Блез вече се беше избръснал и напръскал лицето си с ухаещ спирт.
— Трябва да побързаме — предупреди пазачът, — делото е от десет.
— Ще ни сложиш ли вериги? — попита Йоасаф.
Оказа се, че някой бил отмъкнал веригите да ги продаде за старо желязо.
— Жалко — изстена Йоасаф. — Никога не ми е вървяло в живота.
— Да се сбогуваме, момчета, докато сме насаме — каза пазачът. — Сигурно ще ви осъдят на смърт.
Блез отвърна, че него това не го тревожи, защото има опит, веднъж вече е умирал — който не вярва, да отиде в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“
— Мен също не ме тревожи — допълни Йоасаф. — Винаги съм искал да мина през човечеството като звезда.
— Не като звезда, а като комета — поправи го Блез.
— Защо като комета?
— Защото имаш опашка.
Сбогуването се проточи, тъй като според Блез Паскал човекът е мислеща тръстика, а тръстиката е водолюбиво растение — сиреч трябва да се полива, по възможност с вино.
Чашата отваря приказки. Пазачът си призна, че за пръв път изпраща на ешафода толкова велик човек като Блез Паскал, а после го попита: кажи, Блез, с какво си толкова велик? Блез отвърна скромно: с пустотата. Тъй като другите двама продължаваха да бъдат в неведение, Блез разкри секрета на своето величие, корените на което са дълбоко в древността.
Всичко се започва от Парменид и Емпедокъл. Те първи казват великата фраза „Природата се бои от пустотата“. Йоасаф се заинтересува едновременно ли казват въпросната велика фраза — не, не едновременно, защото по-късно я повтаря и Аристотел. Йоасаф пак го прекъсна: аз познавах един Аристотел, учител, който умря, изпивайки чаша с отрова от бучиниш — дали пък не става дума за него? Да, за него, това е само една от версиите, но Блез не знаел друга. Та значи въпросният учител също казал, че природата се бои от пустотата, подир него всички го повтаряли, повтаряли, докато един ден на Блез Паскал му омръзва това повтаряне, захваща се и доказва обратното — че природата изобщо не се бои от пустотата. Това е всичко.
— Че какво, да не е малко! — възкликна пазачът.
— Не е малко — съгласи се Йоасаф.
— Та оттогава страдам от тая болест — призна си Блез.
— Каква болест?
— Начетените доктори й викат Horror vacui, страх от празнотата. Не понасям празни работи — чаши, бутилки…
Йоасаф обърна внимание, че Блез изобщо си е болнав, затова няма защо да съжалява за смъртното наказание — тъй де, по-добре е да умреш, отколкото да живееш в непрекъснати страдания. Блез се съгласи и каза, че веднъж казали на Сократ: „Тираните те осъдиха на смърт“, а Сократ отговорил: „Тях пък на смърт е осъдила природата“. Йоасаф искаше да попита тоя Сократ да не е неговият познат Сократ, който…
— Хайде, момчета, приказките нямат край, а делото е започнало.
Блез каза, че се е заклел да не оставя след смъртта си начената бутилка, но пазачът беше неумолим.
4
Когато отидоха пешком до градския площад, там нямаше никой. По-точно, там вече нямаше никой освен един скучаещ пенсионер с червена лента на ръката, който ги попита за какъв дявол се мотаят подозрително точно по това време и точно на този площад.
— Ние сме за делото — обясни пазачът. — Тези двамата са ключови фигури в историята.
Пенсионерът обясни, че в историята няма ключови фигури, защото историята се пише не от личностите, а от масите, но ако тези двамата са онези двамата, това вече коренно променя хода на историята.
— Точно те са — обясни пазачът. — Кльощавият е Блез Паскал, а този с ореола Йоасаф.
Пенсионерът обяви, че никога не гледа с добро око на престъпниците, но тези двамата, кой знае защо, са му симпатични, мили едни такива, объркани, затова ще им повери тайна, но само на осем очи: делото ще се гледа в градския съд, тъй като господин съдията има хрема; освен това по телевизията снощи обявили, че днес ще е слънчево, което означава, че се очакват проливни дъждове, придружени с гръмотевични бури, и купесто-дъждовната облачност сигурно ще се разкъса едва след пладне, при това само в югозападните райони на страната, тъй като към нас се премества област с ниско атмосферно налягане. Тримата се огледаха да видят въпросната област, но тъй като тя очевидно беше далеч, поеха към градския съд.
Там също ги очакваше изненада: сградата на съда беше блокирана от кордон предани догиери. Главният догиер обясни, че са взети изключителни мерки за сигурност, тъй като ще се гледа делото на двама изключителни престъпници и не са изключени терористични акции, целящи да отвлекат изключителните престъпници. Изключено е, каза пазачът, тъй като изключителните престъпници още не са дошли и ако малко не поохлабите примката, те изобщо няма да дойдат. Запитан беше откъде знае такива подробности. След дълги разправии и строги паспортни проверки Блез и Йоасаф успяха да минат през догиерския кордон, но бяха предупредени да не правят никакви жалки опити за бягство, нито пък да организират собственото си отвличане, тъй като при тази охрана пиле не може да прехвръкне, да не говорим за пълзящи и крачещи, затова е глупаво да се дават излишни жертви. Обещаха.
По пътя към съдебната зала Йоасаф изстена:
— Жалко, няма да има публика. Никога не ми е вървяло в живота.
Залата наистина беше полупразна — освен официалното съдебно тяло и свидетелите имаше само пет- шестима зяпачи, вероятно дребни репортери от местния печат.
Съдът на бъдещето, уважаеми читателю, се различава коренно от съда на настоящето. Ако можехте да видите съдията например, той би ви заприличал по-скоро на папа — царствено копринено наметало (бяло, цветът на справедливостта, защото обхваща всички възможни цветове) със сърмено везмо, висока корона, украсена с изкуствени диаманти, със скиптър в ръката. Обвинителят прилича на служител на Светата инквизиция — черен конус и два прореза за очите, а адвокатът — на древногръцки ритор от времето на Перикъл или малко след това, да речем, на Демостен, когато произнася надгробната възхвала за падналите при Херонея, но не толкова плешив. Съдебните заседатели, както и преди, нищо не разбират от юриспруденция, но са поставени там не за да дремят, или не само да дремят, но и да олицетворяват обществената съвест и справедливост. Всички усилия да се заменят секретар-машинописките с магнетофони завършиха безуспешно, защото магнитният запис не може да е автентично доказателство. Читателят сигурно ще запита защо написаното с машина може да е доказателство, а собственият глас не може, но това са висши правни съображения. Затова секретарките бяха заменени с роботки, а тракането на машините си остана. На важни процеси като този присъствува и член на градската управа, обикновено кметът, защото е най-любопитен и има най-малко работа.
Когато Блез и Йоасаф влязоха в залата, Кмета произнасяше традиционното си встъпително слово — толкова традиционно, че всички останали си го повтаряха наум:
— … жавата — това сме всички ние. Като казваме „ние“, имам предвид не само себе си, но дори и вас. Държавата е висша форма за защита на личността. Тя бди над вас, защитава мирния ви сън от незрели мисли и прибързани решения, пази ви от съмнения и терзания. Държавата мисли вместо вас и е щастлива вместо вас. Затова ние няма да позволим това, което не можем да позволим, а не можем да позволим това, което не трябва да позволим. Което не може — не може, а всичко останало ще позволим, стига да може. Благодаря за вниманието.
След бурните и продължителни ръкопляскания се изправи Съдията (той беше на подиум, високо над всички останали): — Граждани на Ню Бабилон, както повелява конституцията, всички сме равни. Да, всички сме равни, но с това не трябва да се злоупотребява за лични цели. Всеки има право да се обажда и да не се обажда, да пита и да не пита, да се защитава и да не се защитава. Според процесуалния ред в началото трябва да се избере Висш съдебен съвет. Всеки има право да бъде негов член, запомнете — всеки, ако отговаря на следните няколко условия: да е роден в Ню Бабилон, да притежава необходимия имуществен ценз за неподкупност — поне двадесет хиляди гроша, образователен ценз — оптимално образование,
