Борис Миндов
В света на тайнственото
Лъвът пуснал слух, че е на смъртно легло и иска всички животни да дойдат в пещерата му да чуят неговата последна воля. Влезли козата, овцата и телето, а лисицата останала да чака отвън. След време лъвът излязъл от леговището си като по чудо ободрен и попитал: „Защо не влезеш да ми поднесеш почитанията си, Кума Лисо?“ — „Моля ваше величество да ме извини — отвърнала лисицата, — но забелязах следите на някои от вашите поданици, водещи към пещерата ви, а не виждам следи да са излезли оттам. Затова предпочитам да остана навън — да не ви притеснявам.“
Не разсъждава ли лисицата от тази басня на Езоп досущ като Шерлок Холмс? Щом следите показват, че животните са влезли, а не са излезли, значи са станали жертва на лъва-убиец.
Или да вземем друг пример от античността, от „Енеида“ на Вергилий. Един разбойник отвлича стадото на цар Евандър, който праща Херкулес подир похитителя. Разбойникът влачи откраднатите говеда за опашката, с главата назад, тъй че отпечатъците от копитата им да сочат в обратна посока и по тоя начин да заблудят преследвача. Но един от воловете измучава, една крава от стадото на Херкулес отвръща на тоя зов, и престъпникът е открит и унищожен.
Подобен похват за заблуждаване на преследвача е залегнал и в разказа „Случка в интерната“ от Конан Дойл.
Значи още в древни времена хората са умеели да тълкуват следи и логически да стигат до разкриването на престъпления.
Ако вярваме на библията, първата кражба е извършена от Адам и Ева, когато посягат на забранения плод в райската градина, а първият убиец е Адамовият син Кайн, който отнел живота на своя брат Авел.
Но легенда или действителност, истината е, че човек по природа е любопитен, винаги търси обяснение на нещата, случките, постъпките, явленията, на тайнственото и загадъчното — и това негово качество заедно с много други го е издигнало интелектуално, помогнало му е да направи много открития и изобретения.
„Известно е, че за човек, изключително надарен в този смисъл, способността да анализира е източник на най-жива наслада. Както атлетът се радва на своята сила и намира удоволствие в упражненията, които привеждат мускулите му в действие, така и аналитикът се гордее с умението си да разплита. Дори най- незначителното занимание, при което може да разкрие дарбата си, му прави удоволствие. Той обича загадки, главоблъсканици, криптограми, прилагайки в решаването им проницателност, която на обикновения ум се струва свръхестествена. Неговите изводи, резултат от самата същност и душа на метода му, наистина са чудеса на интуицията.“
С това разсъждение, което като че ли обосновава новия жанр и представлява негова апология и програма, започва новелата „Убийствата на улица Морг“ — първата творба на криминалната литература (от латинското crimen — престъпление).
Неин автор е големият американски класик Едгар Алън По, смятан за родоначалник на този литературен жанр. Той е и създател на първия „детектив“ (от латинското detego — откривам) в литературата — Дюпен.
За прототип на Дюпен се смята самият По. Това се потвърждава от разказа му „Тайната на Мари Роже“, основаващ се на действителен случай — убийството на Мери Сесилия Роджърс в околностите на Ню Йорк.
Дълго след отпечатването на разказа, в резултат от самопризнанията на двама участници, се потвърждават абсолютно всички хипотези и изводи на разказвача.
Изпреварил своето време, неразбран от съвременниците си, Едгар Алън По дълго време останал без приемници.
Наистина неговият сънародник и съвременник Джеймс Фенимор Купър попълва донякъде и в известен смисъл тази празнина със серията романи за Кожения чорап, в които показва умение да се откриват следи по отпечатъци от стъпки, счупени клонки, мъхести дънери, паднал лист и т.н. Но това е чисто приключенска литература, в която главни герои са индианци и трапери. Ала тя подтиква други автори да пренесат мястото на действието в заобикалящата ги „цивилизована“ среда и по този начин да стигнат до детектива и детективската история.
Така французинът Емил Габорио (1832–1873) създава първия криминален роман (всъщност цяла поредица романи) с главен герой полицая Льокок, малко по-късно след него идва англичанинът Уилям Уилки Колинз (1824–1889) с романа „Лунният камък“ и детектива чудак Каф. Макар и последователи на По, те не съумяват да стигнат по-далеч.
Едва с Артър Конан Дойл започва същинският разцвет на жанра. Всъщност него смятат за истински създател на криминалната литература с неговия Шерлок Холмс, появил се за пръв път през 1887 г. в романа „Етюд в червено“ който тридесет години по-късно сънародничката му Дороти Сейърз, талантлива авторка в криминалния жанр, нарича „бомба в детективската литература“.
На пръв поглед Шерлок Холмс като че ли продължава със своите мисли и действия Дюпен. Но докато Дюпен е саможив мечтател, отвлечен образ, Шерлок Холмс е по-изразителен, по-жив като човек, със своите „хобита“ и личен живот, със своите недостатъци, дори понякога грешки. И най-важното — с поредицата романи и разкази за него той става популярен герой. Не току тъй повечето читатели при думата „детектив“ ще посочат веднага едно име — Шерлок Холмс.
Живял ли е наистина Шерлок Холмс?
В Единбургския университет като студент Конан Дойл слушал лекциите на доктор Джоузеф Бел — човек, надарен с изключителна наблюдателност, който сам умеел и учел студентите да „разгадават“ хората.
— Какъв е този човек, сър? — питал той разтреперания студент. — Огледайте го добре! Не, не го докосвайте. Служете си с очи, сър, действувайте с мозъка си, със силата на дедукцията!… Пред нас стои рибар, господа! Това може да се забележи веднага, като се вземе пред вид, че дори в такъв горещ ден нашият пациент носи високи ботуши. Никой освен моряк няма да се обуе в такова време на годината с високи ботуши. Загарът на лицето му показва, че е сухопътен, крайбрежен моряк, а не моряк на далечно плаване. Този загар явно се е появил при даден климат — така да се каже, местен загар… Освен това в устата му има тютюн за дъвчене. Всичко дотук навежда на мисълта, че този човек е рибар. За това свидетелствуват и рибените люспи, полепени по облеклото и ръцете му. И, най-после, специфичната миризма позволява да се определи съвсем точно неговата професия.
Не звучи ли това като разсъжденията на Холмс? Наистина в това отношение литературният герой стига до дребнавост, която понякога изглежда смешна.
Така че Холмс също има прототип. Някои дори твърдят, че подобно на По и Дюпен, има някаква близост и в характерите на Дойл и Холмс. И Дойл се отличавал с наблюдателност, аналитичност, добре проучвал и проверявал това, което пишел. И не току тъй, подобно на По, спомогнал за разкриването на едно действително престъпление.
Наистина, за един век криминалният жанр постига неимоверно разностранно развитие, не всякога в правилна насока, но все пак развитие, с претенции за достойно място в художествената литература.
На какво се дължи това?
По това време в литературата се развивал неоромантизмът, който търсел колоритни герои, необикновена обстановка, бурни събития, а същевременно и израз на протест против околната обстановка. А у английските писатели се таи стремеж неочаквано, посред бял ден да открият някаква тайна, изведнъж да намерят „врата в стената“, през която може да се проникне в необикновен свят.
Съветският писател Юлиан Семьонов, широко известен у нас с романите си „Седемнайсет мига от пролетта“, „Бомба за господин председателя“ и др., на въпроса на какво се дължи нарастващият успех на детективската литература, отговаря:
„Струва ми се, че тайната се крие първо в това, че… предполага стремително действие, безупречност на логиката на поведението на героите, висока интелектуална подготвеност. Нашият век е стремителен. Докато по-рано логиката на постъпката можеше да се подменя в литературата с описание на чувствата, сега това вече «не минава». Научно-техническата революция стана «главна заплаха» за ония произведения, които са «морално остарели». Второ, хората, макар и да се прекланят пред никога нестареещата класика, търсят нови форми в литературата, търсят сюжет, който да отговаря на ритмиката на живота, търсят открити
