Алоис Микула
По следите на глигана
Покрай реката, през храсти и високи бурени, си пробива път запъхтян ловец. Той пристъпва след кучето, което упорито души следите на ранен глиган.
Животното не изглежда изплашено, макар да усеща, че животът му е в опасност. Дори и ранен, глиганът сякаш не чувства страх. Тича с равномерно темпо, като все гледа да се скрие от преследвача.
Бояр е по петите му. Навел е нос до земята, а от изплезения му напред език капе слюнка. С широко отворени очи, той едва допира с крака земята. Страстта на неговите предшественици, които в далечни времена са гонели дивеча на воля, оживява и пламва в кръвта му. Той приближава глигана и вече не е нужно да души следата със забит в земята нос. Острата миризма на подгоненото животно лъха на вълни право срещу муцуната му. Бояр тича и непрекъснато лае. Запъхтеният ловец спира и внимателно се ослушва. Той устремява поглед към мястото, откъдето долита силно джавкане. Ловецът предвидливо изчаква. Трябва да знае със сигурност в коя посока продължава гонитбата. После хуква натам с всички сили. Потта избива на челото му и се стича на вадички по гърба. На всяка цена трябва да бъде там, когато глиганът и кучето застанат един срещу друг.
Спира за миг и отново се ослушва. До ушите му достига силен лай. Минута тишина и отново лай. Цялата гора заехтява. Глиганът е застанал срещу кучето и го държи на разстояние от себе си! Бързо след него! Ръката стиска зареденото оръжие. Ловецът все по-отчетливо чува джавкането. Вече стига до гъстата млада гора, откъдето отново се обажда неотстъпният преследвач. Дърветата издигат плътна преграда пред очите му и ловецът хуква да заобиколи гората и да пресрещне животното в противоположния й край.
Глиганът е спрял в гъсталака и, както изглежда, кучето много не го тревожи. Върти уши ту наляво, ту надясно и шумно диша през ноздрите, усеща, че след кучето идва много по-опасният му неприятел — човекът. Заплашително изгрухтява и се впуска към кучето. Бояр енергично отстъпва, без да се уплаши. Дръпва рязко назад глава и притваря очи. Ушите му клюмват и той оголва острите си зъби. След миг отново заехтява оглушителното му джавкане. Кучето чака да се приближи господарят и от цевта на оръжието му с трясък на гръмотевица да лумне огън, след който глиганът да падне безжизнен. Човекът все още не идва. Глиганът вече е забелязал лекото мръдване около своето прикритие. Доловил шума от изпращяла под крака на ловеца клонка, той оставя кучето и отново се впуска в бяг.
Зад гърба му се разнася хрипливо джавкане от пресъхналото вече гърло на преследвача.
За ловеца е ясно, че гонитбата ще продължи, и той, ядосан, свива изпръхналите си устни. Отново забързва. Диша тежко, сърцето му бие лудо.
Минутите летят една след друга. Всъщност колко време трае това преследване? Започва да вали. Все по-често по лицето му и по листата на дърветата падат едри, студени капки. Тревата мокри краката на ловеца, от шапката му шурти вода и се стича от цевта на пушката надолу към земята. Вече целият е измокрен до кости. Дъждовната вода прониква през шапката и облива врата му, стича се под яката на ризата и потича на вади по гърба и краката му чак до обувките. По тялото не е останало нито едно сухо местенце, а дъждът се засилва все повече и повече. Пръска отгоре, отпред, отстрани — отвсякъде. Дрехите, напоени като гъба, тежат и изстудяват тялото му, но при бързото придвижване напред от тях се вдига па̀ра.
В същото положение се намират и кучето, и глиганът. Все пак за разлика от човека те имат предимството, че не мъкнат мокрите дрехи и обувките, пълни с вода, нито пък тежкото оръжие. Въпреки това и те тичат бавно и уморено. На животните също се отразява този безкраен бяг, това промъкване през гъсталаци и клони без секунда отдих. Мократа козина също им пречи. Вече съвсем рядко се чува и кучешкият лай.
Под тежестта на телата им твърдата преди това земя започва да пропада. Едрият глиган разтваря копита, за да разшири площта, на която стъпва, но и така затъва в калта. Следите му улесняват ловеца, когато той не чува кучето. Теренът става все по-хлъзгав и по-труден, но неуморният Бояр продължава гонитбата. Доста по-лек, той също затъва все по-дълбоко в тинята и с последни усилия върви напред. Стигат до обширно и почти непристъпно мочурище. Глиганът е добър плувец, но в тинята е още по-добър. Той се хвърля във водата, а из блатото се влачи, затънал почти до шия. Кучето плува след глигана без усилия, но в мочурището непрекъснато криволичи, като се стреми да се задържа по растящите нагъсто хлъзгави ракитови стъбла. Само така Бояр няма да потъне. Под тежкото тяло на глигана клоните се чупят, но за кучето те са опора. Двете животни напредват бавно и с еднакъв страх. По-зле е за ловеца, който не може да ги последва. Той заобикаля мочурището с надежда, че ще ги посрещне от противоположната страна.
Глиганът е уморен до смърт, от време на време спира за миг, но щом чуе запъхтяното дишане зад гърба си, напъва всички сили, за да продължи бягството. Кучето също си почива, но едва издържа. Със сплъстена от кал козина, опашката на Бояр виси отпусната, а цялото му тяло е покрито сякаш с тежка броня.
Най-после стигат водата, която огражда мочурището като широк обръч. Движенията им тук са по- свободни. Двете животни изплакват телата си и им става по-леко. Могат да продължат, вече облекчени. Докосват с крака твърдата, макар и влажна почва. Шум от плисък на вода, шляпане в кал и гонитбата продължава, съпроводена от същото гърлено джавкане.
Ловецът, застанал на противоположната страна на мочурището, е целият в пот и кал. Уморен, той едва си поема дъх. Мократа шапка стърчи от джоба му, сплъстена коса покрива челото, а очите му са пълни с кръв. Диша с отворени уста и чувства, че сърцето му ще изхвръкне. Беше чул кучето си и сега изчаква то да се обади още веднъж — трябва да разбере посоката, в която преследването продължава. После ловецът с всички сили хуква към мястото, откъдето глиганите имат навик да минават. Там той спира и чака. Ударите на сърцето му сякаш отекват надалеч. Подлага длан зад ухото си, за да чуе гласа на своя четириног приятел. Опитва да успокои дишането си, не бива да издаде нито звук, но напразно се ослушва. Нищо не се чува, само дъждът все тъй шумно вали и плющи. Ловецът сяда уморен. След малко дъждът отслабва, после съвсем спира. Природата изведнъж става неприветлива и по-светла, макар вечерта да е близко.
Отдясно долита кучешки лай, но не приближава, тъкмо обратното — отдалечава се. Глиганът явно е избрал друго място, за да излезе от мочурището. Хитро отбягва далечния преход.
Да не би това да е друго куче — на някой бракониер, излязъл на нощен лов? Ловецът се ослушва, чак устата му леко се поотваря. „Дали това е моят помощник Бояр? Трябва да го следвам!“ Ловецът става тежко, мокрите дрехи, прилепнали по тялото му, са неприятно студени, влагата прониква чак до костите. Лицето му гори и той жадно облизва изпръхналите си устни. Събира с шепа вода от храстите и шумно сърба. Утолява малко жаждата си, после навлажнява парещите си страни и горещото си чело. Ушите пищят, зачервените очи се затварят от умора, стомахът се свива до болка от глад. Бръква с ръка в джоба си и намира забравена коричка хляб. Захапва я с апетит, но изсъхналата уста и схванатият език трудно обръщат твърдия хляб, безвкусен като дървени стърготини. Как му се ще да седне и да си почине! Но не бива, трябва да следва Бояр. Не може да го разочарова, та нали и той е уморен и гладен и въпреки това върви напред! Невъзможно е да се откаже от набелязаната цел. Трябва да убие ранения глиган, който в същност е най-зле от тримата, защото знае какво го чака, ако не успее да избяга, а раната пари като огън.
Вечерта вече настъпва, наситеният с влага мрак се спуска на тъмни пластове. Глиганът, сякаш разчитал на лошата видимост, завива под провисналите клони на един избуял храст и там заляга. Изтощеното куче забелязва това и също използва възможността за почивка. Душейки непрекъснато, то не изпуска глигана из очи.
Отдалеч чува как идва ловецът и излиза да го посрещне. Радостно заскимтява и го завежда до мястото, откъдето се вижда глиганът. С господаря си те се разбират прекрасно. Лягат близко един до друг, като взаимно се топлят. Почиват час, два, може би три, а когато ловецът заспива, кучето не престава да бди. Инстинктивно Бояр непрекъснато е нащрек, въпреки че очите му почти се затварят. Тъмно е. Гъста мъгла се спуска на талази. През нощта тя не се вижда, но влажният въздух прониква в ноздрите и човекът я усеща. Може и да се напипа, защото тя покрива с влажен, лепкав слой и лицето, и дрехите. Мъглата става все по- гъста и сивотата й се слива с непрогледната тъмнина.
Макар че до изгрев-слънце има още много време, бавно, почти незабележимо започва да се прояснява. Умореният глиган неохотно и тежко се готви да напусне топлото си леговище. Ще му се да се измъкне безшумно, но е доста тежичък, за да се отдалечи незабелязано от враговете си. Чувствителният слух на бодърстващото куче долавя леко мляскане, после чува как мощното тяло се отлепва от мократа земя.
