотворена. Той изтича навън само по риза и панталони. Пламъци ближеха външната стена на спалнята, искри хвърчаха във въздуха. Той се огледа из двора за ведро или буре с вода, но след като беше гледал в огъня, очите му бяха заслепени и не можеше да различи нищо. Хукна обратно вътре, грабна завивката, с която бяха завити спътниците му и им извика. След това не помнеше какво е казал, дали са били имената им, някаква заповед или предупреждение.
Когато излезе навън, той се накани да хвърли завивката върху огъня, за да го задуши. Но преди да успее, две ръце го обгърнаха. За миг си помисли, че е някой от останалите, който си прави шега, но само за миг. Почувства нечий дъх върху тила си, после една ръка го стисна за гърлото. Огънят танцуваше, искрите летяха още по-френетично. Почувства топлината му върху лицето си. Ръцете му бяха заети със завивката и му трябваше миг, за да я хвърли на земята и да ги освободи. В този момент пръстите на нападателя му вече си играеха с връвта, която висеше хлабаво от врата му. Ако убиецът вече не беше стиснал Чосър за гърлото, той щеше лесно да я скъса и да вземе кесията, която висеше от нея.
Джефри почувства как натискът върху гръкляна му се засилва, дори когато стисна пръстите на мъжа, които дърпаха връвта. Като изви назад един от тях, той успя да го накара да я пусне. Но това само влоши ситуацията, тъй като сега Хюбърт използва свободната си ръка, за да помогне на другата, с която го стискаше за гърлото. Той дърпаше главата на Чосър нагоре и назад. Убиецът беше по-висок от него и със сигурност по-силен. Поетът чу пукота на горящата стена. Беше му зле, чувстваше се замаян. Все още неизпълнилата се луна плуваше пред замъгления му поглед. Помисли си „няма да доживея до пълнолунието“. Усещаше топлината на огъня върху коленете си, но звукът на горящото дърво беше изместен от бучене в ушите му.
