— Тук стана много шумно. — прошепна на ухото ми Карамелената принцеса. — Не искаш ли да избягаме навън?
И тогава съвсем несъзнателно, съвсем без да искам, сякаш някой друг избута думите ми отвътре, аз казах:
— Добре, да избягаме.
Промъкнахме се през таен вход, спуснахме се по извити стъпала, през тесен коридор, осветяван от факли, минахме покрай мълчалива стража и излязохме на една обляна от светлина територия. Септемврийско пладне, аромат на круши и суха пръст, наблизо се е разплел коларски път, някой подвиква на уморените коне, звуците се плъзгат по равнината. Благословена жълта пръст, която винаги ще помня. И овали грозде, топли от маранята на пладнето.
— Тук е забранено. — каза Фани.
— Знам.
— Ако ни види пазачът и каже на татко…
— Много им здраве!
Тялото й е още мокро, дето се къпахме във вира; косата й се е сплела на тънки змийчета, блузката е прилепнала плътно до гърдите, издава плавните им гънки, недораслите връхчета.
— Я виж! Вдигаш пара.
— Не ме гледай, де! Ужасна съм.
— Ти си най-хубавата, Фани. Ама най!
— Да, да… Есенес, като идеш в града да учиш, ще видиш тамошните хубавици и…
Искам да й обясня това, което тя разбира и въпреки това очаква да й обясня. А нима мога? Едно дребничко такова, с орехова коса, с лунички, с прилепнала до гърдите блузка, вдигаща пара, е събрало целия тебе в себе си. Какво можеш да й обясниш тогава?
И виждам зад листата манлихерата на пазача.
— Да бягаме! — виквам и хукваме по този свят от само една леха, но зад всеки храст се крие манлихерата на пазача. Тичаме, не усещаме острите върхове на буците, тичаме дълго — ден, година, цял живот, а зад гърба ни преследва онова равномерно, страшно и безнадеждно цък-цък, цък-цък, цък-цък…
А в края на този свят в сянката на листата лежи, озъбен иронично, мъртвият Родулус — със зеещ като бездънна метална кутия череп.
Събудих се весел. Знам, че не беше обикновен сън, не беше лъжливо видение на възбудената мозъчна кора, а отново изживяна реалност отпреди половин век. Онзи чародеец Охлюва избра най-ярките и слънчеви кадри, за да ги завърти отново на своята вълшебна мовиола с цялата неподправена искреност на оригинала. Нищо там не беше илюзия и магия: скрихме се зад храстите, прегърнах мокрите й рамене, тя ме обви с тънките си като върбови клонки ръце, целуна ме и рече финалната реплика: „Не чакай нищо повече!“, където жичката на спомена се скъса.
Малко беше, наистина, но като си помисля, не намирам нищо по-сладко в своя живот.
Спуснах щорите, завих се през глава и лежах до късно. Страхувах се да отметна одеялото, да не би светлината да разруши измамата на нейното продължаващо присъствие. Затворих очи, но слаб е старческият мозък, когато го насилваш да възпроизвежда по-осезаемо. Връщах само контурите, само нещо размазано и неплътно. Завиждах на Охлюва за неговия магизъм; бях готов да отида при Аскота, да изпия сместа от бухалския нокът, която преви от веществото на сънищата веществото на приказките. Но Аскота сигурно няма да се съгласи. За да бъдеш чародеец, трябва да бъдеш преди всичко добър, защото иначе ще правиш само приказки за себе си.
А не беше ли целият мой живот лош и безсмислен? Разбира се, бях знаменит хирург, върнах живота на хиляди хора, направих от повредените им моторчета здрави сърца, но онези сърца — възелчетата от мускули. А какво направих от другите сърца?
Жичката на спомена се скъса там, където трябваше. Няколко дни по-късно заминах за града и забравих момичето на сладкаря. През ваканциите я срещах случайно, ухаеше на карамел и ванилия, кимвах и отминавах мълчаливо покрай нейното очакване, защото виждах пред себе си стълбището на своя възход и защото винаги съм бил нечестен. Исках да стана знаменит — станах знаменит. И какво? Титли, награди, конгреси — и какво? Поклонение пред моите способности, възможност да се обезсмъртя чрез Родулус — и какво?
Тогава чух под завивката, съвсем до ухото си:
— Цък-цък, цък-цък, цък-цък…
Отидох в стаята на Охлюва.
— Излез, знам, че си под радиатора.
— Да — рече Андерсен. — Мисля.
— Мислиш, мислиш! А навсякъде часовници! Където се обърнеш — часовници! Непрекъснато ми напомняш, че е време да си отивам.
— Времето е неумолимата жестокост, приятелю. — рече Охлюва и изпълзя от странния си дом. — И аз съм обречен да мисля за времето, което изгубваме. Веднъж Клумпе-Думпе изхлипа и ми призна, че го е наранило времето. Никъде не видях нито драскотина, нито кръв. Исках да го превържа, но той все ми казваше: „Не тук, а тук. Не тук, а тук.“ Полях го с жива вода, наложих го с билки, обаях го с тъмните заклинания на Аскота, но него го болеше. Не тук, а тук. Не там, а другаде. Навсякъде. Ох, как можеш да превържеш раните, които времето оставя…
„Той има незаменимата способност да намира бисери във всеки уличен канал.“ Боже мой, кой ми каза това?
— Всеки от нас се ражда Грозно патенце. — продължи Охлюва Андерсен. — но после може да стане красив лебед, ако живее красиво. Мама искаше да ме направи шивач и аз станах шивач; започнах да съшивам спомените ви с невероятните картини на моите сънища, слагах джобче от шега, яка от радост, ръкави от тъга, светли копчета от остроумия и в моите дрехи всички ставаха красиви. И крачат по-иначе по улицата, и се усмихват по-иначе, и обичат по-иначе.
„Той е един оживял смешен поетичен персонаж, внезапно появил се от книгите и забравил тайната как да се върне обратно в прашната библиотека.“ Кой говори в мозъка ми!
— Тази вечер ще продължим приказката, нали? — попитах с нескрита надежда. — От там, от сватбата…
— Приказката свърши.
— Как свърши! Кой ти е казал, че свърши! — креснах. — ти не можеш да решаваш всичко сам! Приказката има нужда от нас.
— Всяка приказка трябва да свърши навреме.
— Моля те, Андерсен. Аз искам да се видя още веднъж с Карамеленото момиче.
— Защо? — попита той.
— Имам да й казвам някои неща. Разбираш ли, трябва да се извиня… За глупостта си тогава, за това, че не й се обаждах… Бях горд и загубих.
— Да се извиниш? Ти — професорът, надутият, знаменитият?
— Да.
— Не може, приятелю. Колкото и да повтарям срещата ви, тя ще бъде една и съща. Събитията не могат да се променят. Нищо в тях не може да се промени. Нито да се ускори. Чуваш ли?
И аз чух:
— Цък-цък, цък-цък, цък-цък…
Е, щом е така.
Позвъних на професор Минков.
— Здравей, палачо! Обажда си бъдещият Родулус.
— Как е, професоре? Готови ли сте?
— Напълно — отговорих.
— Оправи ли всички проблеми?
— Съвсем. Приказката написах, парите раздадох, къщата завещах на една позната от детските години. Сега съм на нулата, чист и добър като новороден.
