крайници с по две стави. До костите имаше кръгла съдинка.
— Скелет на котка — добави Даниел. — И празна чинийка за храна.
В базата обмислиха абсурдното съобщение, а двамата стояха смълчани и скръбни пред единствените останки на живо същество, малко същество, което бе намерило смъртта си в самота, единственото безспорно доказателство за миналото присъствие на хора…
— „Марс“, слушайте внимателно. Промяна в обстановката. Шлюзът се отвори. Тръгнете към изхода. Не докосвайте повече нищо и не взимайте нищо със себе си.
Подвижната пътека послушно ги поведе към изхода и спря до нишите, където им се бе случила първата неприятност на идване.
— Да си позволим ли последен експеримент? — попита Даниел.
— Хайде! Едва ли е опасно, щом тук са живели хора като нас.
Даниел внимателно протегна дясната си ръка, на която тук по-рано бе загубил ръкавицата, и докосна този път оранжевия квадрат. Бяла мъгла изпълни нишата. Човекът не извика, не се отдръпна. След секунди мъглата се прибра в невидими отвори, и той можеше да разгледа ръката си. От върховете на пръстите до мястото, до което бе проникнала в нишата, тя бе покрита с гъвкава, прозрачна здрава материя.
— Гардеробът — заяви Даниел, горд от смелостта и от откритието си. — Навярно така обличат скафандрите си. А на завръщане просто ги изпаряват за секунди. Ето тъй, със синия клавиш…
Оставаха още няколко метра до изхода. В петното от дневна светлина видяха прострени на пода две големи бели крила.
Борис се наведе, леко повдигна перата, докосна малкото телце. Очите на розовата муцунка бяха затворени, пухкавите лапи лежаха безсилно отпуснати.
— Мъртво ли е? — попита другарят му.
— Може би… Може би са го изключили. Временно… Да го вземем ли?
Даниел погледна към шлюза. Една бронирана кола вече приближаваше през степта.
— Ще стане скандал.
— Но това е подарък, не разбираш ли? Сувенир от някаква планета… Любимата играчка на екипажа… Механичен бордови клоун. Нещо безполезно, но обичано — иначе защо ни го оставят тук?
Даниел не възрази. Борис прегърна крехката перната фигура и двамата стъпиха на трапа.
Залата бе събрала много знаменитости. В първия полукръг седяха Колинс и Рюмин, които заедно председателстваха съвета с не съвсем ясни задачи и правомощия, наречен засега Съвет по контакта. У Фуан отговаряше за сигурността и освен че командваше силите на ООН, имаше редкия шанс да дава резпореждания на артилерия, самолети и ракети на още шест могъщи държави.
Някои от постоянните членове на Съвета за сигурност бяха избрали за свои представители учени, други бяха предпочели политиците. Зад всекиго имаше група от още пет-шест души — избраници от щабовете им, експерти и лични помощници. А още десетки хора — специалисти, технически лица и журналисти, наблюдаваха събитието на монитори в съседното помещение.
След десетте часа в зведолета, след първия доклад, докато съветът преглеждаше видеозаписите, Борис и Даниел можаха да починат, да поговорят и да обмислят преживяното. Но сега отново ги завладяваше напрежението — излъчвано и от хората пред тях. Впрочем бяха разделени с херметична прозрачна преграда. И знаеха, че зад вратата стоят фигурите в тежки скафандри, които ги посрещнаха, съпроводиха и накрая ги затвориха в тази стъклена клетка. Карантината бе част от предварителния план и все пак им бе неуютно.
— Ще имаме много работа — започна Рюмин и изчака в залата да настъпи тишина. — Още дълго ще проучваме фактите. Но за едни първоначални изводи, за да се ориентираме в обстановката, за нас са особено важни личните мнения на двамата… земни космонавти, ако ми позволите тази двусмислица, непосредствените им впечатления на очевидци. Моля.
Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.
— Нашите мнения… Ето нашите мнения. Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че има достатъчно косвени доказателства за хипотезата, че звездолетът е бил обитаван от хора… Да, например един скелет на котка, както прецизно уточни някой тук. Построен и управляван от земни хора. И тогава се налага да заключим, че звездолетът е пристигнал при нас от далечното бъдеще.
— Моля! Тишина! — призова Рюмин.
— Междузвездни полети, свръхсветлинни скорости, обратен ход на времето. Или хипотетичния тунелен преход, използване на сигурността — вие ще умувате как е възможно — добави Борис и се облегна назад.
— И ти си на това мнение, така ли, Даниел? — запита Колинс.
— Да — отговори Даниел. — Повечето помещения, в които попаднахме, изглеждаха нефункционални и ние условно ги нарекохме стаи. Прекрасни стаи за живот през дългия полет из Космоса — красиви, изменчиви простори от чужди планети, може би измислени планети. Но сред тях имаше една, която представляваше кът, абстрактен кът от Земята… А помещението с летящите сфери — какво прекрасно упражнение, игра за гъвкаво човешко тяло! Най-интересна бе залата със саркофазите. Отначало решихме, че сме намерили колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Но е възможно и друго — това да са образци, събирани от земни хора на чужди планети. Сега това предположение ни изглежда по-вероятно.
— А имате ли някакви свои обяснения за отсъствието на екипажа?
— Мисля, че този въпрос е по твоята част, Майк — отвърна Даниел. — Физика на Космоса. Може би има някакви ограничения за пътуване на живи същества назад във времето… Подозрението, че екипажът засега се крие, не може да се изключи, разбира се, но не се подкрепя от нищо от видяното и преживяното от нас.
— Позволете още една хипотеза — намеси се Борис. — Авария. Нещастен случай, при който хората са загинали или по друга причина са останали извън звездолета, или са били принудени да го напуснат… Да, вие сте специалистите, а аз имам право на любителски възглед.
Рюмин потропа по масата.
— Моля ви, уговорката ни беше, че ще оставим дискусиите за после, а сега главно ще питаме и ще слушаме. Разбирате, че се налага бързо да изберем някаква тактика на поведение поне за най-близко време. Заповядайте, вашият въпрос, уважаеми Фуан.
— Коментирайте предположението, че звездолетът е изпратен с намерения, заплашващи Земята, а пасивността му е прикрито разузнаване.
— Не забелязахме никакви признаци на враждебност — каза Даниел. — Впечатленията ни са, че автоматите на звездолета следяха внимателно всяка наша стъпка, но по-скоро, за да предпазят себе си и… нас.
— Антропоморфната обстановка може да е камуфлаж — обади се млад човек от групата зад генерала. — И опасни могат да бъдат не само оръжията. Всички знания и технически възможности, които крие звездолетът, са заплаха за крехкото равновесие на Земята. Представете си го като една информационна бомба, захвърлена тук от агресивна цивилизация.
— Видяхме много неща, които могат да се нарекат чудеса. И не се приближихме дори стъпка към тяхното разбиране. Например не видяхме двигателите, не ни показаха управлението на която и да е система или уред.
— Във всеки случай кръговата отбрана трябва да остане — заяви У Фуан.
— Наистина знаем много малко — включи се Борис. — Но точно затова мисля, че интуитивните ни оценки не бива да се пренебрегват. Убеден съм — хора, които са в състояние да сътворят световете там, в звездолета, не могат да бъдат агресивни… Разбирам, че този аргумент е по-слаб от ракетите ни. Но изпратете ни пак, изпратете други хора, за да се убедите.
— Виждате ли! — скокна същият млад човек. — Точно това пространство е опасно. Днес пратихме двама души в звездолета и те освен цял куп касети донесоха и нещо, което не знаем дори дали е биологично същество, механизъм или нещо друго. Утре ще пратим там сто души, после…
Този път Колинс се опита да надвие шума в залата.
