широки от ръста им. Във всяка от тях светеха по един син и един оранжев квадрат.
— Врати — предположи Даниел.
След няколко минути решиха, че са чакали достатъчно.
— Изглежда трябва сами да натиснем бравата. — Даниел предпазливо протегна ръка. — Синия или оранжевия?… Хайде да опитаме първо синия.
Той леко докосна светещата повърхност и в същия миг извика от изненада. Нишата се бе изпълнила с болезнено ярка трептяща светлина, от ръкавицата му се вдигна пушек и бързо се всмукна някъде навътре. Онемял, Даниел разглеждаше ръката си — тази част от скафандъра, която бе попаднала в нишата, сега просто липсваше, краят изглеждаше разтопен. Борис бързо притисна ръкава му малко по-горе от китката.
— Изгорен ли си? Боли ли?
Даниел отрицателно поклати глава. Погледнаха дисплеите на уредите, които анализираха средата наоколо. Цифрите бяха успокояващи.
— Сега за момент ще те пусна — каза Борис. — Усещаш ли нещо?
Зад стъклото на шлема лицето на Даниел бе пребледняло.
— Нищо — отвърна след няколко вдишвания. — Като че е наистина обикновена земна атмосфера.
Борис не успя да отговори, защото в този момент усети, че някаква мека и гъвкава маса натежа на гърба му, а прозрачната част на шлема се закри от… Две малки розови ръчички! Борис се сви и рязко се завъртя, за да отхвърли нападателя, нещото отскочи и прошумоли по коридора. Успя да види само две големи перести криле, над крилете се размахваха розовите ръчички, а под тях шляпаха бели космати лапи. Подтичвайки и подхвърчайки, съществото се скри в тъмната част на коридора.
Един поглед на Даниел му бе достатъчен, за да разбере, че и той не е видял повече. Оставаше само според правилото си пак да изчакат две-три минути и когато отново не доловиха никакъв звук или знак, тръгнаха в посоката, в която бе изчезнал непознатият.
Осветлението в пода се включваше на няколко метра пред тях и така подвижната пътека най-сетне ги доведе до врата. Врата — този път нямаше съмнение, бе дори леко открехната. Отворът светеше, но вътре не се виждаше нищо освен светлината.
— Аз ще вляза — рече Борис. — Следи анализаторите.
Даниел кимна.
Борис прекрачи прага и изчезна.
Усети как краката му затънаха в пясъка. Само ситен жълт пясък наоколо, безкрайно пространство и синьо слънце над хоризонта. Обърна се, но пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна като чу гласа му.
— Стой на място — посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. — Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.
Вятър раздвижи пясъка. Зърна люспесто тяло, което бързо се зарови в земята, сини създания, наподобаващи морски звезди, пъплеха по дюните. И една самотна бутафорна стена с отвор като прозорец, захвърлен сред пясъка сандък, лъскава метална тръба, парче пъстра тъкан.
— И въздух — каза накрая. — Чист земен въздух, ако вярваме на анализаторите. Сега внимавай. Ще се опитам да се върна.
Той пристъпи назад.
И се озова в коридора.
— Изплува като от мътна вода — обясни Даниел.
Внезапно пътеката под краката им ги понесе към вътрешността на звездолета, последва завой, видяха насреща си нова врата в стената, но тук скоростта се увеличи и силата на инерцията ги хвърли в отвора.
На морския бряг. Изумрудени вълни. Далечен хоризонт насреща, стръмен бряг, обрасъл с виещи се диви лози и цъфтящи бодливи храсти.
— Та това е на Земята — простена Борис. — Отключи и сне шлема си, вдъхна няколко пъти. — Така се чувствам по-достойно.
Даниел разглеждаше голяма извита раковина.
— Това е направено — каза той. — Всичко тук е съвсем като истинско. Но растенията, мидите, раците — на Земята няма да срещнем тези видове на едно място. Този бряг е някак синтезиран като… като лабораторен модел.
— Или обобщен художествен обра. Също хипотеза.
— Тест. Лабиринт за бели мишки.
— Или място за преговори. — Борис приседна на сухия пясък. — Защо не дойдат тук да се запознаем?
— Може да ни готвят за срещата. Искат първо да се поогледаме преди да се явят. Или пък…
— Автомати. И аз мислех за това. Щом посвикнем, ще излетим, ще ни откарат при себе си. Затова шлюзът се затвори. Хе-е-ей! — провикна се към брега. — Искам вече да изляза оттук.
В подножието на близката скала затрептя червеникавият контур на вратата. Една крачка под рубиненото сияние отвеждаше в коридора.
— Хайде да проверим — предложи Борис — дали беше случайност или вече постигнахме някакво разбирателство.
Той подхвана Даниел за лакътя и произнесе:
— Напред.
Пътеката под краката им плавно потегли.
— Стоп.
Пътеката се подчини.
— Пак напред.
Пътуването не бе разнообразно — все същите гладки стени и светещите ивици по пода, които ги изпреварваха, тук-таме в полумрака искряха очертанията на други врати. Половин час по-късно бяха изминали хиляди метри по коридорите. Единственият резултат бе, че напълно загубиха представа за мястото си в сложната разклонена архитектура на звездолета.
— Тук? — попита Даниел пред един от червените контури.
Борис вдигна рамене — тази врата с нищо не се отличаваше от останалите. Този път пристъпиха двамата едновременно.
Попаднаха в просторна зала с форма на полусфера. В центъра на пода бе очертан син кръг с диаметър три-четири метра. Двамата се озъртаха, но нищо не подсказваше предназначението на празното помещение. Даниел пристъпи в кръга.
Чу се звън и от стената насреща изскочи светеща и преливаща в синьо сфера — бръмчаща като пчела, тя полетя към човека. Той се отмести и сферата го подмина, но отекна нов звън и от друга посока със същото жужене излетя още едно кълбо, този път жълто и пак насочено към централния кръг. Всичко ставаше за секунди: Даниел се наведе да избегне сблъсъка, звън, подвикване на Борис — първата сфера, отскочила от стената, се връщаше; стъпка встрани — Даниел отново се изплъзна, но излетя трето искрящо кълбо — зелено. Известно време човекът успешно се предпазваше от ударите, но при всяка негова кръчка в кръга се чуваше звън и от стените изскачаха нови жужащи снаряди, а за Даниел стана невъзможно да следи всичките. Скоро един от тях се блъсна в рамото му, пръсна се с пукот и го обля с нещо червено. Огледа се изумен, но бе загубил ценна секунда и с мелодични удари още три сфери го обсипаха с пъстри искрящи бои.
— Излез от кръга — извика Борис.
И залата стихна.
— Ако това бе тест за готовност за контакт, ти се провали.
— Опитай ти да подскачаш със скафандър — отвърна задъхано Даниел. — Хей, къде е вратата?
Рубинените очертания грейнаха услужливо. Цветовете по скафандъра на Даниел бързо избледняваха, няколко сфери все още се търкаляха към стените и изчезваха в тях. Излязоха в коридора.
Не всички врати се отваряха. Няколко пъти напразно спираха пред проблясващите им контури, но преградата не се отваряше, корабът оставаше ням. Сякаш невидимите домакини избираха какво да им
