тя предпочиташе да не губи сили в удари. Сърцето й вече блъскаше от умора, дробовете й стенеха за въздух. Но възбудата не я напускаше. Тя трябваше да спечели. Трябваше! Всичките й сетива бяха съсредоточени в противника. Йона забеляза, че дори най-малкото ускоряване на скоростта му костваше ценни моменти на концентрация. Но виждаше, че той почти не беше се уморил.
Магнъс също наблюдаваше жената викинг. Тя беше изключително добра, а той не бе очаквал това. По дяволите, изобщо не предполагаше, че тя ще приеме предизвикателството му. Беше по-смела и ловка от всичките си хора. Какъв воин беше тази жена! Изглеждаше крехка като коприна. Тя беше красавица. Лунно сребро и злато проблясваха в косите й, а зелените й очи…
По дяволите! Нейната красота го беше отвлякла. Тя умееше да контролира греблото си добре. Но сега можеше да я стигне. Той посегна с меча си, за да я бутне, но тя се отдалечи от него, сякаш танцуваше, грациозна като нимфа.
Йона видя внезапния опасен блясък в очите му и го прокле. Шотландецът може би нямаше намерение да я убие, но беше решен да победи. Имаше един трик, който вероятно не му беше известен и който баща й наричаше смъртоносен. Като се обърна към Светата Дева, Исус и Вотан, тя взе решение.
Жената се концентрира на въртящото се гребло и броеше всеки негов такт. Всичко трябваше да е точно или то можеше да счупи крака й.
— Вотан! — извика тя и един древен боен вик от нейните викинги дойде в отговор. Тогава тя се изправи и слезе тежко под греблото на противника си. Приземяването разтърси зъбите й и тя го усети като удар. В момента, в който нанесе удар с крак, тя се отдалечи назад, като движението караше всеки мускул от тялото й да изтръпне от болка. Щеше ли да издържи? Само ако успееше да го изненада, така че той да не може да използва голямата си сила! Изумление премина по лицето му, а тя се понесе надолу.
Греблото се разтърси, шотландецът беше загубил равновесие. Болката се промъкна по гърба и врата й, когато викингите завикаха зад нея. Те видяха нейното преимущество и разбираха какво беше решила да прави.
Йона увеличаваше скоростта, като се приближаваше до него. Като замахна с тежкия меч и го отпусна бавно, тя докосна ръката му. В същия миг отскочи нагоре, като се връщаше отново, за да повтори удара. Но силната промяна на посоката изпрати тежкото гребло стремглаво надолу. Тя се стегна. Шотландецът разбра играта и се бореше, за да я спечели, но беше късно. Не му се вярваше, обзе го страшен гняв, когато мечът му изхвърча от ръката. Тогава той се завъртя във въздуха и падна назад в морето.
Шотландците извикаха от мъка и няколко мъже се спуснаха да хванат меча, преди да е потънал.
Синклер плуваше по повърхността и Йона виждаше ясно гнева и мъстта в очите му.
— Ти победи, викинг! — извика той. — Твоите хора ще бъдат свободни. Но ти си моя пленничка.
Викингите извикаха недоволно, готови да се хвърлят срещу шотландците, но Йона ги възпря.
— Чакайте! — Тя се вгледа в него, като се опитваше да си спомни каква беше уговорката. Беше му казала, че иска свобода за хората си. Той обеща, че ще ги освободи, но за нея не беше ставало дума. Проклет шотландец! Но все пак му кимна в знак на съгласие.
Викингите отново се надигнаха. Шотландците извадиха оръжията си, но мокрият им вожд заповяда да ги приберат.
— Ние ще останем с нашата принцеса — каза Айнър, който лежеше ранен.
Йона скочи от греблата. Гърбът и раменете я боляха. Тя коленичи до своя капитан.
— Слушай ме, приятелю. Заповядвам ти да отпътуваш оттук с кораба и хората. Отидете на острова, аз не се страхувам.
Това бе лъжа. Тя беше ужасена. Всички приказки, които беше чувала за шотландската жестокост и диващина, изплуваха в паметта й. Мисълта да остане сама с мъж като Синклер я караше да настръхне. Призракът на нейния вуйчо сякаш избледняваше пред страха от този мъж. Сега тя щеше да умре.
— Ти трябва да тръгнеш — отново каза Йона. — Заповядвам ти. Това е единственият начин нашите хора да се спасят.
Той поклати глава и притвори очи.
— Не!
Йона усети присъствието на Синклер, преди да се обърне назад. Той стоеше над нея с брат си. Двамата мъже носеха шалове, но тя видя мокрите им дрехи, замръзнали на тях.
— Ти даде дума — каза тя на Синклер. — Моля те да ме оставиш да се погрижа за раните на хората си, за да могат да тръгнат.
Магнъс се вгледа в нея. Каква необикновена линия имаше на лицето й. Той онемя. Ако беше белег, то той много отиваше на тази прекрасна млечна кожа. Като че ли подчертаваше красотата на лицето й. Какво ли усещане щеше да бъде да допреш с устни този белег, да го целуваш по цялата му дължина? Тя цялата беше съвършена като статуя.
— Наричат те принцеса? — рязко попита Магнъс. — Коя си ти?
Тя не повдигна поглед, защото оглеждаше раните на капитана.
— Аз съм принцеса Аздис Йона, дъщеря на Сигурд и Маргарет, внучка на Торфин. Сега трябва да се погрижа за хората си. Имам нужда от огън. Може ли да се запали на кея?
Той не отговори и тя погледна нетърпеливо към него. Как можеше вождът на Синклерите да е толкова бавен? Защо я гледаше така странно? Дали шотландците помагаха на ранените си?
Магнъс отметна назад глава и се разсмя, вперил в нея учуден поглед.
— Кенет, пусни котва. Пренесете първо нашите ранени. И нека хората съберат дърва за милейди.
Йона се взря в него. Защо той се смееше? Тя се огледа наоколо. Болеше я, като виждаше толкова хора убити, някои от които все още се носеха по водата. Корабът спря с удар и тя направи жест на хората си да помогнат на ранените. Спес се появи до нея.
— Всъщност те не са толкова грозни, колкото ги мислех — прошепна тя. — Русият Кенет е дори симпатичен. И брат му Синклер е страхотен вожд.
Спес погледна братовчедка си, която направи гримаса.
— Да, по-добре е, отколкото мислех. Нямат рога на главите си.
— Не говори за тях — каза строго Йона. — Доведи Марта. Тук има много работа.
Но все пак тя не можеше да пропусне думите на братовчедка си. Синклер беше много едър, а чертите му не бяха груби и ръцете му не висяха под коленете, както си бе представяла шотландците. Тя го погледна, когато той слизаше от кея. Някои могат дори да го нарекат красив.
Тя прогони тази внезапна мисъл. Беше в Шотландия, земята на вуйчо й, и трябваше да бъде внимателна, а не да се разсейва от този мъж. Скийн може никога да не научи, че тя е там, но ако я открие, щеше да бъде под негова власт.
На кея Глен се зае с огъня. Четирима викинги издигнаха платнище за подслон на Йона и ранените. Марта работеше бързо и подготвяше всичко необходимо за господарката си. Помагаше на Йона с билките и праховете, докато тя се занимаваше с по-тежките случаи. За разлика от Марта, Спес неспокойно се оглеждаше наоколо и с любопитство гледаше тези страховити хора.
След като нареди да доведат първи Айнър, Йона се присъедини към Глен край огъня. Тя извади няколко железни пинсети от кесията и ги постави върху горещите въглени. Носеше ги навсякъде със себе си. С тях можеше да обгаря ранената плът, без да предизвика възпаление. Свещеният огън помага, на това беше я учила майка й, въпреки че не знаеше защо.
Айнър протестираше, че е първи, но викингите не му обърнаха внимание. По командите на Спес той бе настанен на грубо легло — две дървета, положени върху скала. Работната маса беше неравна, но на едно ниво и беше достатъчно висока, за да може Йона да стига пациентите си, без да се превива над тях. Когато тя започна да обработва крака на Айнър, Спес и Марта наглеждаха останалите ранени. Здравите мъже кладяха огньове. От другата страна на кея Магнъс и Кенет наблюдаваха викингите.
— Защо строят тези салове? — попита Кенет, като сочеше в морето. — Поставят мъртвите на тях.
— Според мен те още се отнасят към мъртвите моряци според старата традиция. Пускат ги по вода в горящи салове, оставят праха им да плава, докато стигне Свещеното море.
— Варвари.
— Така ни наричат и те — каза сухо Магнъс и погледът му се отмести към Йона.
Той я наблюдава още малко и след това с Кенет се преместиха до заслона на едни скали, където вятърът беше по-слаб. Там край един огън с брат си успяха да раздвижат кръвта в премръзналите си тела.
