— Разбира се. — казах. — Магьосници няма.
— Има. — възрази Охлюва. — Аскота, например, беше магьосница. Когато бях в нейната хралупа, тя счука в бухалски нокът богородично биле, поля го със слюнка от къртица и направи от веществото на сънищата ми веществото на моите приказки. Когато стане тъмно и всички заспят, моите приказки се събуждат, оживяват и стават истина. В началото всички се плашат. Мелничарят Йорген дори се уплаши. „Вън, дяволе, от ветрения ми дом. — каза. — Сбирай другаде вълшебниците си, защото ти си роден в пъкъла и демон обитава душата ти.“ След много години пак отидох в неговата мелница. Йорген вече беше при мъртвите, но там видях неговата внучка Кармен. Тя ми каза, че и след моето заминаване от Оденсе в мелницата се събирали вълшебници — станало им навик.
Виждаш ли какъв охлюв си намерих. Ханс Кристиян Андерсен. Истинският. Отдавна съм забравил приказките му, отдавна няма нищо в старческата ми глава, побеляла от завист и подозрения. Пък той дойде при мен — защо? Не съм ли вече много стар за вълшебници и вампири?
— Тогава се разхождахме с Кармен по една озарена от роса ливада. — продължи Охлюва. — когато влязохме навътре в гората, тя ме хвана под ръка. Трябваше да поговоря с Кълвача, защото бях объркан, а Кълвача винаги знае какво да ме посъветва. Повиках го, кацна на рамото ми и изграка: „Не давай сърцето си на момичето, защото ще сънуваш нея, а не приказките“.
Такива чудатости говореше, но аз му вярвах и винаги ще му вярвам, каквото и да ми каже, защото той просто си е такъв — чародеец.
— Късно е вече. — въздъхна Охлюва, кимна и си отиде, но аз знаех, че не часът, а споменът го мъчи, а замъчи ли те на стари години спомен, най-добре е безсънно да се въртиш с него под завивката. Но моят приятел не е такъв; когато е развълнуван, той прави приказки от своето безсъние.
Не се съблякох. Чаках да стане дванадесет — всички призраци оживяват точно в дванадесет, това е стар закон, даже отпреди бащата на Хамлет. Зяпах разсеяно през прозореца, чаках да видя кога ще легне студентката отсреща и тогава забелязах долу, точно пред входа — между паркиралите автомобили — един кон. Стоеше вързан за стълба и кротко пасеше от неприкосновените тревни площи на квартала. Кон в комплекс „Изток“ е твърде необичайна гледка. Тогава една мисъл ме прободе като мълния: дошъл беше Принца! Огледах се, не видях стрелци и пажове, значи дошъл беше сам — да иска момичето.
Пресякох на пръсти коридора и чух от стаята на Охлюва:
— Аз съм готов да сложа в краката ти своята корона.
Реагирах с необикновена за годините си енергичност — бързо открехнах вратата и извиках:
— Не кокетирай, моето момче, не кокетирай! Имаш — слагаш, не е кой знае какъв голям героизъм! Може да имаш тонове злато, но момичето ни е бедно, не го интересуват богатствата. Вие не сте от една социална среда, ясно ли ти е! А неравните бракове…
— Ти наистина ли няма да ме оставиш да работя? — отчаяно попита Охлюва.
— Не, ще остана в стаята. — казах. — Ти сам призна, че всеки има право на мнение.
— Седни тогава в ъгъла и слушай. — кротко предложи той.
Почаках малко да свикнат очите ми с мрака, но все още не различавах нищо, когато Принца повтори:
— Аз съм готов да сложа в краката ти своята корона.
— Дали ще ми отива короната на принцеса? — попита Карамеленото момичето. — Дали ще съм най- красивата?
— Ти си най-красивата по целия свят. — отговори прочувствено Принца. — Ти си несравнима в своята красота.
— Истина ли говориш? — проплака с тайна надежда момичето.
— Лъже! Лъже! — креснах аз. — Лъже като стар циганин! Той е един богат мошеник и прелъстител.
Тишина. След малко:
— Истина ли говориш? — отново проплака момичето.
— Лъже, аристократът му с аристократ! — отново се намесих аз. — Не виждаш ли, че те лъже!
Пак мълчание.
Този проклет Охлюв не искаше нищичко да промени! А уж всеки имал право… Не е никак демократично.
— Истина ли говориш? — за трети път попита момичето.
— Самата истина, гълъбице. — в тъмното Принца падна на колене с цялото си бойно снаряжение и доспехите му звънтяха. — Заклевам се в меча си!
— Заклевай се, щом Ханс Кристиян ти вярва! — рекох. — Но аз не давам пукнат грош за твоите обещания.
— Ако не вярваш. — продължи Принца, без да ми обръща никакво внимание. — ще ида през девет земи в десета, ще се преборя с деветоглавия змей и ще ти донеса чудотворното пръстенче.
— Тогава тя го целунала — започна с равен глас Ханс Кристиан. — качила се на коня до него и тръгнали към двореца. Били весели и щастливи…
— Така значи! — извиках колкото ми глас държи. — Дъртият професор да си гледа работата. Ще видиш, ще видиш!
И скочих натам, където трябваше да бъде Принца, но Охлюва ме предупреди да не го докосвам. Тогава с бързо движение на ръката включих осветлението, само след секунда двамата се стопиха, както изчезват светлочувствителните образи върху фотоплаките, но аз успях да различа, че момичето беше Фани, а Принца поразително приличаше на Родулус. И под тежкия му шлем ме гледаха моите собствени очи.
Сутринта прекарах в леглото. Чувствах се отвратително, повръщах от главоболие. Опитвах се отново да заспя, сънувах Родулус във великански пропорции, идваше към мен, удряше тежко железните си крака; когато се приближи, протегна ръка, раздвижи гъвкавите си пръсти, докосна челото ми в равностранен петоъгълник и изкрещя: „Дай си мозъка!“ сигурно съм бълнувал, сигурно съм викал насън. Когато се събудих, Охлюва ме гледаше от нощното шкафче.
— Знам, че искаш чай с лимон — рече той. — но аз не мога да ти донеса, нали разбираш.
Не исках да говоря с него; обърнах му гръб и се завих през глава.
В ранните следобедни часове дойде професор Минков. Още от врата плясна с ръце и каза:
— Ние сме готови!
— Браво, браво! За първи път чувам такава лъчезарна покана за екзекуция. Сякаш ме викате на коктейл.
— Процедурата е съвсем безболезнена.
— Няма болезнена смърт. — възразих. — Болезнено и страшно е предсмъртното състояние.
— Един хирург трябва да е свикнал с това. — усмихна се професор Минков.
— Хирургът свиква със смъртта на пациентите си, но не със своята собствена.
Тогава започна да ми обяснява неща, които много добре знам: не ставало дума за фактическа смърт, защото след транслацията ще продължавам да съществувам, но само мозъкът ми щял да бъде белтъчен, а останалото — биоелектричен механизъм; всяко съществено в мен щяло да се запази непокътнато — свобода на волята, самосъзнание, морал; аз пак ще бъда аз, но в едно здраво тяло и така нататък.
— Стой! — прекъснах словесния му поток. — Сам каза за морала. Значи искаш Родулус да бъде женкар и пияница!
— Чак пък толкова. — засмя се моят гост. — Преувеличаваш своята виталност. Всъщност ти си един бивш женкар и любител на алкохола с угасващи възможности.
— Добре де, добре. Нека да е така — и реших да извадя коза. — Има и нещо друго. Трябва да ти кажа, Минков… Длъжен съм да ти кажа… Аз пиша приказка. Една много шантава приказка. Разбира се, не сам, а заедно с един Охлюв.
— Охлюв ли?
— Да, той е хем охлюв, хем Ханс Кристиан Андерсен. Истинският Андерсен. Аз трябва да разбера днешния ден на Карамеленото момиче. Снощи дойде Принца, наговори й много ласкателни думи, завъртя й главата и Охлюва я даде. Но Принца прилича на Родулус и на мен, пък съм убеден, че е измамник.
Минков беше свалил очилата си и ме гледаше опулен.
— А Андерсен не е съгласен да променим нищичко, разбра ли. — продължих аз. — Нея я иска и
