Диана? Мила, сякаш най й подхождаше. Стори му се абсурдно — кой е той да решава кое е най- подходящото име за напълно непозната жена. И все пак … Мила…
Опита се да си припомни по-подробно разговорът им. Не спомена ли тя име в началото? Да видим: „За първи път се местя. Не предполагах, че ще е толкова сложно. Аз съм Мила. Да имате свободен половин час“ Да! Ето, точно така. Значи му се е сторило подходящо, защото това е името й. Странно, защо беше решил, че не го знее. Изкара на дивана още няколко часа в мисли за така бързо изчезналата си съседка. Ставаше му все по-конфузно. Сети се колко му беше неприятна компанията й и как бързаше да се измъкне. Ужас! Горкото момиче сигурно го е помислило за темерут. То и какво ли има да го мисли — той си е! Ето на — не познава нито един съсед, а живее тук вече почти година, приема рождения ден на майка си като тягостно задължение и въобще се радва само и единствено на собствената си компания. Едва късно през нощта се надигна от дивана, откъсвайки се трудно от тежките си мисли. Имаше сили само, колкото да се съблече и да се просне в леглото си. Заспа веднага и не сънува нищо.
Синята или бялата? Тома гледаше втренчено двете ризи и почваше да се поти под настойчивия поглед на продавачката.
— Да Ви оставя да помислите още малко? — любезно, но някак през зъби попита тя и Тома побърза да й благодари. Тя се отделичи да обърне внимание на други клиенти, но все му мяташе по някой кос поглед. Вече половин час не можеше да реши. Беше решил, че иска да е с костюм на държавния изпит. Майка му му бе спестила мъките по избиране на костюма, но той трябваше да си купи риза. И тъй, ето го тук — синята или бялата. Прииска му се да има някой с него, който да го посъветве. Осъзна, че за първи път от много време съзнателно си пожелава компанията на друг човек. Внезапно се сети за злощастното момиче от отсрещния апартамент. Мила. Да, точно така. Чудно, дали отношенията им щяха да се променят ако беше останала жива? Вярно, че говореше много, но това вероятно се е дължало на притеснение. Мести се на ново място, среща съседа си, вероятно е искала просто да бъде любезна с човека, който ще живее най- близо до нея. Интересно, дали наистина можеха да се сближат? Тя е разхвърляна вярно, но нали е искала да става фотограф — творците са такива разпилени. Но, което е по-важното в случая — има вкус и усет за красивото, та сега, вместо да е сам, той можеше да се е отбил при нея и да я е помолил в замяна на помощта му при нанасянето да му помогне да си избере риза.
Зад гърба си чу шумолене на плат и потракване не закачалки. Усети познат аромат. Парфюмът на Мила. До сега не осъзнаваше, че го е запомнил.
— Добре де, а защо точно синя или бяла? — Тя, като жена, сигурно би имало свое съвсем различно мнение.
— Защото трябва да е официално и…
— Официално добре, но кой казва, че трябва да е строго? Все пак не отиваш на погребение. Виж тези — защо не жълта или оранжева?
— Няма начин! Държавните изпити не са погребение, но не са и цирк! Кажи, де — синя или бяла?
— Розова!!
— Моля?! Мила, това е смешно, взех те да помагаш — не се шегувай!
— Кой се шегува? Виж това — светло пепеляво розово — идеална е! Ето ти и подходяща вратовръзка. Ще избиеш рибата, просто!
— Ама, не знам … розово?
— Е, хайде де, Бекъм носи розово. А като става въпрос за мода, той е като ветропоказател — няма да му противоречиш, нали?
— Хм, розово, значи.
Изправи се пред продавачката усмихнат и доволен, че е взел решение.
— Ще взема тези двете.
За всеки случай реши да се подсигури и взе и синята, но идеята за пепеляво розова риза му допадаше все повече.
След държавния изпит, всичките му колеги отидоха да полеят случая — изкаралите да го отпразнуват, скъсаните да се утешат и да съберат сили за втория рунд. Поканиха и него с половин уста — все пак, бяха учили заедно пет години, но личеше, че няма да им разбие сърцата ако откаже.
— Благодаря, но вече имам ангажимент. Жалко. Е, успех на всички!
— Да, и на тебе, пич!
Остана сам в коридора и мислите му пак се отплеснаха.
— Виждам, че си послушал съвета ми. Браво, добро момче. Страшно ти отива тоя цвят. Е, как мина?
— Ами … избих рибата. Просто.
Смехът й залива университетските строги коридори.
— Само така! Е, къде ще го отпразнуваме?
— Ами…
— Чакай, знам едно местенце. Щуро ще си изкараме. Имаш нужда след толкова работа.
— Да, ама…
— Извинявай, възразяваш ли ми нещо? А кой ти помогна да си избереш риза трепач. Длъжник си ми.
Сигурно щеше да е хубаво ако можеше тя наистина да го чака след изпита и да го отвелече за една щура нощ. И, кой знае, на връщане можеше да предпочете да се вмъкне в неговия апартамент. А на сутринта… тя правеше хубаво кафе. Можеше да е станала преди него, да е взела душ и вече да прави кафето, когато той се надигне.
— Добро утро, Ваше Магистърско Величество! Закуската е сервирана! Къде желаете да се храните — в столовата, в леглото или във ваната?
— А, не — знаеш колко ме бива да вземам решения — ти прецени. А междувременно, дали мога да си отмъкна една целувчица?
— Целувчица за Господина — носи се веднага. Още топла, пари!
И отново смехът й — силен, плътен, жив…
Стоеше пред входа си. На устните си сякаш още усещаше една сутрешна целувка, а главата му гъмжеше от мисли. Толкова години! — всичките години, в които умишлено избягваше срещите с хора, предпочитеше собствената си компания и приемаше общуването като неизбежно зло! Той можеше да й помогне в онзи ден. Да й провери уредите, да забележи, че изтича газ. Ако не беше бързал толкова да се освободи от присъствието й, тя сега можеше да е жива и да празнува с него дипломирането и предстоящия му живот. Наложи се да се подпре на близко дърво, защото тази мисъл го притисна с цялата си тежест.
— Тя е мъртва! Аз можех да й помогна, а не го направих. Аз на практика съм я убил!
Разхлаби вратовръзката си и шумно си пое въздух. Тъкмо, когато главата му, сякаш щеше да експлоадира, зад завоя се появи камион. По-точно товарно такси. Спря пред неговия вход. Няколко мъже в работни дрехи скочиха от него и почнаха да разтоварват мебели и кутии с багаж.
От входа излезе мъж, който му се стори познат и се обърна към мъжете от камиона:
— Носете всичко в апартамент 2Б. Аз съм отключил.
2Б. Това е апартаментът на Мила! Как така ще се нанасят хора толкова скоро?! Никой не е вадил нейния багаж от там! Затича се нагоре по стълбите и се спря пред отворената врата на 2Б.
— Извинете. Извинете! Кой ви праща, какво е това?
— Нае ни семейството, което ще се нанася тук, Господине. Трябва да преенсем багажа им и точно това правим.
— Но какво направихте с вещите на предишната наемателка? Тук живееше едно момиче. Тя … тя почина съвсем наскоро.
— Извинете, Господине, но сигурно грешите сградата. Според домоуправителя, този апартамент е
