кокалестите си ръце старецът бе издигнал към небето едро румено бебе, което, без да обръща внимание на студа, смъртта и опустошението около себе си, със силен глас съобщаваше на света, че се е родило!
В същото време слънцето печеше безмилостно над голямата стигийска пустиня, обгърнала като огромен нажежен обръч столицата Луксур. Дългите сенки на пирамиди, камили и хора се очертаваха ярко на кървавочервения фон на изпръхналата земя. Мрачните здания се обагряха от последните лъчи на безмилостното светило, изгарящо града. Пясъците на пустинята тихо пееха погребалната си песен.
Пищна процесия напускаше портите на древния град. Жреци, облечени в златотъкани роби пристъпяха тържествено с босите си крака по прашния път. Най-знатните и високопоставени сред тях бяха поставили на гладко избръснатите си глави маски на знайни и незнайни зверове и чудовища. Тихи песни в прослава на Сет, Люспестия върховен бог на Стигия се сливаха с ромола на пясъците…
Насоката на шествието бе на запад, където се издигаха огромните пирамиди на главния храм на Змията. Там бе и домът на върховния жрец Тот-Ахтон, Владетелят на Черния кръг. Гигантските сенки на храмовете погълнаха града и пустинята, както всяка вечер от хилядолетия насам.
След дълго пътуване жреците достигнаха до колосалните, построени сякаш от великанска ръка пирамиди. Минаха покрай големи басейни от тъмен камък, в които се излежаваха огромни крокодили от свещената река Стикс — едно от лицата на Всемогъщия Сет. На кръвожадните рептилии често се принасяха човешки жертви. Сет винаги бе жаден за кръв!
Нощта бе вече покорила света, когато шествието спря пред най-високата пирамида. Море от факли със студена призрачна светлина огряваше необятния площад. Навсякъде бяха насядали младши жреци, които се простряха на колене и в екстаз започнаха да се молят на Сет, когато забелязаха колоната откъм Луксур.
След кратка обща молитва в оформения като зееща паст на гигантско влечуго вход на храма, вътре влязоха само висшите служители на бога. Последва ги групичка от дузина девойки, забулени в бели мантии. Охраняваха ги здрави тъмнокожи стражи. Водач бе жрец с отвратителна златна маска на чакал — Анубис, верният слуга на Бога на злото. Водачът уверено следваше сложната плетеница от тунели, слизащи все по- надолу. Тези мрачни лабиринти, украсени с древни фрески с преобладаващи влечуги и пълзящи твари, сякаш нямаха край и водеха в дълбините на земята. Там, където и най-ужасните кошмари се сбъдваха!
Пред висока арка, охранявана от двама гигантски тъмни стражи, водачът спря. Всеки от маскираните заставаше на входа и под внимателните погледи на мълчаливите великани правеше сложни, подобни на магическо заклинание знаци. След кимване от страна на пазачите издържалият изпитанието хлътваше в тъмния отвор, а неговото място заемаше друг. Последен влезе водачът с чакалската маска, подкарал пред себе си девойките. Те вървяха хипнотизирани, като овци на заколение. Тъмните великани затвориха безшумно вратите зад тях.
Влезлите попаднаха в огромна зала. Стените й бяха осеяни с безброй ниши, от които се подаваха завити с насмолени бинтове лица на мумии. В Стигия всяко тяло се балсамираше след смъртта, за да може да служи на душата на притежателя му, когато Сет я призове.
В центъра на необятното помещение беше издигнат висок олтар от черен малахит. Около него с нереален призрачен блясък горяха поставени върху метални триножници с формата на преплетени змии странни сферични лампиони. Под олтара имаше голям кръгъл отвор, от които дори в студената зала вееше пронизващ костите студ. Това бе връзката между света на живите и Царството на мрака, откъдето понякога изпълзяваше огромна змия, за да приеме човешка жертва от своите последователи.
Пред олтара стоеше висок, мускулест мъж на средна възраст. Красивото му мургаво лице с орлов нос имаше властни, надменни черти. Тъмните очи имаха магическо излъчване и действаха хипнотизиращо на посмелите да се вгледат в тях. Беше облечен в широка проста копринена туника, ярко контрастираща с пищните одежди на висшите жреци. На врата му висеше амулет с преплетена змия, захапала опашката си. Единственото украшение на яките му ръце бе прост черен пръстен.
Това бе Тот-Ахтон!
Той вдигна и двете си ръце и поздрави падналите на колене пред него жреци.
— Добре дошли в дома на Сет, Владетели на Черния кръг!
— Ти ни повика господарю, и ние се отзовахме на твоята повеля! — маскираните свалиха всичко от себе си, освен белите роби. Суровите им лица издаваха преданост и воля.
— Трябваше да ви повикам, чеда мои! Люспестия има нужда от вас! Бях се отдал на съновиденията на Черния лотос, за да усиля магическата си мощ в прослава на Сет, когато от Север долетя вест, тъй важна, че ме откъсна от унеса на съзерцанието. Нашепваше я нощният вятър, гарваните, грачейки, я съобщаваха на света. Прилепите я разказваха на змиите, а те, съскайки, я предаваха на совите и бухалите, обитаващи древните руини. Разнесоха я вампирите, и върколаците, и черните демони, промъкващи се в майката Нощ. Спящият мрак се раздвижи, тръсна ужасната си корона от змии и черепи и ехото на пронизителни стенания ме пробуди. Дошъл е Денят на гръмотевиците! Това, което трябваше да се случи, се случи! Роди се дете, призвано да бъде най-великият воин на всички времена. Боец, който ще има силата на слон, храбростта на лъв, взора на орел, стремителността на кобра. Велик мъж! Син на бог и на човек… Непобедим! О, Всемогъщи Сет, нима може да има някой, освен теб, Люспести, който може да бъде наречен така?!
Върховният жрец обходи с огнения си поглед присъстващите. Всички бяха забили поглед към тъмния плочник, страхувайки се от гнева на господаря си. Само млад жрец, дребен стигиец с умни черти и проницателни черни очи, посмя да отвърне на взора на Властелина на Черния кръг.
— Хирент! Само ти имаш достатъчно мозък, за да ме слушаш, а не да трепериш като заек. Ненапразно се издигна толкова бързо в йерархията на Кръга. Време е да те направя главен жрец на Кеми! Но сега… Детето на Кром!
— Ако господарят разреши…
— Говори, Хирент!
— Господарю, Вие знаехте за предсказанието. Да не би да се е родил нов Архидемон, или пък… простете за дързостта и мерзките думи — нов Повелител на Зората или Властелин на Силата?
— Не, Хирент. Дори и най-великото изкуство не може до проникне зад помислите на Космическите сили, сътворени от Първичното начало. Родил се е просто човек. Но този човек, този „герой“ може да измени баланса на Силите.
— Да го привлечем на наша страна, Всемогъщи…
— Едва ли ще се получи. В „Скрижалите на Скелос“, да е трижди проклето името му, се споменава за подобни случаи. Жалко, че единственият екземпляр от прокълнатата книга, с който разполагаме, е силно повреден и има много унищожени пасажи… Обикновено такива индивиди идват при нас — Тъмнината предлага много повече облаги за всеки честолюбец. Но с тези северняци — човек никога не знае…
Тот-Ахтон се замисли. Върховният жрец на Сет притвори умните си очи и започна да върти големия пръстен, поставен на безименния пръст на лявата си ръка. Пръстенът на Силата! Това бе сигурен знак, че Господарят на Черния Кръг не желае да бъде обезпокояван. Внезапно Тот-Ахтон отвори очи и запита Хирент с леден глас:
— Ти си умен, Хирент, много умен. Толкова умен и амбициозен, че може би трябва да те пратя в отвъдното, за да служиш директно на Люспестия! Прав ли съм?
Ястребовите очи се впиха в дребния жрец. Въпреки желязното си самообладание, Хирент усети как ледена пот ороси бръсната му глава.
— Желанието на моя господар е закон за мен. Моля само за една последна милост, Всемогъщи! Нека твоята ръка да изпрати недостойния си слуга по Друма съм Безкрайността!
— Не, Хирент, необходим си ми тук. Наистина си повече умен, отколкото амбициозен. Знаеш отлично, че един изтърсак от просяшките квартали никога няма да заеме моето място. Затова ще си ми верен. Ще бъдеш главен жрец на Кеми!
— Верен до гроб, всемогъщи! — промълви Хирент с пресъхнало гърло и падна на колене. Останалите жреци подеха възгласа му. Хвърлиха завистливи погледи към него, повечето изпълнени с нескрита омраза и потайни заплахи. Хирент бе станал втория по значимост жрец на Сет.
— Стани, Хирент! Знай, че не мога да рискувам с един кимериец. Пък и ако наистина е син на тъпоглавия
