Знам, че си подготвил всичко необходимо, за да се оженим това лято.
— Сватбата може да почака. Ще поканя Брита да живее у нас, докато тебе те няма. Сватбата ще стане, след като се върнеш. Щом магьосницата умре, вече ще можеш да мислиш да се ожениш за Брита и да си родите деца.
— Ще те чакаме да се върнеш, Торн. Дано Один, бащата на всички богове, те съпровожда в пътя ти и Тор, повелителят на гръмотевиците, да ти даде сила, за да победиш магьосницата.
2
Остров Ман, лятото, 851 г.
Студени сиви вълни плискаха западния бряг. Земята бе мълчалива и безлюдна. Никакви селяни не се виждаха да сноват покрай брега. Никакъв дим не се издигаше над обраслите с дървета хълмове.
Селяните, които живееха на острова, добре знаеха, че не бива да строят жилищата си близо до брега, защото някоя орда жестоки викинги можеше да ги нападне през нощта и да избие всички. Те мъдро строяха селата си далече от морето, за да могат да затворят и залостят дървените порти на оградите, които пазеха селата, и да натегнат тетивите на лъковете си, щом се зададе опасност.
Никакъв звук не нарушаваше тишината на това лятно утро, само плискането на вълните по пясъка и острият крясък на чайките, докато издигащото се слънце разкъсваше утринната мъгла.
Застанало на пост на върха на хълма, който гледаше към морето, един младо момче от селото, увито в тежко вълнено наметало, се протегна и се прозя, изправяйки се сковано на крака. Бяха го натоварили да следи за появата на чужди кораби край брега и да предупреди селяните навреме, за да се въоръжат. Не беше видял нищо, откакто пое поста от друго момче предната нощ, и се беше уморил да гледа към пустото море. Бръкна в омазнената си кожена торба, за да извади закуската — черен хляб и сирене, — но преди да успее да отхапе и един залък, нещо привлече погледа му към мъглата, която се кълбеше надалече в морето. Той премига, после се взря в тъмната маса, която се носеше точно над водата. После видя още една фигура, след това още една. Общо бяха пет. Слънцето изведнъж освети ръбовете на платната и заблестя върху ритмично загребващите весла.
Сега вече можеше да види свирепите драконови глави, които се извисяваха над изящно оформените хълбоци на корабите. Лъскавите шлемове, върховете на копията и остриетата на мечовете отразяваха слънчевите лъчи. Покрай палубите, пред отворите за веслата, висяха редици припокриващи се боядисани дървени щитове, по два за всяко весло. Всеки дракар се движеше благодарение на шестнадесет чифта бързи гребци, които гребяха с дълги, седемнадесет футови весла. На най-горната част на високата четиридесет футова мачта висеше единично квадратно платно на червени и бели ивици.
Младият страж стоеше смаян, замръзнал от страх, докато петте тесни плитки кораба застъргаха с киловете си по крайбрежния пясък. От всеки кораб слязоха по тридесет високи, брадати златокоси мъжаги. Общо сто и петдесет. Бяха облечени в стигащи почти до коленете ризници, изплетени от железни пръстени, а над тях бяха надянали наметала, обточени с кожа, закрепени на врата със златни или сребърни токи, украсени със скъпоценни камъни. Високите кожени сандали бяха вързани с върви, които се кръстосваха върху голите им прасци, конични железни шлемове предпазваха главите им.
Всеки воин носеше по няколко оръжия; дълъг двуостър меч, брадва, копие, къс нож и кръгъл дървен щит с метална издутина в средата. Докато викингите се изсипваха от дракарите си, момчето най-накрая намери смелост да раздвижи вцепенените си крайници. Но вече беше твърде късно. Бяха го видели. Двама сурови викинги се покатериха на хълма и го сграбчиха, преди да успее да предупреди селото.
— Хванахме едно момче, Торн — каза Улм, докато влачеше съпротивляващия се пленник към корабите, край които Торн раздаваше заповедите си. — Какво да правим с него?
Торн хвърли бегъл поглед към момчето, забеляза, че е младо и не представлява заплаха за тях, освен ако не предупреди селяните.
— Ще говоря с него.
Улм задържа здраво пленника за раменете, докато Торн изсипа върху него порой от въпроси.
— Колко е оттук до селото, момче?
Момчето се взря в него, учудено, че чува дивия викинг да говори на галски. Когато не отрони и дума, Улм го разтърси доста силно.
— Отговори, момче.
Пленникът преглътна и се опита да проговори, но ужасът сковаваше гърлото му.
— Няма да ти сторя нищо, само ми кажи истината — продължи Торн. — Колко е оттук до селото?
— Н-не е далече. Една левга, не повече.
— Има ли ограда?
— Има, но портата ще е отворена.
— Търся една жена. Има коса, черна като нощта и очи с цвета на виолетките. Тя е магьосница. Знаеш ли нещо за нея?
Очите на момчето се разшириха.
— Магьосница ли? Не, няма магьосница в селото. Само една жена изглежда така, както казваш, Фиона Учената, но тя не е магьосница.
Сините очи на Торн се присвиха подозрително.
— Помисли пак, момче. Жената, която търся, е много красива, не е обикновена селянка.
Момчето облиза нервно устни.
— Н-не знам за кого говориш.
Торн не му повярва. Щеше да намери тази магьосница и когато я откриеше, щеше да я накара да свали магията си от него.
— Отведи момчето. Кажи на мъжете, които ще останат тук, за да пазят корабите, да не свалят очи от него. Той няма да ни каже нищо повече.
Утрото беше ясно и красиво. Торн поведе дивата си орда към селото. Когато Улм забеляза един манастир на върха на близкия хълм, той пое натам с половината мъже, оставяйки Торн да продължи без него. В манастирите обикновено имаше доста много злато и сребро, много повече, отколкото можеха да заграбят от селяните. Стиснали дръжките на тежките си мечове, хората на Улм се приготвиха да нападнат нищо неподозиращите монаси. Но Торн не мислеше за богатства и роби. Беше дошъл тук само за едно.
Да намери магьосницата.
Фиона Учената си пробиваше път през гората, запътила се към колибата на Бран Мъдреца. Както беше свикнала, тя всеки ден посещаваше стария келтски магьосник, обикновено преди баща й да стане от сън и преди селяните да започнат деня си със сутрешната литургия. Днес носеше кошница, пълна с лечебни билки — лавър, резене, върбинка и салвия. Освен магьосник Бран беше и лечител. Правеше отвари и лекове, които притежаваха тайнствена лечебна сила. Селяните търсеха помощта му за всичко — от любовни неволи и „любовна слабост“ до предотвратяване на всякакви опасности.
Добре утъпканата пътека изведе Фиона до ниската колиба, разположена в една долчинка недалече от селото. Тя почука един път на вратата и влезе, без да чака покана. Колибата беше тъмна и задимена, носеше се силна миризма на билки и лекове, които само тя и Бран познаваха. Преди да умре така преждевременно, майката на Фиона също беше уважавана лечителка и беше предала своите умения на дъщеря си.
Макар че Меъри Лечителката бе приела християнската религия, келтските й корени бяха дълбоки. Хората си шепнеха, че притежавала тайнствена сила, наследена от келтските си предци. Дарбата на Фиона не беше толкова голяма, колкото на майка й, но Бран й беше показал как да използва това, което носеше у себе си — ясновидството и лечителските умения — в полза на другите.
Фиона се взря в мъглата, обвила всичко в колибата, и видя Бран да стои пред единствения прозорец, загледан в морето. Тя пусна кошницата на земята и полека докосна рамото му.
— Бран? Какво има? Не ти ли е добре?
Минаха няколко мига, преди старецът да се обърне и да я погледне. Макар очите му да бяха бистри, в тях гореше пламък, който накара девойката да потрепери. Като че ли гледаха право през нея. Никога не беше виждала стареца толкова разсеян и това я стресна.
