залепих ухо.
— Не е вярно — обади се след малко мъжки глас. — Не е вярно, луничке. Аз не искам да те целуна; аз искам да те целувам до свършека на всички светове.
Момичето залюля въздуха със смеха си:
— А мен ме иска Принца! Той сам дойде на кон до прага на нашата къща, влезе и поиска от татко ръката ми. Татко каза, че съм малка, но щял да помисли, ако Принца ме обича. Тогава Принца рече: „Аз ще я обичам до свършека на всички светове.“
— Излъгал те е. — отсече мъжкият глас.
— Той е принц, а ти си обущар. Кого да взема?
Не издържах и пак отворих вратата:
— Обущаря, разбира се! Един принц не може да обича, както обича един обущар.
— Пречиш ми да работя. — разсърди се Охлюва.
— Ще ти преча! — казах. — Ще ти преча, щом не разбираш от тези неща. Ти не знаеш как се пишат приказки!
— Аз не пиша приказки, аз пиша живота — измърмори Охлюва в тъмното и ми се стори, че се почеса с рогцата по темето.
Виж го ти — пишел живота! А кой му дава право? И чий живот пишеш, приятелю? Моя, своя или на гражданина Хикс? И кой изобщо те е упълномощавал да се занимаваш с толкова объркани неща. Животът не се пише, а се живее, разбра ли!
На сутринта видях Родулус. Уплаших се. Лежеше в кабинета на професор Минков: тънки метални пръчици, хиляди тайнствени механизми — микродвигатели, релета, изкуствени мускули, интегрални чипове — и всичко обвито отвън с тънка полимерна материя като човешка кожа. Главата му е несъразмерно голяма, не влиза в човешките пропорции; очите му са като истински, но все още мъртви и неподвижни. Черепът му беше отворен, но аз не надникнах. Хирург съм, виждал съм много отворени човешки черепи, но главата на Родулус зееше като ужасна кутия, очакваща моя мозък.
— Запознай се с бъдещето си — предложи професор Минков.
Исках да избягам. И сигурно щях да го направя, ако не бях толкова суетен и мнителен.
— Нима ще бъда транслиран в това чудовище? — попитах.
— Е, чак пък чудовище! — усмихна се Минков. — Свикнал си с човешкото тяло, колега. То наистина е малко по-изящно, киборгът не е за естети — дразни, плаши. Ние от отделението за биоелектронно моделиране сме свикнали, но другите…
Скрих страха си зад шега:
— Чувството ми за красота протестира. Душата ми не иска да влезе в тази противна ризница, а без душата накъде? Можехте да измислите нещо по-привлекателно за жените.
— Това е първият киборгов модел от този клас, а първият винаги е грозен.
Приближих се до Родулус, пипнах го и си помислих, че всъщност пипам себе си след своята собствена смърт. Какво ли ще представлява този ръбест антропоид, когато в него се пренеса аз и го съживя с жалките си тридесет и седем целзиеви градуса?
Професор Минков като че ли отгатна мислите ми.
— Тогава той ще бъде съвсем друг. — каза — Обещавам. Тогава той ще бъде истински човек, при това знаменит хирург.
— Ти все още настояваш да транслираш точно мен, така ли? — попитах аз.
— Да, точно теб. Ти си необходим на медицината.
И започна да ме хвали — ръцете ми били златни, главата ми била златна. Приятно е да те хвалят, на мен лично ми е приятно. Не съм чак гений, но съм един от най-добрите онколози в света, а това може да е мотив за транслиране.
Но все пак се страхувам. Това за мозъка — добре, съгласен съм. Родулус е модел с много добри манипулационни възможности на горните крайници, почти хирург, но без мозък. Давам му го. Но в този нещастен киборг, освен хирургът Велинов, ще влезе и човекът Велинов. А аз като човек съм особняк. Какво ти особняк — жив грешник! Аз съм суетен, себелюбив, понякога егоист, вкусна ми е ракийката, имам доста прегрешения по женска линия. И сега изведнъж робът на всички земни страсти и пороци ще бъде транслиран в киборг, значи да стане безсмъртен.
Ето какво не ми дава мира: имам ли право да обезсмъртявам и своите несъвършенства? Ще кажеш: тази работа не би трябвало да те смущава, защото тогава вече няма да те има. Но точно тук грешиш, точно тук е особеното — мен едновременно и ще ме няма, и ще ме има. Ще ме няма като торс, като физиология, но ще ме има като разум и психика. И тъй като не черния дроб, мозъкът носи критериите за отговорност, и след транслацията аз ще продължавам да съм отговорен за себе си.
Това е възелът — ще съм отговорен, а съм грешен. Докато си човек е лесно, ямата в Орландовци изравнява ангелите и дяволите, но киборгът ще е практически безсмъртен. Представи си само: след двеста години един известен хирург да пие ракия и да пощипва минаващите дежурни сестри! Никак не върви.
Но къде се е видяло и чуло чрез насилие върху себе си един грешник да стане светец?
И точно сега в моя живот се намеси Охлюва. Дойде с всичките си странности, с цялата абсурдност на своето разумно съществуване, с Карамеленото момиче и Обущаря и аз го приех като приятел.
Вечерта рано, преди още „По света и у нас“, си налях ракия и зачаках. След малко изпълзя на масата и застана на пепелника срещу мен. Стори ми се уморен и бледен, но едва поел дъх започна да ми обяснява, че всеки има право да пише приказки както му хареса и да прави героите си такива, каквито иска. Героите в приказките не трябва да са символи и не трябва да са измислени, каза, значи може Принца да е добър, а Обущаря лош, защото Обущаря няма пари и бедността го е озлобила, а Принца е имал възможност да се приобщи към „световното благородство“. И след това продължи:
— Баща ми беше обущар, затова знам. Пиеше много, налагаше ме по няколко пъти на ден, мама беше в синини от пестниците му. И защо? Защото нямахме пари. А тогава Оденсе беше живо градче.
— Къде е това?
— Как къде — в Дания. — обясни. — Всеки ден пристигаха кораби, имаше много весели кръчми, слепи музиканти, просяци и охранени котки. По ъглите се усмихваха проститутки, деца замерваха с яйца кожените калпаци на гвардейците, а рибарите продаваха говорещи златни рибки.
Нищо не разбрах и затова реших да го прекъсна:
— Извинявай, но ти си Охлюв!
— Охлюв съм. И какво от това? — попита той.
— Нищо. — смутолевих. — Просто е странно. Дания, таткото обущар, а синът — охлюв.
— Бащата на един охлюв може да бъде всякакъв — бояджия, кожар, трубадур, коминочистач. И освен това, аз не винаги съм бил охлюв. Охлюв съм сега, преди това бях сврака, още по-преди — прилеп, гном, светулка. А най-напред бях човек.
— Човек ли? — подскочих.
— Да, съвсем истински. И оттогава пиша приказки. В началото пишех само за котката Карл и хитреца Клумпе-Думпе, но после всички деца заобичаха моите приказки.
— Съвсем истински човек, казваш? — изгледах го недоверчиво. — С лице, нос и шапка?
— С истинско лице, истински нос и истинска шапка. — отговори той.
— И какво ти беше името? — попитах.
— Ханс Кристиян Андерсен.
— Същият онзи Андерсен?
— Същият онзи Андерсен. — рече Охлюва.
— Виж ти, виж ти! — зацъках с език като старица. — Значи истинският Андерсен? Честна дума, не предполагах.
— Може. — каза скромно Охлюва — не ми личи, остарях, имам бръчки.
— А, само покрай очите. — успокоих го. — Не, все не ми се иска да повярвам.
— И Дикенс не вярваше. — започна да ме успокоява Ханс Андерсен. — Той каза: „не може Андерсен да е човек, Андерсен е магьосник“. Пък аз никога не съм бил магьосник. В началото бях елегантен мъж с черна шапка и шал, после станах светулка, гном, прилеп, сврака, но магьосник никога не съм бил.
