— Ако се доверим на впечатленията в предположенията ви, много мъчен става въпросът защо звездолетът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
— Защото така е решил. Когато е останал без екипаж… — Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи и той разбра защо. Но прекъснатата реплика не остана без внимание.
— Вие през цялото време говорите за звездолета като за разучно същество.
— Ако позволите, — намеси се Даниел, — бих използвал определението „очовечена машина“. Тя е научена превъзходно да се грижи за хората, но е способна и на нещо повече… Може би на някаква самостоятелност. Бих искал добре да помислите за тази възможност, когато вземате решения.
— Непременно ще я имаме предвид. Още въпроси?… Съжалявам, Борис, съжалявам, Даниел, вие разбирате, че карантината трябва да продължи още… известно време. Длъжни сме да бъдем предпазливи. Залогът е много голям.
Двамата се изправиха и тръгнаха към врата, където ги чакаха придружителите в скафандри.
По построения специално за случая надуваем коридор те ги съпроводиха от стаята със стъклената преграда направо до задната врата на военна линейка. Когато се качиха вътре, Борис потропа по стъклото, делящо ги от кабината на шофьора. Той се обърна и макар че шлемът му пречеше да чува, разбра жестовете и изключи осветлението в колата. Тъмнината вътре се сля с мрака в степта наоколо. Пред отворената врата на наблюдателната кула видяха Колинс и Рюмин, които им махаха за довиждане. Долепен до стъклото, Борис посочи часовника на лявата си китка, после вдигна ръка с разперени пет пръста. Имаха право на няколко минути за сбогом с това място, със звездолета.
Силуетът му ясно се очертаваше на небето. Черните криле на фантастичната пеперуда сякаш докосваха звездите.
— Съжаляваш ли за полета до Марс? — запита Даниел.
— Съжалявам за него. — Борис гледаше далечната безмълвна грамада. — Каква самота е това! Сред безкрайна пустота, без хората… И той се е върнал. Ти няма да ми се изсмееш — на мен ми изглежда тъжен и самотен. Дошъл е тук да си почине на родната планета. Попивал е звуците на степта, дните и нощите. Отворил е шлюза, за да пусне в себе си въздуха на Земята… и нас. Сега пак е оставен сам със степта, въздуха, сезоните. А може би и не му трябва друго.
— Няма да го взривят. Няма да посмеят.
— Бомба… Да, бъдещето е бомба. И те ще се опитат да я обезвредят. Навярно не с ракети. С изолация — като нас.
— Те не разбират, Борис. Но представи си само — ние бяхме там! Да си бил там е единственият начин да разбереш. А за другите — то е нещо чуждо, огромно, могъщо и непознато. Затова е страхът.
— Разбирам — каза Борис. — Тръгнахме в скафандри към собственото си бъдеще. Обградихме го с най- унищожителните оръжия, които имаме. А сега ние сме затворени, защото сме заразени с това бъдеще, и те се боят, че заразата ще проникне навсякъде. Ще проникне. Никой не може да я спре.
— Ти си гениален, че взе онова пернато.
Борис го погледна учуден.
— Та те ще го разложат на молекули, за да го изучат.
— Какво се прави, когато отиваш при деца? — попита Даниел. — Носиш им подарък. Какъв трябва да е подаръкът? Някаква играчка. Какво правят децата с играчките? Чупят ги, разглобяват ги, за да разберат какво има вътре.
— Почвам да се досещам — поусмихна се Борис.
— Те ще работят денонощно. Може би ще го разглобят. А може би звездолетът първо ще го включи, ще го оживи — то ще подхвърча, ще подскача, ще бяга, те ще го гонят, ще го хванат и сигурно все пак ще го разглобят. За да разберат, че са счупили една играчка. И че за него ние сме деца. Деца, които трябва да се научат да ценят и пазят подаръците си с надеждата да получат нови… Мъдър звездолет. Той ще им даде и други доказателства.
— Ето го. — Борис посочи силуета на звездолета. — Най-важното доказателство е тук. И никъде не можем да се денем от доказателството, че бъдещето съществува. И цял живот, поколения наред ще бъдем принудени да го изучаваме. И никога вече няма да бъдем същите.
Той почука по стъклото на кабината и даде знак да потеглят.
Информация за текста
© 2003 Велко Милоев
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1667]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
