попита шепнешком: — Това, дето блести отгоре, сериозно ли е ореол? Или и ти го караш на ужким?
Йоасаф изобщо не се изненада от въпроса, изглежда, беше свикнал, затова отговори лаконично:
— Честна дума.
Блез енергично се прекръсти, но като се сети, че се намира на обществено място, за всеки случай и си плю в пазвата — знае ли човек в тия атеистични времена …
— Тогава излиза, че си светец!
— Не съм — поклати тъжно глава Йоасаф. — Там е работата, че не съм.
— Доколкото знам…
— Значи не знаеш достатъчно — прекъсна го Йоасаф. — Не може светец без ореол, но виж, ореол без светец може.
Блез потъна в размисъл, дори поруменя от мисловно напрежение. В името на истината трябва да признаем, че Блез си е мислител, или поне така пише в кратката енциклопедия „А-Я“.
— Тъй — каза той накрая. — Излиза, че ореолът е необходимо, но не достатъчно условие за святост.
От изумление Йоасаф дори спря да дъвче:
— Умно го рече. Моят случай е такъв. Да не би между другото да си начетен?
Блез пак се почувствува обиден.
— Бях на младини — каза. — И математик бях, и философ. И някои други работи бях. Сега съм бивш. Например бивш изобретател на сметачната машина. — Блез се изправи, свали омачканото си кепе, сложи го пред корема си и се поклони с достойнство: — Приятно ми е, Блез Паскал.
— Аз познавах един Паскал — Йоасаф продължи да мляска равнодушно, — но той не е изобретявал нищо. Затова не знам бивш какъв е.
В този момент от високата градска кула се показа огромна кукувица, или може би кондор, и продрано изръмжа седем пъти. Интелигентният читател вероятно се досеща че това е прословутата нюбабилонска кула, за която нищо не пише в учебниците по история, защото тя ще бъде построена в някои от следващите векове, а учебниците се занимават само с миналите Засега само мимоходом ще споменем, че тя прилича на многоетажна извита торта, че беше подхваната с много ентусиазъм, но остана недостроена, тъй както вече е писано от един безимен автор: „И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън… И рекоха: хайде да съградим град и кула, висока до небето… Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да направят.“
Този отчет на местната строителна организация предизвика остри спорове. Едни твърдят, че тухлите били калпави, други — че чертежите били обратно хелиографирани, трети — че ръководителят, дето дошъл, им смесил езиците, затова престанали да се разбират помежду си (искаш например тухла, пък ти носят вар и т. н.), но в края на краищата работата се разсъхнала и всички се пръснали по земята човешка, а хитреците тръгнали към Африка, защото там плащат с твърда валута. (За подробности виж в книгата „Битие“ от въпросния безимен автор.)
А сега да се върнем към нашата история в момента, когато кукувицата, или може би кондорът, изръмжа седем пъти.
— Докарахме го до седем.
— Колко му е — допълни Йоасаф. — И друг път сме го докарвали.
— Значи, казваш, може. Тъй де, щом ядеш, какъв светец си. Светците, като ги гледа човек, сякаш са изрязани от мукава. И не пада ли?
— Кое?
— Ореолът.
— Тц. Както и да си въртя главата, не пада. Здраво е закрепен.
Но Блез бе не само мислител и бивш изобретател, но и един много любознателен човек, затова не миряса:
— А като спиш, не ти ли убива?
— Не, мек е. Пипни го, ако искаш.
— Ами, какво ми влиза в работата! — стресна се Блез. — Ще взема да го изцапам. Виж как блести, като нов е… Ти по търговската част ли си?
— Нещо такова.
— Че какво ще продаваш — опули се старчето Блез. — Гол си като тояга.
— Гол съм — съгласи се пътничето. — Като тояга.
— В нашия град има богати търговци. Артур; мръсникът му с мръсник, продава роботи, ама са калпави, не като на Сюзън Келвин. Катон Марк Аврелиевич има поне един милион пиявици и още толкова жаби, връз които жените пикаят. Ангеларий продава синтетична карантия — дробове, сърца, мехури, апендикси. Апендиксите вървят най-добре, някои си слагат по четири, по пет, защото и без това не служат за нищо, само за украса на тялото Евтино ги дава, докато отец Грегъри например е скъпчия. Той предлага свети мощи на видни откриватели. Даже искаше да му дам моя скелет, ама аз не се съгласих. Наскоро взе за черепа на Нютон половин милион гроша!
— Сигурен ли си, че не е фалшификат?
— Не е, има белег от ябълката, дето го е фраснала точно в момента, когато се е появил законът за гравитацията. Пък и си личеше, че е от умна глава. Ти къде ще се вместиш?
Йоасаф започна да развива тезата, че на човек с ореол не му отива да продава пиявици, нито пък апендикси; че такъв човек непременно трябва да търгува с нещо духовно, например с утеха или в краен случай с възторг, макар че напоследък на пазара има възторзи в изобилие и цената им дотолкова е паднала, че вестниците са пълни с реклами за възторг. От своя страна Блез изказа мнението, че делото му е напълно обречено, тъй като в Ню Бабилон духовният бизнес изобщо не върви, в краен случай може да се пласира малко меланхолия, и то само на черна борса, защото останалото — утеха, възторг, ентусиазъм, любов към властите и тям подобни, се дават от кметството безплатно, само срещу представяне на лична карта. Йоасаф беше изненадан от тази социална придобивка, но възрази, че винаги ще се намерят поне няколко обезверени души, които срещу скромно заплащане ще са щастливи да получат две-три дози надежда, особено ако тази надежда е свързана с бъдното…
И точно в този миг от отсрещната кръчма се чуха сърцераздирателни викове: „Край, убиха го!“, „Кого убиха?“, „Кой го уби?“, и отвътре изскочи Диона, изплашена и пребледняла.
— Убиха го бе, хора! Като някакво си нищо го убиха!
2
Само за секунди кръчмата повърна цялото си съдържание — неколцина полупияни мъже, зачервени, още мляскащи мезета, запотени от алкохолен труд, рошави и разгърдени. Но. колкото и странно да звучи, всички бяха живи.
— Къде е трупът? — попита младо момче, в униформа на редник и щръкнали като радиотелескопи уши.
— Сигурно е останал вътре — отвърна треперещата Диона.
— Щом не може да излезе сам, да бъде изнесен! — нареди Редника с тон на висш офицер с много медали за храброст.
Изнесоха го — мъж на около петдесет, с вид на пресен труп, от гърдите на който съвсем необичайно стърчи нож. Диона веднага се метна отгоре му и започна да прави изкуствено дишане уста в уста. Кой знае защо, но това, изглежда, й хареса, защото подир малко започна да търка бедра, а ръцете й инстинктивно посегнаха да разкопчават ризата му.
— Стоп! — отсече Редника. — Трупът да не се докосва с цел удоволствия до второ нареждане. Кой ще даде доброволни и чистосърдечни показания?
Напред излезе младо момче с лице на морфинист.
— Както си седя, и гледам — убиват го.
— То, дето се вика, може и да си ти — обади се от тълпата гражданин с модерни мустаци с двоен Т- образен профил. По-нататък ще го наричаме Гражданина.
