Инспекторът се повъртя известно време в креслото, след което добави малко неловко.
— Вашата федерация вероятно закупува много санитарни артикули от Сол?
Роки го изгледа с любопитство. Капитанът почти не скрива своя интерес. Защо?!
— Мисля, че ние двамата бихме могли да се срещнем и да си поговорим за Сол, без при това да издаваме някакви правителствени секрети. Честно казано и мен тази планета ме интересува.
Чиновникът, когото наричаха ВидЖан с радост прие предложението. Той надраска серия от чудновати линии на парче хартия и го подаде на Роки.
— Покажете това на шофьора на хелиотаксито. Той ще Ви доведе направо в моя дом. Ако нямате нищо против, можем да обядваме заедно.
Роки прие поканата.
Девойката не излезе от каютата дори когато корабът се приземи. Роки почука на вратата й, но тя или спеше, или бе решила да демонстрира упорство. Той излезе от кораба и за момент спря, взирайки се в задименото виолетово небе. Ситен пясък се впиваше в лицето му и щипеше очите.
— Докато сте на планетата, ще Ви дадат защитни очила, подходящо облекло и преводач — каза ВидЖан, докато се движеха към някакво ниско здание.
Роки почти не чу последните му думи. Вниманието му бе привлечено от ширналото се поле вляво от мястото, където бяха кацнали. На разстояние около хиляда ярда се намираше звездолет с жълта санитарна звезда на борда и опознавателните знаци на Сол. Това, което му се стори непонятно бе наличието на кръгова охрана около кораба. Очевидно пазачите принадлежаха към екипажа, защото униформата им бе различна от тази на наземния обслужващ космодрума персонал.
ВидЖан забеляза погледа му.
— Странни същества, нали? — доверително прошепна той.
Роки реши, че в перспектива би могъл да спечели значително повече ако си даде вид, че му е известно много, поради което благоразумно кимна и не каза нищо. Санитарният кораб се намираше прекалено далеч и той не бе в състояние да определи принадлежат ли пазачите му към хуманоидната раса. Единственото, което можа да разбере бе, че са двукраки.
— Да, да, на какви ли не чудеса ставаме свидетели във Вселената. Вие навярно сте чули за куинджорите, които населяват другия край на галактиката?
— Не, като че ли нищо не съм чувал. Как ги нарекохте, „куинджори“ ли? Не, не съм чувал.
— О, много любопитен народ, уверявам Ви — той се усмихна вътрешно и млъкна. Целта му бе да размени колкото е възможно повече сведения за соларианците срещу измислиците за несъществуващите куинджори.
В зданието на космодрума Роки се запозна със своя преводач, преоблече се в свободните дрехи на трагорианец и се отправи да поговори с техниците. Но така и не успя да съкрати времето за изработването на новите синхронизатори. Нямаше какво да се прави. Трябваше да останат тук цяла седмица. Преводачът на Роки се оказа кривокрак мъж на средна възраст с напевен глас и пламтящи уши. Маниерите му напомняха куче, което прекалено често биеха. Роки се досети, че истинската му задача бе да следи пришълците, понеже дребосъкът не бе добър лингвист. Той говореше сравнително слабо два-три езика, използвани в Шестдесетзвездния Куп. Когато се отправиха към Поларин, столицата на Трангор, Роки реши да използва космическото есперанто като дори позволи на преводача си да го трансформира на родния си език, доколкото това бе възможно.
— Какво развлечение бих могъл да Ви предложа? — попита дребосъкът. — Нещо за пиене, хубава жена, музей, концерт…
Роки се засмя.
— Какво правят повечето посетители на планетата?
Особено важно е какво правят соларианците, помисли си той, но да попита за това просто направо може би не бе безопасно.
— О, това зависи от много неща, националността преди всичко, сър — промърмори Пок. — Хората обикновено посещават „Скиталеца“. Това заведение им допада с доброто си обслужване. Еврохората и нехуманоидите предпочитат да прекарат времето си в „Кралския дворец“, което също е доста забавно място. — Той изгледа Роки със съмнение, сякаш не бе съвсем уверен в биологическия му статут.
— Къде е по-скъпо? — попита Роки, мислейки си, че особена разлика няма. Благодарение на „фалшивите пътни листа“ той можеше да прехвърли всички разходи на полковник Бейти.
— В „Кралския дворец“ цените са доста високи — каза Пок, — но и в „Скиталеца“ не е много евтино.
— Вашата безпристрастност заслужава достоен отговор, Пок. Ще посетим и двете места, ако разбира се не възразявате.
— На вашите услуги, мистър Роки.
„Кралския дворец“ наистина обслужваше странна клиентела. Но изцяло нехуманоиди тук нямаше. Разумният живот, изглежда имаше една сходна черта, всички същества бяха двукраки и двуръки. Четирите крака явно се бяха оказали практични като количество за всички животни, от която и да било планета и природата като че не бе имала за какво повече да работи. Когато е решавала да даде разум на някой вид, тя го е приучавала да стои изправен на задните си лапи, освобождавайки предните, на които е предстояло да се превърнат в оръдие на труда на индивида. И като правило ги е обучавала посредством умението да се катерят по дърветата. Или както бе казал един капиански биолог: „В началото, за да се добере до звездите, животът се старае да се покатери на дърветата. Когато нищо не се получава, се спуска на земята и изобретява свръхсветлинния двигател.“
Роки се огледа встрани, търсейки с поглед соларианец. Всред присъстващите откри представителите на няколко познати раси. Някои бяха с рога, други с опашки, люспи или пък с дебела козина. Някои от съществата се спъваха и прегърбваха сякаш трагорианската гравитация ги притискаше надолу, а други сякаш плаваха в безтегловност. Едно малко същество, жител на планета с осемчасов период на въртене, се сви направо на масата и заспа. По преценка на Роки произходът на около деветдесет процента от посетителите е преселници — хора. Човекът подобно на взрив, като внезапно разтворило се цвете, е посял своите семена почти из цялата Галактика. Намираха се и такива, които да твърдят, че преселението води началото си от Сол-3, но сигурни доказателства за това не съществуваха.
Като ехо на мислите му Пок внезапно въздъхна.
— Никога няма да повярвам, че сме произлезли от тези уродливи създания.
Роки бързо го стрелна с очи, боейки се да не би спътникът му да се окаже телепат. Но Пок се усмихваше кисело, гледайки към вратата. Проследявайки погледа му, командорът видя новопристигналия, който се отличаваше по ръст и по това, че приличаше много повече на класическия човешки тип, отколкото болшинството присъстващи тук клиенти. Бе облечен в униформа: тъмна куртка и сиви панталони, като униформата на патрулите, които Роки бе зърнал отдалеч на космодрума.
И така, този навярно бе соларианец. Той внимателно се взираше в дълбочината на залата, стараейки се с един поглед да обхване колкото се може повече. Имаше къса брада и челюст със странни очертания, в която се долавяше нещо хищно. Черепът му бе масивен, закръглен като на дете и покрит с рядка жълта козина. Очите му, бързи и проницателни, сякаш подскачаха, опипвайки залата. На височина достигаше почти седем фута, а в държанието му се долавяше нещо диво, което застави капианецът да се напрегне, усещайки приближаването на врага.
— И какво не Ви харесва в тях — попита Роки, без да откъсва поглед от лицето на новодошлия.
— Първо острият им слух — зашепна Пок, когато соларианецът рязко се обърна, гледайки към тях. — Второ, отвратителният им характер.
— А, ето какво било! Гневните реакции са признак за биологическа слабост — гласът на Роки прозвуча меко, но толкова високо колкото и преди това.
Обектът на неговото внимание, който чакаше за място край тезгяха на бара се обърна и насочи право към тях. Пок застена. Роки хладнокръвно гледаше пристъпващия към тях човек право в лицето. Той се приближи и като се надвеси над тях започна да прехвърля злобния си поглед от единия към другия. След известно време реши, изглежда, че Пок е изплашен достатъчно и страшните му очи се спряха на Роки.
