ливадни божури. Но притежаваше някаква особена, възвишена красота, неземен чар и грация.
Малко, след като дъщеря му навърши две години, Сзезар отпътува на юг, като преди да замине, окачи на детската шия на Рея амулета си. И никога повече не се завърна. Заклинателят Горм, гадаейки на вътрешностите на жертвен овен, прозря, че съдбата е запратила неуморимия пътешественик далече, далече на изток. А след пет години Хелгеда разбра, че мъжът й вече не е между живите. Присъни й се Кром, който приветстваше в царството на Валхала мъжа й — Сзезар Умедин. Кимерийката не заплака, не закърши ръце, както би направила всяка цивилизована жена. Тя закла тлъст вол от стадото си и направи пир в чест на загиналия. След което никога не погледна друг мъж, въпреки че беше още млада и привлекателна. А и голямото имущество, наследено от Стриг Белязания и Сзезар, я правеше желана партия. Но Хелгеда се посвети на дъщеря си и оряза мераците на всички, вперили взор в леглото и в имуществото й.
Година след изчезването на Сзезар, обединените кланове на южните кимерийци разбиха и изклаха до крак голям отряд редовна аквилонска армия. Преди да се задави в собствената си кръв, предводителят на хайборейците успя да каже, че търсели някакъв мъж — Цезар Нумедид. Той изчезнал преди време из чукарите на Кимерия, а бил престолонаследник на трона в Аквилония. Айвън Бясното Куче чу тези думи, защото именно той бе съсякъл достолепния аквилонски пълководец, но не им обърна особено внимание. Досетливостта не бе сред добродетелите на могъщия воин. Чак след време, когато разказа на Горм за битката и старият заклинател му обърна внимание на явната прилика на имената на изчезналия аквилонец и престолонаследника, търсен от хайборейската армия, Айвън прокле съдбата, лишила го от отговор на тази тъй интересна енигма. Сзезар Умедин и Цезар Нумедид! Пък и Горм се досети, че на медальона на аквилонеца има някакъв знак. Свалиха амулета от врата на Рея и ясно различиха златен дракон — гербът на Аквилонската династия, майсторски гравиран в скъпоценния камък. Но бе късно. Сзезар бе изчезнал някъде на изток, а всички аквилонски войни бяха мъртви. Горм и Айвън решиха да оставят нещата такива, каквито са. Така една аквилонска принцеса безгрижно растеше в Долината на Звяра, сгушена в мрачните кимерийски планини.
Айвън Бясното Куче загина нелепо, ухапан от планинска пепелянка. Хелгеда почина от Черната треска, покосила планините по времето, когато Рея бе на седем годинки. Вдовицата на Айвън, Рунхелда, отгледа сирачето заедно със собствения си син — десетгодишния Торн.
Никой от Клана в Долината на Звяра не се учуди, когато на празника на девиците, десет години по- късно, Торн отведе Рея в собствената си хижа и я направи своя жена. Доста младежи от племето копнееха по гарвановочерните къдри и нежните скули на дъщерята на Сзезар, но могъщите мускули на младия ковач и вече доста гръмката му бойна слава ги възпираха да опитат щастието си, заставайки в двубой срещу него.
Вече пета година Кром не даряваше Торн и Рея с челяд. Старият Горм успокояваше младите съпрузи, че всичко идва с времето си. И наистина, тази пролет Рея зачена. Оставаха броени дни до щастливото събитие, когато се случи нападението на ванирите…
… С огромни скокове Торн се втурна в малката котловина, където се намираше кромлехът на Бога на стоманата и гръмотевиците. Пред очите му се разкри гледка, от която в гърлото му се зароди зверски рев, а на устата му изби гъста пяна. За пръв път Торн изпадаше в бяс на берсерк — състояние, наследено от баща му Айвън Бясното куче!
Пред светилището, съградено от грубо издялани монолити, се водеше неравна битка. Вдигнала тънък аквилонски меч, Рея отчаяно се опитваше да задържи лавината от десетина едри нападатели, които грозно се хилеха и подхвърляха непристойни закачки по адрес на дребната, крехка бременна жена, бореща се за живота и потомството си. Настръхнала като вълчица, бранеща котилото си, Рея се сражаваше с неподозирана за нежната й снага сила и решителност. Тясното пространство в кромлеха и майчиният инстинкт правеха жената на Торн Ковача трудно преодолимо препятствие. Зад нея, прислонен до колоната, до която се правеха жертвоприношенията за Кром, се бе изправил старецът Горм. Въпреки преклонната си възраст, варварският първожрец си оставаше кимериец. Стиснал тисовия си посох с кокалестите си пръсти, древният теолог отбиваше доста от ударите, насочени към жената. Но шансовете на стареца и бъдещата родилка срещу ордата озверели мъжаги бяха мизерни…
Още повече, че на двадесетина стъпки от светилището друга група от двадесетина ванири наблюдаваха втренчено сражението. В замъгленото от берсеркския бяс съзнание на Торн се прокраднаха няколко натрапчиви въпроса. Защо такава голяма група от войни се бе отделила от основния отряд, за да нападне незначителното светилище? Та нали с тяхна помощ селището можеше да бъде превзето лесно? И защо искаха да убият Рея? Та нали, въпреки напредналата си бременност, тя можеше да бъде желана плячка за всеки ванир?!
Разсъжденията по тези въпроси не отнеха и миг от скъпоценното време на Торн. Неговата сила бе не в умозаключенията, а в силната ръка и хладната стомана. И връхлитайки върху по-близката група бандити, Торн доказа, че е достоен син на берсерка Айвън Бясното Куче!
Ванирите така и не разбраха какво ги сполетя! Сякаш ураган, страховит и всепомитащ, ги връхлетя и в миг ги разпръсна, оставяйки след себе си купчина съсечени, размазани, окървавени и деформирани до неузнаваемост тела. Торн дори и не погледна за резултата от действията си. За оцелелите наблюдатели можеше да се погрижи и по-късно. Първостепенната му задача бе да помогне на Рея и Горм. Но въпреки стремителността и бързината си, кимерийският ковач не можеше да стигне навреме…
Един от нападателите, риж гигант в блестяща ризница, със съкрушителен удар изби меча на Рея. Тоягата на Горм се строши в рогатия шлем и могъщата лява ръка на ванира отвя ката перце стария заклинател. Горм отлетя на пет фута и като се удари болезнено в древния олтар на кромлеха, се свлече като дрипа на базалтовия плочник. С френетичен блясък в очите меднобрадият колос замахна с огромното си оръжие към беззащитната Рея. Другарите му също се впуснаха напред. Отдалеченият само на десетина ярда — в случая — на цял един живот разстояние Торн изрева като смъртно ранен барс и, напрегнал до край великолепните си мускули, се хвърли в един отчаян скок напред. Макар да знаеше, че скокът му е безнадежден. Поне щеше да отмъсти за смъртта на съпругата и на нероденото си дете.
Оглушителен гръм удари преддверието на светилището на Кром. Експлозията пръсна на дребни късчета монолити на входа и отхвърли кимериеца назад. Градушка от ситен чакъл се стовари отгоре му. Ослепен, полузамаян, но вбесен и готов за отмъщение, Торн скочи на крака и се извърна към групата ванири, които бе разпръснал при първото си нападение. Единственото, което го крепеше на крака след ужасната загуба, която го сполетя, бе желанието да убива, разкъсва, смазва враговете. Тези, които го бяха лишили от съпруга, любов, наследник, трябваше да умрат!
Но нямаше на кого да отмъщава. Дотичалите след него войни от селото бяха довършили изумените ванири. Само кървава купчина посечени тела бе останала от подлите нападатели. Мрачните победители мълчаливо гледаха към своя предводител. Всички в Долината на Звяра знаеха за любовта на Торн към дъщерята на Сзезар и Хелгеда.
Берксерксият бяс напусна Торн. Пренапрежението и покрусата внезапно нахлуха в жилите му, крайниците се наляха с олово. Кипналата кръв се охлади и застина във вените, ярките въглени в погледа помръкнаха. Могъщият ковач се свлече на колене в окървавения сняг…
Нямаше сили да се помръдне. Нямаше воля да се обърне и да погледне към руините на светилището, станало гробница на най-милите му същества. Животът вече нямаше смисъл. Дори отмъщението…
Гърлен детски плач, подобен на звук на асирски боен рог, процепи мъртвешката тишина. Торн скочи на крака и с невярващ поглед се вгледа в развалините на кромлеха. В първия миг не различи нищо. Парчета чакъл от експлозията се бяха впили в лицето му и от многобройните рани струеше обилна кръв, която замъгляваше взора му. С мазолестата си длан ковачът изтри кръвта. Долната му челюст увисна от изумление!
Сред каменните обломки, невредима, лежешд жена му. Около нея бяха разпръснати, обгорени и овъглени, телата на ванирите, опитали да я убият. Самата Рея бе чиста като пролетна роса, единствено пребледнялото й лице напомняше за изпитанията, през които бе преминала. А над нея, черен и опушен като кушитите от далечните южни кралства, за които бе разказвал аквилонецът Сзезар, се бе изправил заклинателят Горм. Опърлената му туника се развяваше като кралски щандарт над опустошената земя. С
