когато караха питейна вода със самолети от Алжир и Мароко за семействата на членовете на Централния комитет на партията, полковник Луков измери с модерна апаратура степента на радиационно замърсяване на своя водоизточник и не констатира никакви отклонения от нормата, опасни за него и за неговите близки.
— От всичко най ти завиждам за реката — каза Николай, след като отпи и той от водата и намокри високото си чело. — Цяла нощ слушам това шумолене и имам чувството, че вали дъжд. Най-хубавият природен шум.
— Нали? — Лицето на Джими светна от похвалата. — Дядото е бил далновиден, не може да му се отрече. Избрал е изключително стратегическо място, с много екстри.
— Шумът на водата — това е божествено! — възкликна Ники.
— И той е търсен съзнателно! Природен заглушител на всякакви шумове. Резачка за дърва да включиш, звукът й се чува като от шевна машина. Дядото казваше, че е взел модел от народното творчество: забелязал, че дяволските сборища винаги стават в някоя воденица, край падаща вода… Защо? Обяснението е просто: да не ги ловят уредите за подслушване!
Двамата се засмяха: виж го ти староханския Шерлок Холмс до какви прозрения е достигал!
— В този смисъл — продължи подир малко Джими — искам да ти демонстрирам нещо, върху което си заслужава да помислим двамата с теб. Но първо да ти покажа обекта.
Промушиха се отново през тунела от диви асми и бъз, чиито есенни плодове бяха останали на гроздове, изсушени като стафиди. Джими отвори една врата от задната страна на постройката, по тежкия метален звън се познаваше, че ламарината бе дебела най-малко осем милиметра. Отвори и металните капаци на прозорчето, което гледаше към реката, за светлина и въздух.
Помещението се оказа неголяма работилница със струг, бормашина, електро камина в единия ъгъл, щанца и шлайфмашина, а под корав пластмасов калъф проблеснаха лъскавите части на фреза с лазерно устройство, шведско производство.
— Откъде този дзвер? — опули очи инженер Николов.
— Няма значение. Важното е, че е тук и че, с едно натискане на копчето, е готов да действа!
За да демонстрира готовността на машината, Джими свали предпазителя на таблото и вдигна шалтера. Моторът заръмжа и бързо вдигна работни обороти.
— Всичко е в тая шашма: едно прецизно програмиране, и можеш да седнеш до нея да си пиеш кафето — тя ще върши всичко безотказно.
Говореше за програмното устройство на фрезата.
— Пускаш заготовката и в коша почват да капят макаровците? — засмя се Ники.
— Почти в този порядък! Макаровци, берети, ако ти е кеф! „Смит и Уесън“…
Джими повдигна дъното на едно чекмедже и извади два пистолета, увити в мека материя с шанжанени отблясъци. Сложи ги пред инженера.
— Все пак трябва да изберем един от двата.
— И двата си ги бива — каза Ники. — И за двата дават еднакво време за лежане в пандиза.
— Времето е брауново, сър. Вероятността е ен на ента! Да си чул някой осъден от български съд? Няма и да чуеш в близкия отрязък от десет-двайсет години!
— Джими!
— Няма Джими. За теб аз съм
— Дон Джими Корлеоне? — засмя се Ники.
— Именно. Връзката ни вече е родова, което значи подчинена на други правила. Народът е казал: на доктор всичко се показва, на кръстник нищо не се отказва! Ако си разбираме от интереса, не трябва да губим ценно време, а да се залавяме моменталически.
— Ако не стане?
— Длъжни сме да опитаме. Заготовките са тук, всичко е предвидено, разчетено в детайли. Знам, че си в меден месец, и не те пришпорвам, но и ти помисли как да устроим процесите. Всеки спечелен ден е чиста печалба. Сега да кажеш, ей ти ключовете, оставаш и бачкаш напълно необезпокояван от външния свят. Всичко, което е нужно, ще ти бъде доставяно отвън, в определени дни и часове. Крайният резултат се разпределя фифти-фифти. В това можеш да си напълно сигурен.
— Нямаме документацията — каза Ники, като подхвърляше на дланта си сребристото тяло на макаровеца, сякаш проверяваше теглото му. Всъщност искаше, зад движението и допълнителните въпроси, да печели време за обмисляне на предложението.
— Спокойно, сър! Къде е казано, че нямаме? Работим като професионалисти, никаква самодейност!
Джими бръкна в скривалището си и му показа двете папки, където трябваше да се намира въпросната документация.
— Как ти се струва?
— Страшен си! — каза с възхищение инженер Николов. — Това, ако се изчисли, струва милиони!
— Струва ми пет минути на ксерокса! — прихна Джими.
„Ще се навие“, помисли си той, като наблюдаваше как Ники разлиства ксероксните копия, изпълнени с линии и цифри, плуващи в тънката лилава мъгла, останала при репродуцирането. Беше малко под среден ръст, с тънки кости и суха кожа, признаци на хронично недохранване; в плахата му усмивка се усещаше лабилност на характера, известна женска отстъпчивост. При по-голяма настъпателност и при спокойно поднесени аргументи вярваше, че ще го склони. Още повече, че и моментът бе особено подходящ: възможностите за намиране на подходяща работа в Стари хан от ден на ден се свиваха; и другите предприятия, доколкото ги имаше в градчето, споделяха участта на ЗАР. От днес вече трябваше да мисли и за Стела… Стела, неговият съюзник! Джими усети внезапно облекчение, като си помисли за нея. Съзнаваше, че целия ден бе малко гузен след случката около пръстените: бе извършил нещо, което противоречеше на добрите нрави и морала, съхранени подсъзнателно в кръвта му през толкова поколения на Диамандиевия род. Сега намираше известно оправдание за станалото: вече е спечелил на своя страна жената на инженера, двамата ще се опитат да му осигурят поле за действие, за да го предпазят от разрушителното бездействие и страстта към алкохола, да му върнат апетита за живот.
— Разбира се, още сме в идейната фаза! — каза Джими, като върна всичко на мястото му, свали шалтера и поведе Ники вън от работилницата. — Ще огледаме всичко отвсякъде, за да сме сигурни, че ще спечелим пари. Сега на кого не трябват пари? Кой не работи за пари? Нещата трябва да се назовават с истинските им имена.
— Така е — съгласи се Ники.
— На мен ми трябват не пари, а много пари, както се казва сега. Не можеш да се явяваш на търгове и да се свиваш в галерията като социално слаб, със самочувствие под нулата. И ако навремето връзките даваха самочувствието, сега на преден план излизат парите. Ако не съм прав, опровергай ме!
— Прав си, кръстник!
— Предпочитам: съдружник! Онова е мафиотско; наистина не обичам мафиотите, те са всъщност старите партийци, защото и партията беше превзела властта и държавата и отмъщаваше на всеки, който не беше с нея, по мафиотски… Но май че много се разбъбрих. От години работя по този замисъл, всичко това съм го пренесъл и монтирал, след като почина дядото. И все сам. За пръв път теб посвещавам в намеренията си; беше ми нужен човек, на когото да излея всичко, дето се е струпало тук, вътре…
Вървяха покрай брега на потока, водата шумеше в дълбокото си корито и заглушаваше стъпките им, поглъщаше думите на Джими; ако имаше подслушвателни уредби наоколо, трудно можеха да уловят наистина същността им. Когато минаха откъм южната страна на двора, видяха двете жени на чардака, седнали в шезлонгите и изложили лица на последните лъчи на мартенското слънце.
— Хелоу, мъжете ни! — извика им Стела. — Дръжте връзка с главното командване!
— На вашите услуги, генерале! — козирува отдалече Джими.
— Направете салатата, ракиено време е! — намеси се и Роси.
— Най-сетне една отлична идея — каза младоженецът и макар че бяха в сянка, щастлива усмивка огря лицето му.
Луко Луков, синът на полковника, бе на трийсет години, но вече имаше зад гърба си два брака и два развода, три деца, апартаменти в Плевен и Стари хан, присъдени след разводите на бившите му жени и
