стълкновения на доброто и злото. И, най-после, трето, детективското четиво, дявол да го вземе, е интересно!“ Големите творци в криминалната литература на Запад обаче изглежда никак не си правят илюзии за целите и „ефикасността“ на полицейската организация там, защото, общо казано, в тази литература като че ли преобладават частните детективи и детективите-любители. (Така авторите погъделичкват и читателя, като му внушават да се отъждествява с детектива, сиреч: „Това бих могъл да бъда и аз!“).
Именно безпомощността на полицията да се справи с престъплението подтиква пострадалите да се отнасят и до Дюпен на По, и до Шерлок Холмс на Конан Дойл, и до Поаро на Агата Кристи, и до десетки и стотици други тям подобни. В сравнение с полицаите-професионалисти, представяни обикновено като непохватни, недосетливи, мудни, сковани бюрократи и едва ли не некадърници, тези герои-детективи са изобразени като безкористни чудаци, надарени с почти свръхестествена прозорливост, сръчност и вещина. Със способностите си да разгадават и най-заплетените престъпления, те правят полицията за посмешище; често със суетната си самоувереност и Шерлок Холмс, и Поаро предизвикват усмивка, но при все това като „закрилници на слабите“ и „рицари на правдата“ се радват на дълбоките симпатии на читателите.
По времето на Конан Дойл като главно действуващо лице, като „герой“ на криминалната литература се появява противникът на полицая и детектива — престъпникът. Създава го френският писател Морис Льоблан в лицето на „крадецът-джентълмен“ Арсен Люпен (според някои негови биографи, въз основа на действителен престъпник-рецидивист). Този обаятелен, жизнерадостен, духовит, благороден на вид млад човек, пренебрегвайки законите и реда, върши кражби, при които покрай личното си облагодетелствуване се стреми да накаже някакъв друг престъпник, да поправи някаква неправда. Този своеобразен рицар- престъпник е винаги неуловим, прави полицията смешна и жалка, и може би именно затова става толкова симпатичен на читателя, който чрез него си отмъщава на „блюстителите на реда и закона“.
В криминалната литература не липсват обаче и полицаи-професионалисти, макар и нерадващи се на такава популярност. Едно от редките изключения е полицейският комисар Мегре на Жорж Сименон, сънародник на Льоблан. Мегре е спокоен, методичен полицай, който се мъчи да вникне в човешката психика, да разбере каква човешка драма се крие зад престъплението, макар и да не може да прозре добре социалните подбуди и причини.
Всички тези герои на криминалната литература представляват класата на своите създатели, защищават нейните интереси, отразяват нейните проблеми. Защото, да се позовем на един авторитет, „престъплението е социално явление — резултат на противоречие между личността и обществото, брутална и крайна изява на конфликт между порива на отделната единица и интересите на целия колектив“1. Разбира се, има сблъсъци между интересите и на отделни индивиди, но и тук престъплението представлява нарушение на нормите и законите на даденото общество и на общочовешките нравствени норми. При това „собственическият инстинкт почти винаги… е основната подбуда за престъпния акт“2 („Случка в интерната“, „Дванайсетте африканки на Бешу“, „Заплетената следа“).
Безспорно „убийства и кражби, макар и значително по-малобройни, се извършват и в социалистическия свят… (но) тези престъпления са именно резултат на старо мислене и на стар морал, рецидиви на едно буржоазно светоотношение“3. Следователно и тук възниква необходимост определен раздел от литературата да поеме ролята на изобличител на престъплението в противовес на социалистическия морал. И такава литература вече съществува, макар и още млада и недостатъчно укрепнала. В Съветския съюз тя напредва със смели крачки и има значителни завоевания.
Днес в съветската литература работят такива даровити творци в този жанр като Аркадий Адамов, братя А. и Г. Вайнер, Павел Шестаков, Василий Ардаматски, Юлиан Семьонов, Николай Сизов, Вил Липатов и др. Съветските криминални писатели изобразяват предимно работата на съветската милиция за разкриване и изкореняване на престъпността („Заплетената следа“), на съветските чекисти — за обезвреждане на враговете на социалистическия строй. Тук рядко се срещат аматьори, а и когато ги има, те фактически помагат на съответните органи. Защото, както изтъква писателят Павел Шестаков, „в нашите условия е практически невъзможно да разкриеш сложно престъпление сам: следователят действува в колектив от хора, с него работят оперативни работници, експерти“. А Аркадий Адамов определя разликата между съветската и западната криминална литература така:
„За нас най-маловажни са сюжетът, интригата, така наричаната «чиста» криминалистика. У нас няма страст към садизма, преклонение пред силата на жестокостта, няма безизходност. И в това е може би коренната разлика между съветското и западното криминално произведение. В центъра на нашите повествования са съдбата на човека, несъвместимостта на логиката на съветския начин на живот с логиката на престъплението. Нашият главен удар е насочен срещу подлостта и лъжата. Традиционните сблъсъци трябва да бъдат изпълнени с голямо обществено съдържание.“
Следователно произведенията с криминална тематика в западната литература също могат да имат полезно действие и обществена стойност, но само ако зачекват в по-голяма или по-малка степен социални, етични проблеми, ако разкриват недъзите на обществото, което поражда престъплението. И, естествено, ако са написани майсторски, ако са художествени произведения, а не изсмукани от пръстите самоцелни, заплетени главоблъсканици, напоени обилно с кръв и ужасии, предназначени само да предизвикват остри усещания и тръпки у читателя.
Оттук и задачата на настоящия сборник: в рамките на малкия си обем да се опита да запознае младия (а и по-възрастния) читател с десет от най-представителните творци в световната криминална литература — както класици, така и съвременници, западни и съветски.
Естествено за такъв сборник най-подходяща е формата на разказа, на новелата. Класици като По, Конан Дойл и Честъртън са се прочули именно благодарение на разказа.
Честъртън посочва, че за криминалното произведение е за предпочитане размерът не на романа, а на разказа: цялата психология и философия на героите се съдържа в последната глава, „тъй че е по-добре първата глава да бъде и последна“. Обаче, добавя той, в разказа трябва да има истина, реален факт от всекидневния живот.
В сборника е представена и една широко разпространена разновидност на криминалния разказ — „трилърът“, т.е. разказът на напрежението („Приключенията на една автоматична писалка“, „Малко момче в безпътица“, „Доктор Мурхед и пациентката“). Докато в класическия си вид криминалното произведение трябва да отговори на три основни въпроса: Кой? Как, Защо! — кой е извършил престъплението, как го е извършил и защо, — то в „трилъра“ първият въпрос липсва. Тук престъпникът е известен на читателя. Напрежението се поддържа с това, че постепенно се разкрива какво е подтикнало престъпника към престъплението, как го е извършил, дали то е успяло или не, как са съумели да го хванат или защо не са го хванали, какви са последиците от това и т.н.
Уместно е да се постави тук и въпросът за „законността“ на криминалния жанр като литература. Мнозина го оспорват, изхождайки от „сивия“, по-право кървав поток в този жанр. Но „сив“ поток има и в „сериозната“ литература, а той съвсем не поставя под въпрос „законността“ й. И в единия, и в другия случай хубавите произведения са тия които „узаконяват“ съществуването на дадената литература. „Да решава социални въпроси, да отразява процесите, които стават в обществото — казва съветският писател Евгений Рис, — е във възможностите на всяка хубава книга, включително и детективската.“ Последната, добавя той, „може да бъде историческа и историко-революционна, социалнопсихологическа и политическа“
В интервю пред съветското списание „Огоньок“ Жорж Сименон казва:
„Всеки литературен жанр, включително и детективският, е добър при условие, че на страниците на книгата присъствуват не манекени, а живи хора с всичките им достойнства и недостатъци, може би пороци, а авторът се старае според способностите и силите си да разбере тези хора, да обясни причините за техните постъпки.“
И тъй…
„Ако сте готов, Уотсън, да повикаме файтон… И ще ви бъда много задължен, ако пъхнете в джоба… револвера си…“
… Да навлезем в света на тайнственото.
