й. Тя се бореше, за да се освободи.
— Спокойно, момиче — каза един глас в ухото й, — ти си моя.
Като изви глава, тя видя русия гигант, който я държеше и спираше дъха й.
— Викинги! — провикна се той над бойните възгласи и стонове. — Чуйте ме! Продължавайте да се биете и аз ще прережа нейното гърло и ще я хвърля в морето. Предайте се и ще я оставя жива.
— Бийте се! — извика Йона, но една ръка стисна устата й. Не й достигаше въздух. Тя едва чуваше шума около себе си, но разбра, че викингите бяха спрели боя. Опита се да разтърси глава, да ги насърчи, но ръката се стегна около нея и тя усети, че я обгражда тъмнина. Мислеше, че чува писъка на Спес, но не беше сигурна.
— Спри! — викаше Спес от скривалището си. — Ти ще я убиеш. Пусни нашата принцеса или ще умрем с нея.
Русият шотландец огледа кестенявата девойка, която се осмеляваше да му заповядва, и отново спря поглед на пленницата си. Отпусна хватката си и видя, че тя е невероятно красива. Той никога не беше виждал коси като нейните — с цвета на лунната светлина. Очите й бяха като разбушуваното Северно море през зимен ден — леденозелени и блестящи. Едва забележима, но интересна линия минаваше по лявата страна на лицето й.
— Аз съм Кенет — каза той, — брат на великия Синклер. Хей, момиче, ти хич не си грозна. Ставаш за мен.
Йона пое въздух е измъчените си гърди.
— Никога. Свиня такава — каза остро тя на галски. Вдигна ръка, за да докосне разранената си уста и разбра, че воалът й се беше свлякъл. Неспокойно го затърси с очи, за да покрие отново лицето си.
Кенет беше изумен от това как го беше нарекла. Като се огледа, той видя викингите да отместват поглед от нея. Дали не беше вещица? Той я стисна по-здраво.
— Шотландките не биха говорили на мъж по този начин.
— Никоя викингска жена не би те нарекла мъж — отвърна Йона все още с приведена глава.
Кенет изръмжа, за да възпре нейното нахалство и окуражаващите викове на викингите. Те явно обожаваха тази красавица с остър език и само чакаха сигнал, за да продължат битката. Добре че корабите на Тиъм и Хетроу плаваха наоколо.
Той се намръщи, когато пленничката се изправи. Може би държеше в ръцете си дива котка, готова да го разкъса със зъби и нокти. Дали викингските жени бяха човешки същества? Той се колебаеше дали да й даде урок по уважение, но реши да не го прави. Нали нейните викинги бяха отстъпили. Кланът на Синклер имаше нов кораб.
— Към брега! — извика Кенет на хората си. — Синклер ни очаква. — Той насочи с жест другите два шотландски кораба към пристанището, където малка група воини чакаше с Магнъс.
Йона се опитваше да остане спокойна в прегръдката на шотландеца, когато корабът им наближаваше сушата. Те почти стигнаха тесния каменен кей, където един друг гигант пристъпи напред и се отдели от другите. Косата му блестеше като бронз на слънцето, той сложи ръцете си на устата и извика нещо. Хватката около Йона се отпусна, когато нейният враг се обърна да отговори, единият й крак се подпря на решетката, а другият — на купчина платна.
Това беше ценна секунда, Йона се нуждаеше точно от нея. Като светкавица тя се стрелна и удари с крак шотландеца зад коляното. Вик и проклятия се разнесоха, докато той се опитваше да се изправи. Йона го ритна отново с всичка сила. Шотландците гледаха с отворени усти как техният водач с обтегнати ръце падна назад в морето. Йона дори не погледна към потъващия. Вместо това, тя се наведе, сграбчи меча му и скочи на едно гребло точно където плуваше гигантът. Жената хвана меча с две ръце и го насочи надолу, върхът беше само на няколко сантиметра от главата на Кенет. Тогава тя погледна към мъжа с бронзова коса на кея.
— Искам сигурност за хората си — извика му тя. — Кълна се в Бога: или ще им я дадеш, или ще забия меча в главата му.
Времето спря да тече. Дори птиците над тях заглъхнаха. Никой не помръдваше. Думите на Йона още ечаха. След един безкраен момент мъжът се раздвижи. С меч в ръка той прекрачи водата и се качи на викингската лодка. Йона стоеше неподвижно, като го гледаше как се приближава до нея по греблата.
— Отговори ми! — извика тя, когато той остана на три гребла от нея.
— Аз съм Синклер — каза й и пристъпи на следващото гребло. — Предай се или ще умреш. Ти можеш да убиеш Кенет, но всички вие ще умрете, лейди викинг. И какво тогава?
— Шотландците могат да ни убият и бездруго. Вие сте жестоко племе — каза тя хладно.
Той пристъпи на греблото до нея и се усмихна подигравателно.
— Като че ли искаш да бъдеш боец? Тогава, вместо да оставиш брат ми да умре от студ в морето, бори се с мен. Ако ме победиш, твоите хора ще бъдат свободни. Ако победя аз… — Той сви рамене и косата му се разстла като огън на слънцето.
Смях като вълна премина сред шотландците. Никой не беше по-добър от Синклер. Те се усмихваха и си намигаха помежду си. Принцесата на викингите щеше да бъде наказана справедливо.
Йона вдигна меча на противника си и усети тежината му. Беше прекалено трудно да се справи с него, но не можеше да му даде преимуществото той да разбере това. Тежкият меч нямаше да бъде пречка за нея, ако се приближи достатъчно близо…
— Съгласна съм… — отвърна тя. — Приемам хвърлената ръкавица, шотландецо. Мое право е да избера момента и оръжията. — Тя направи пауза и се вгледа в гиганта, който изглеждаше миловиден като самия дявол! Тръпка на възбуда от предизвикателството премина през нея и тя се усмихна. — Избирам този момент — извика внезапно — и надбягване по гребла.
Трета глава
Сърцето на жената е по-необятно от най-необятното море на земята.
Преди шотландецът да успее да помръдне, Йона отскочи във въздуха и се приземи твърдо на греблото, до което стоеше. Моментално краката й започнаха да бягат ритмично, за да успеят да поддържат греблото право и да го завъртят. Целта на надбягването по гребла беше да се движиш по тях и ги въртиш до момента, в който първият не успее да балансира и падне.
Шотландецът се поколеба само миг, преди да скочи на своето гребло и да започне надбягването. Йона го гледаше критично, като си припомняше всеки урок, който беше научила.
Преди много време бе тренирана в опасностите и тънкостите на този спорт. Притискането от греблата можеше да счупи крак или да разбие главата й, една грешна стойка можеше да я хвърли под въртящото се гребло, да я осакати или умъртви. Тя прогони тези мисли и се концентрира върху другите уроци — скоростта изискваше да се поддържа греблото паралелно на водата и това, което го караше да пада и се издига, беше перфектният баланс. Неизброими бяха случаите, при които беше падала във водата. Но тя се беше борила, докато не стана майстор, и можеше да се задържи по-дълго и от най-добрите викинги.
Викингските гребци по сигнал напуснаха греблата, когато Йона започна да тича. Като не обърнаха внимание на шотландските оръжия, насочени към тях, те се отдалечиха от двете опасни гребла. Викаха, за да окуражат Йона, удряха с ръце по покритите с кожа колена и отчитаха времето.
Само след минути Йона разбра, че нейният противник неведнъж се бе надбягвал по гребла. Той бе добър, но не повече от нея. Беше силен, решителен и гъвкав, а тя притежаваше оръжието на добрата тренировка.
Синклер често се опитваше да я достигне с плоския си меч. Тя стоеше достатъчно далеч и увеличаваше скоростта, така че той беше принуден да направи същото, за да предотврати сблъсъка на греблата. Ако жената завъртеше по-бързо греблото, можеше да бъде над него, което щеше да й даде предимство.
За нея беше невъзможно да го рани с тежкия меч. Въпреки това той й помагаше да балансира и затова
