Деница Минчева
2Б
Непохватно. Това беше първото впечатление, което му направи момичето. Нанасяше се в апартамента срещу неговия и не правеше нищо като хората. Хаотично разпръснати пред вратата стояха кашоните с багажа й, а тя се суетеше, очевидно неспособна да реши кое да внесе първо и как да започне разопаковането. Постоянно се блъскаше в нещо, а и беше забравила да надпише кашоните та част от тях явно бяха преобърнати и сега дрънчаха обезпокоително.
Тома я видя докато се прибираше от лекции. Този апартамент беше останал празен вече пет месеца и той почти се беше успокоил, че ще може да си прибира пощата без да се тревожи, че е по бельо и, че няма да има шумни енергични съседи, които да му губят времето с настойчиви покани за непрестанните им купони и сега това момиче. Не, че беше лошо или нещо, напротив — среден ръст, стройна, чуплива кестенява коса и обещаващи форми. И все пак, как само подритва тия кашони. За първи път ли се нанася?!
— За първи път се местя, не предполагах, че ще е толкова сложно. Да имате свободен половин час?
Стъписан да чуе мислите си изречени гласно, в първия момент Тома изобщо не разбра, че тя е проговорила. Проумя го секунда по-късно, когато, като че ли се блъсна в гузния й поглед.
— Извинете, какво… — измърмори той, все още неспособен да скалъпи изречение.
— Казвам, че за първи път се местя. Сигурно Ви преча така, като съм блокирала коридора с багажа си, но не съм го правила преди и май подцених сложността на пренасянето. Заклевам се, че имах точен план как да организирам всичко и за известно време дори го спазвах, но…
Непохватна и бъбрива. Неприятните впечатления се увеличаваха. За първи път го срещаше, но разговаряше с него фамилиарно и подробно му разказа, как след като починала и майка й, продала къщата на родителите си, но явно не е разбрала добре брокера на недвижимо имущество, когато и е казал с колко време разполага, за да се изнесе, защото била убедена, че има две седмици, а се оказало, че са два дни. И ето я тук, с всичките се кашони струпани пред вратата на съвсем първия свободен апартамент, който е открила, и вероятно скоро няма да го смени, защо натоварването и напрежението по едно пренасяне и идват в повече.
Докато тя говореше, двамата внасяха кашони в новото й жилище. Съгласи се да й помогне не толкова от добросъседски чувства, а, за да се разчисти по-бързо тая бъркотия пред вратата му.
— Значи, не сте студентка — подхвърли първото, което му хрумна, понеже тя най-после беше спряла да говори и неговото мъчание беше някак неловко.
— Не, не съм. Обаче исках, наистина. Мечатаех да стана фотограф. Професионален имам предвид. Такъв, който твори, а не само снима сватби и кръщенета. Като бях малка, татко ми купи фотоапарат за един рожден ден. Бях толкова ентусиазирана, че един цял ден снимах всичко, което попадна пред очите ми — моите играчки, цветните лехи на майка ми, татко, който чете вестник, децата навън, една птица, котка с малките й, няколко дървета… Нали казват, че изображениета на един обект, улавя част от същината му. Затова в началото хората се страхували от снимките — мислели, че така ще пленят душите ми. И аз така се чувствах — ловец на души.
Тя наистина не млъкваше. Беше прекарал с нея повече от половин час и едва ли имаше и три минути, в които да си е държала устата затворена. След като и последният кашон беше внесен, тя му предложи кафе. Той не намери причина, с която да се извини и се наложи да приеме. Тя изрови кафеварка след като известно време бърника в няколко кашона — как е могла да не ги надпише?! — и малко по-късно кафето беше готово. За негово нарастващо раздразнение тя реши да се довърши историята. Баша й починал малко, след като и подарил онзи фотоапарат. За да се издържат, майка й работела на две места и се оправяли, но за спестявания за образование и дума не можело да става. И така, вместо да стане студенка, след средното й се наложило да почне работа.
Тя приключи историята си с остро поемане на дъх, сякаш се кани да продължи, но в този момент изглежда най-после проумя, че е говорила непрекъснато почти цял час и се спря. Без да отлага повече, за да не би тя да се окопити и да продължи да говори, той се изини, че трябва да чете за изпит и се измъкна. Вече на сигурно място в собствения си апартамент си помисли, че изобщо няма да съжалява ако не види повече разговорливата си нова съседка. Дори не подозираше, че желанието му ще изпълни почти незабавно.
Следващият ден беше събота. Тома обичаше да е сам в почивните си дни — да чете, да се качи в планината или да измисля нови, по-добри начини за организация на вещите и работата си. Този път обаче трябваше да се прибере вкъщи. Майка му имаше рожден ден, а в семейство му никой не биваше освободен от участие в такива събития.
Замина рано сутринта, като стъпваше на пръсти да не би съседката да го усети и да му поиска нова услуга по настаняването.
Изкара два тягостни дена с многолюдното си жизнерадостно семейство, което третираше самотника Тома като черна овца и се прибра късно в неделя. Времето се беше развалило и бързаше да се стопли. Смесените чувства около семейното събиране бяха изтикали спомена за новата съседка, но, докато се качваше по стълбите към апартамента си, ясно си припомни тази неприятна подробност. Въздъхна, но си помисли, че все пак няма нужда да я вижда ако няма желание. На площадката на техния етаж нещо привлече вниманието му. Беше изморен и емоционално претоварен и в първия момент не можа да каже какво. После се вгледа по-внимателно и видя някаква лента залепена напряко на касата на вратата на апартамента отсреща. Приближи се. Оказа се полицейска лента, от тези, с които се огражда местопрестъпление.
— Горкото момиче, горкото момиче!
Гласът дойде иззад гърба му заедно със силно подсмърчане.
— Толкова млада, Боже, така да се случи!
Тома осъзна, че никога не беше виждал тази жена. Вероятно е съседка от друг етаж, но момичето отсреща, което дори не си беше казало името (или той не беше запомнил), беше единственият съсед, с когото се беше запознал. А сега явно й се е случило нещо, предизвикало хленченето на тази жена, изникнала от нищото по пеньоар и с ролки в косата.
— Какво е станало?
— Боже, ама Вие не знаете, Вас Ви нямаше — продължи да посмърча жената. — Газ.
— Моля?
— Ами това жилище е празно отдавна. Като се изнесоха предишните наематели всичко си беше добре, кой да се сети да провери дали нещо не е повредено… — разказът на жената бе прекъснат от шумно хълцане. — Легнало си да спи вечерта горкото, а то да изтичала газ. Тъкмо същия ден дойде техник да я пусне, защото му се обадихме, че ще има нов наемател.
Тома започна да осъзнава, че това трябва да е домоуправителката. Стори му се странно, че не я е виждал докато се е нанасял той самият, а и след това. Нима е чак толкова саможив?
— Тя сега в болница ли е?
— Ааааааааах, каква болница. Почина горкото. Вчера сутрин дойдох да я видя — добре ли е, нещо трябва ли й, и усещам, абе мирише на газ. Изтичах за резервния ключ, влязох, отворих всички прозорци, аз самата едва не се задуших, ама то горкото беше свършило.
Новината шокира Тома. Докато се опитваше да смели факта, че момичето, с което бе пил кафе само преди ден, е мъртво и просто вече го няма, някъде в периферията на ума му се въртеше мисълта, че той не е усетил никаква миризма на излизане, но това не му се стори важно — той излезе рано, много бързаше, а и мислите му бяха заети с предстоящото семейно изпитание. Несравнимо по-важно бе, че някой е умрял в непосредствена близост до него, а той е можел дори да не разбере, ако не му бяха казали.
Прибра се в апартамента си с тежко, внезапно връхлетяло главоболие и се отпусна тежко на дивана в хола. Трябваше да си разопакова багажа, да вземе душ и да хапне нещо, но вместо това продължаваше да седи на дивана, вперил празен поглед в тъмното. Мислите му все повече се прехвърляха от предстоящите задачи към момичето. То така си остана безименно за него. Как ли се е казвала — Мила? Елена? Светла?
