— Бран? Какво не е наред?
— А, Фиона — каза той, внезапно дошъл сякаш отново в съзнание. — Започва се.
— Какво? Какво се започва?
Бран погледна край нея с невиждащи очи и занарежда с напевен глас:
— Ще дойдат на нашия бряг в драконови кораби, да плячкосват и да убиват. Ти ще го познаеш по името му. Нарича се Безмилостния. Мечът му е Кръвопиецът, а корабът му „Гарванът на Один“: Той държи съдбата ти в огромните си ръце. Идва да вземе живота ти, но ще открадне сърцето ти.
Думите му секнаха и очите му се избистриха. Но изражението на лицето му си остана напрегнато.
— И преди съм чувала това пророчество, Бран, защо пак ми го напомняш? Вече не вярвам в това. Викингите слязоха на нашия бряг преди една година, но нищо не стана, слава на всемогъщия бог, и те вече не се върнаха. Ужасно е да си помисля, че някой див викингски воин ще завладее сърцето ми. Освен това защо някой мъж от Севера ще идва тук само за да ме убие?
— Отговорът не е ясен, но скоро ще разбереш. Ако доживееш до този ден, ще отпътуваш в една далечна земя и ще се изправиш пред голяма опасност.
Фиона реши да не обръща внимание на пророчествата на Бран. Беше израснала с поученията му и досега безусловно му вярваше. Но това… Това необяснимо прорицание не можеше да бъде вярно. Спомни си за срещата със свирепия викингски воин в онази лунна нощ преди една година, усети отново допира на ръцете му върху голата си плът. По твърдото му тяло нямаше нито едно меко място, в коравото му сърце нямаше нито капчица нежност. Бе поискал да я похити и сигурно би могъл да я убие след това, ако тя не беше прибягнала до хитрост, за да се спаси.
Макар никога да не го бе признавала, дори пред себе си, тя мислеше за този свиреп викинг много повече, отколкото би искала. Спомняше си го като златокос гигант, с изсечени черти. Беше див и силен, можеш да се нарече и красив, ако лицето му не бе с такова сурово изражение. Понякога безпокоеше сънищата й, но в тези сънища той искаше да прави с нея такива неща, при които и дума не ставаше да я убива.
— За какво мислиш? — запита Бран.
Фиона се изчерви. Би ли могъл мъдрецът да надникне в душата й? Замоли се да не е така.
— Колко време имам, преди твоето пророчество да се изпълни?
Бран й отправи тъжна усмивка.
— Денят дойде.
Тя трепна силно.
— Викингите са тук? На нашия бряг, сега?
— Всеки миг ще стигнат портите на селото.
— Господ да ни е на помощ! Какво да правя? Трябва веднага да се връщам.
Побелялата глава на стареца кимна утвърдително.
— Да. Трябва да побързаме към селото. Може вече да е много късно.
Фиона се запита какво иска да каже Бран; излезе стремително от колибата и хукна към селото. Мъдрецът я последва, вървейки удивително бързо за преклонната си възраст.
— Побързай, Бран — подвикна тя през рамо. — Чувствам ги вече, усещам яростта им как се пресяга към мене. Прав си. Искат да ме убият.
Торн бе изненадал селяните, заети със сутрешните си задължения. Стена от трамбована глина, увенчана с остри колове, обграждаше селото, но портата зееше отворена. Неколцина селяни бяха успели да се въоръжат, но веднага бяха отблъснати от свирепите нашественици. След кратка битка селяните оставиха грубите си оръжия и се предадоха на нападателите. Малцина се молеха за живота си, защото повечето очакваха, че ще умрат. По това време Улм, току-що привършил набега над манастира, се присъедини към Торн и на викингите сега не им оставаше нищо друго, освен да грабят, да изнасилват и да подпалват колибите.
Торн нямаше желание да изнасилва, но не можеше да откаже на мъжете си това удоволствие. Загледа безучастно как един воин мъкне беззащитна девойка край един плет. Чу виковете й, докато останалите селяни, безпомощни пред остриетата на мечовете, бяха изтикани към селската поляна. Торн беше тръгнал да гони магьосницата. Нямаше да се спре, докато не намери и унищожи жената, която го бе омагьосала.
— Кой е вождът ви? — викна той с рязък глас.
Един слаб мъж на средна възраст излезе напред.
— Аз съм Адеър.
— Ти ли си вождът?
— Да. Убий ме, но пощади хората ми.
— Никой няма да умре, ако ми дадете това, което търся.
Адеър направи безпомощен жест.
— Ти вече взе всичко, което имаме.
Торн махна с ръка.
— Търся една жена. Не знам името й, но тя е магьосница. Има коса, черна като гарваново крило, изумителни виолетови очи и омайно тяло.
Торн бе изумен, когато всички събрани ахнаха като един.
Адеър го загледа, очевидно изплашен.
— Няма магьосница в селото ни.
Торн присви очи и размаха Кръвопиеца във въздуха.
— Лъжеш! Искам я. Доведи ми я.
— Защо? Какво искаш от нея?
— Тази вещица ме омагьоса. — Той замахна с меча си. — Кръвопиеца ще я убие и ще ме освободи от магията.
— Нищо не разбирам — изрече бавно Адеър. — Ние сме християни. Сред нас няма вещици. Къде я срещна?
— На този бряг — каза Торн. — Тя ме примами тук с вълшебния си зов при последното ми пътуване. Тогава хвърли магията си върху мене. Ако не ми я доведете сега, ще си понесете последиците.
Адеър знаеше, че викингът говори за собствената му дъщеря, Фиона, защото никоя друга жена не отговаряше на това описание. Но Фиона не беше магьосница. Тя наистина притежаваше известна сила, която той не разбираше, затова се замоли дано тя да е успяла да предусети опасността и да остане скрита, независимо какво ще се случи.
Адеър наведе примирено глава.
— Прави с мене каквото искаш, защото не познавам никаква магьосница.
Торн, разярен, се обърна към селяните, които се притискаха едни до други, обзети от страх.
— Кой от вас ще проговори, за да спаси мизерния живот на вожда си? Къде е магьосницата, която търся?
Никой не излезе напред — нито мъж, нито жена, нито дете.
Торн никога не се бе чувствал така затруднен и безпомощен. Тази хора имаха основателни причини да се страхуват от него, но до един защитаваха вещицата. Толкова много ли я обичат тук, че биха пожертвали живота си заради нея?
— Сами избрахте съдбата си — изгърмя гласът на Торн. — Ще убивам по един мъж на всеки час, докато не ми доведете магьосницата, и ще започна с вожда ви. Когато всички мъже бъдат убити, вдовиците и децата ви ще бъдат продадени в робство.
Торн очакваше да види поне един човек, който да е склонен да размени тези сведения срещу живота си, и беше смаян, когато видя, че думите му се посрещат с безмълвни сълзи и тихо съгласие. Всички ли са омагьосани? Каква е тази жена, която си бе спечелила такава безусловна преданост?
— Ти! — каза Торн, посочвайки Адеър с върха на Кръвопиеца. — На колене. Може би когато видят да пада главата на вожда им, ще се свестят.
Адеър падна на колене и наведе глава. Торн се вгледа в оголения му врат и изведнъж задачата му се
