Обущаря, но Охлюва мрази обущарите, защото баща му в Дания бил обущар и го биел много. Там имало проститутки и охранени котки.
Минков тръгна заднишком, оглеждайки се. Сигурно се страхуваше.
— Добре, Велинов, добре. — каза той. — Ще почакаме. Всъщност няма защо да се бърза. Ти допиши своята приказка… Заедно с Охлюва… Виж там да оправиш някак нещата, пък моята е лесна, след две години се пенсионирам… Нали така?
Отиде си убеден, че съм полудял. А може наистина да съм полудял? Охлюва Андерсен пише приказка — добре. Но не я пише с мастило и думи, а с имагинерни образи, като фантоми. Уж някоя си Аскота го научила на този номер, но трябва да се провери коя е тя, каква е… А защо Карамеленото момиче прилича на Фани? И гласът й беше същият, и очите й кафяви — сигурно от горяната захар, и устните й бяха сладки — сигурно от бонбоните в тяхната сладкарница. Когато ме целуна в лозето, когато разбра, че точно сега трябва да ме целуне, напук на манлихерата на пазача, който ни дебнеше иззад редовете, устните й наистина бяха сладки. Но Охлюва не може да знае това! Е, старче, устни като устните на всички останали, времето ги е направило сладки. Не, сладки си бяха… Но тогава защо Принца прилича на Родулус? Едър, силен, бавен. И защо под шлема му ме гледаха моите очи?
Не, Ханс Кристиан, ти не пишеш просто приказка. Нещо друго правиш, приятелю.
Вечерта влязох в тъмната стая и кротко седнах на стола в ъгъла. Чу се далечна мелодия на лютня, уморен от път трубадур възпяваше косите на своята любима; изтрополя каруца, старец продаваше убити яребици (вече всичко виждах, всичко!), живот и гълчава разбуди стаята; екна призивният глас на жена, която предлагаше да разгадае ключовете на живота по вътрешностите на убит петел. Вдясно, някъде съвсем до библиотеката, двама старци се уговаряха да пият по чаша вино, мина конната стража, вестител заудря гръмко по барабан и съобщи, че на пазара ще бъде обесена старата вещица Марго…
— Моля те, по-тихо — казах. — Живеем в кооперация.
— Настройвам се. — обясни Охлюва. И изведнъж: — Ти имаш ли достатъчно пари?
— Знаеш, че парите никога не са достатъчни. — изфилисофствувах аз. — Спестил съм нещичко за стари години…
— А ще ми ги дадеш ли?
— В заем или завинаги?
— Завинаги. Искам да направим сватба на Карамеленото момиче и Принца. Голяма сватба, три дни и три нощи да се веселим, че да бъдат после здрави и честити.
Да си призная, колебаех се. Тези пари са мои, лишавал съм се за тях, икономисвал съм удоволствия, а сега — сватба! И то чия? Уж принц, уж богат, пък няма пари за сватба. И това измислено Карамелено момиче… Измислено ли, стипцо недна! А тогава в лозето ти беше хубаво, сладки бяха устните й. Къде ще ги носиш тези свои въшливи пари, на оня свят ли? Сватба на Фани и Родулус, а Родулус си ти, нали така?
— Добре. — казах. — Хиляда са, ще стигнат ли?
— Ще стигнат. А стаята ще им дадеш ли?
— Много си нахален. — креснах. — За какво им е стая, нали не съществуват, нали са само измишльотини. Аскота, бухалски нокът, слюнка от къртица — пък сега стая! Може би искаш да им плащам и парното…
— Истински са, истински. — измърмори Охлюва. — Толкова истински, колкото и ти. Аз ще им направя тук дворец и ще заживеят при теб, както живеят и в къщата на мелничаря Йорген.
Не обичам тези неща, не ги понасям! Свикнал съм да живея сам, всичко мое да си е мое. Нали казах, такъв ми е характерът. Аз съм саможиво и злобно старче, имам ергенски навици, непоклатими като релси. Остават ми няколко дни, не мога да се променя, не искам да се променя… Защо пък да не искам?
Охлюва продължи:
— Когато ти станеш Родулус, този дом няма да бъде мъртъв. В него ще живеят добри призраци. Щом стане тъмно, щом всички заспят, те ще започват своя живот — и Карамеленото момиче, и Обущаря, и Принца, и Трубадура, и великата вещица Марго. Винаги е било така — във всеки изоставен дом непременно трябва да живеят призраци.
— Добре де — съгласих се. — Щом трябва да живеят, нека живеят.
След малко Охлюва продължи бавно и с равен глас:
— Тъжен бил Обущаря и много плакал, затворен в своята малка работилница. А после решил да направи за сватбата на Карамеленото момиче най-красивите обувки на земята. Направил едни — не му харесали. Направил други — не му харесали. Работил дълго, ден и нощ, седмици и месеци. Умелите му ръце майсторели приказни обувчици, по-леки от въздуха, по-фини от светлината, но той не ги харесвал. Искал да направи нещо нечувано и невиждано, защото само то ще бъде достойно за момичето, което обичал. Докато един ден измайсторил обувки, толкова изящни и толкова нежни, че се стопявали, щом ги докоснеш.
— Невъзможно и глупаво! — извиках. — Той е стигнал до абсурда, до отрицанието на своя труд! За какъв дявол са ти обувки, които не можеш да обуеш. Това е безсмислена красота!
— Да, малки читателю, той направил невъзможното, стигнал съвършенството…
— За да се убеди, че съвършенството е ненужно! — пак го прекъснах аз. — Че съвършенството спира движението нататък!
— Да, малки читателю, той направил невъзможното, защото всяка истинска любов може да направи невъзможното.
Охлювът Андерсен направи дълга пауза и продължи своята приказка:
— Дошъл денят на сватбата!
— Чакай. — прекъснах го аз. — Не съм дал още парите.
— Ти вече ги нямаш. — прошепна Охлюва и ми се стори, че се усмихна. — От всички околни села идвали гости и носели прекрасни подаръци за младоженците. Дошъл и Обущаря, поклонил се и поднесъл невижданите дотогава обувки.
— Ах, колко са красиви! Колко са нежни! — избухна в тъмното гласът на Карамеленото момиче. — Нали, Принце?
— Тогава тя ги докоснала — продължи със своя равен глас Охлюва. — и те се стопили, а с тях се стопил и Обущаря, защото той никога вече не можел да направи толкова прекрасни обувки. А защо да живее един обущар, щом не може да направи най-прекрасните обувки на земята?
Тогава в стаята се чу тихо и равномерно цъкане: цък-цък, цък-цък, цък-цък. Като че ли някой удряше с нежно чукче по сребърни звънчета.
— Кой си ти? — попита Принца.
— Аз съм часовника. — обади се тънко гласче в тъмното.
— А защо си дошъл на нашата сватба?
— Ще бъда винаги с вас, за да ви напомням, че каквото и да се случи, аз работя, аз работя, аз работя…
— А ти кой си? — обърна се принца към друг гост.
— Аз съм манлихерата.
— Сбърка, Андерсен, сбърка! — реагирах бързо аз. — Тогава не е имало манлихери. Нарочно го правиш.
— Знае ли човек — рече Охлюва. — какво е имало тогава и какво не. И какво значи тогава? Всичко става сега, приятелю, а не тогава.
— Аз съм манлихерата. — повтори студеният мъжки глас.
— Защо си дошъл на нашата сватба?
— Аз винаги ще показвам дулото си иззад листата, за да помните, че съществувам.
А след това започна сватбата. Тръбачи надуха рогове, гвардейци заудряха тарамбуки, заиграха танцьори. Лакеи в светли костюми поднасяха пищни ястия, всеки държеше кана с вино, зацвърчаха печени елени, шутове и джуджета се търкаляха през глава. Дойдоха феодалите със своите проскубани вещици, перовете с високи яки, херцозите с мечове, маркизите със златисти копчета, графовете с пера на шапките, виконтите с островърхи обувки, епископите в своите сърмени наметала, бароните в обковани колани, лордът — пазител на печата, дворцовият ковчежник, членовете на тайния съвет, а след тях — стотици кавалери на ордени, камерюнкери, рицари и оръженосци.
