Бърнард Меламъд
Заемът
Сладкият упоителен мирис от белия хляб на Лийб привличаше клиентите на тълпи, още преди самуните да се изпекат. Винаги нащрек зад тезгяха, Беси, втората жена на Лийб, съзря сред тях един непознат — крехък, съсухрен човек с твърда шапка, който висеше в края на опашката, без да има нищо общо с нея. И макар непознатият да изглеждаше доста безобиден сред нападателните купувачи на печива, тя веднага изпита безпокойство. Погледна го въпросително, но той й направи знак с едно умолително кимване с покритата си с шапка глава, че ще изчака — с удоволствие (дори ако трябва да чака вечно) — макар несгодите да бяха лъснали на лицето му. Страданието го беше белязало и той вече не се опитваше да скрие признаците му, блясъкът беше негов — самият той — сега. Ето защо Беси се изплаши.
Тя претупа набързо клиентите и когато те, след унищожителното й обслужване, си тръгнаха, отвърна на вторачения в нея поглед.
Той я поздрави като повдигна леко шапката си:
— Извинете, казвам се Кобоцки, Тук ли е Лийб, хлебарят?
— Кой Кобоцки?
— Стар приятел — с което я изплаши още повече.
— Откъде?
— От много отдавна.
— За какво го търсите?
Въпросът обиждаше и затова Кобоцки не пожела да отговори.
Сякаш привлечен в магазина от магията на един глас, хлебарят изникна от дъното му по фланелка. Розовите му пълни ръце бяха целите в тесто. Вместо шапка носеше наперено кафява, обрашнена хартиена кесия. Очилата му бяха прашни от брашното, а любопитното му лице — бяло, така че общо взето приличаше на шкембест призрак, макар че призракът през очилата му да беше Кобоцки, а не той.
— Кобоцки — провикна се хлебарят почти разридан, защото Кобоцки му напомняше за толкова отдавна отминали години, когато и двамата поне бяха млади, и обстоятелствата, о, колко различни бяха обстоятелствата. Не съумя, поради сантиментални причини, да се въздържи от парещите сълзи и ги избърса с рязко движение на ръката си.
Кобоцки свали шапката си — беше почти оплешивял, докато косата на Лийб бе само прошарена — и попи пламналото си чело с безупречно чиста носна кърпа.
Лийб се втурна напред с една табуретка:
— Сядай, Кобоцки.
— Не тука — промърмори Беси. — Клиентите — обясни тя на Кобоцки. — Скоро започва вечерната навалица.
— По-добре отзад — кимна Кобоцки. Там и отидоха, доволни, че ще са сами. Но се случи така, че нямаше клиенти и Беси пристигна да слуша.
Кобоцки седна като на трон върху висока табуретка в дъното на стаята, с приведени рамене, но все още с шапка и в черното си палто, посивелите му ръце, целите във вени, лежаха отпуснати върху бедрата му. Надничащ иззад кръглите си очила, Лийб отпусна кокалите си върху чувал с брашно. Беси пусна едно ухо, но посетителят мълчеше. Смутен, Лийб водеше разговора за старите времена. Светът беше нов. А ние, Кобоцки, бяхме млади. Спомняш ли си как двамата с тебе, имигранти от трюма, се записахме във вечерно училище? — Хабен, хате, гехабт1 — И той се разкиска от самото звучене на думите.
Мършавият на табуретката не продумваше. Беси размахваше нетърпелива някакъв парцал, Хвърли един поглед в магазина: празен.
Приел ролята на душа на компанията, Лийб изрецитира, за да развесели стария си приятел:
Хайде — рече на брезите бризът оня ден. — Хайде на полето всички, поиграйте с мен! —
— Помпиш ли, Кобоцки? Беси подуши шумно:
— Лийб, хлябът!
Хлебарят скочи, отиде до газовата фурна и рязко отвори една от подредените в редица вратички. Точно навреме извади тенекиите с препечени хлябове в горещи тавички и ги сложи върху обкованата с ламарина работна маса.
Беси цъкна с език по повод на това навременно измъкване.
Лийб надникна в магазина.
— Клиенти — заяви победоносно той.
Цялата пламнала, тя излезе. С навлажнени устни Кобоцки я наблюдаваше как си отива. Лийб се зае за работа, разпределяше бухналото в една огромна купа тесто по тавичките, наредени върху две тенекии. Скоро хлябът се печеше, но и Беси се върна.
Меденият мирис на новите самуни влудяваше Кобоцки. Вдишваше уханието им, сякаш това бе първият въздух в живота му и дори удряше с юмрук гърдите си, упоен от чудната миризма.
— О, боже господи — едва не се разрида. — Прекрасно.
— Със сълзи — каза Лийб скромно и посочи към голямата купа тесто.
Кобоцки кимна.
В продължение на трийсет години, обясни хлебарят, не бе имал нито стотинка на свое име. Един ден, много нещастен, се разплакал над тестото. Оттогава хлябът му станал такъв, че клиентите се стичали отвсякъде за него.
— Не харесват особено пастите ми, но за хляба и кифличките са готови да изминат километри.
Кобоцки си издуха носа, после надникна в магазина: трима клиенти.
— Лийб — прошепна той.
Без да ще, хлебарят се стегна.
Очите на посетителя се насочиха към Беси отпред в магазина, а после под вдигнатите вежди погледнаха въпросително хлебаря.
Но Лийб стоеше безмълвен.
Кобоцки се изкашля:
— Лийб, имам нужда от двеста долара — гласът му пресекна. Лийб се отпусна бавно върху чувала. Знаеше още от началото. От минутата, в която Кобоцки се появи, той претегляше мислено тази възможност и спомена за изгубената горчива стотачка отпреди петнайсет години. Кобоцки се кълнеше, че му я е върнал, Лийб казваше, че не е. Последва скъсване на приятелството. Бяха нужни години, за да изтрият от паметта му запечатаната там обида.
Кобоцки наведе глава.
Поне си признай, че не беше прав, помисли си Лийб, докато изчакваше жестоко дълго време.
Кобоцки се взираше в осакатените си ръце. Някога крояч на кожи, артритът го бе прогонил от занаята му.
Лийб също се взираше. Ръбът на бандажа се впиваше в корема му. И двете му очи бяха забулени от перде. Колкото и да се кълнеше лекарят, че ще вижда след операцията, той се опасяваше точно от обратното.
Въздъхна. Грешката беше в миналото. Опростена: опростена още когато съзря замъгления му образ.
— Що се отнася до мен, имам ги, но тя — Лийб кимна към магазина, — тя е втора жена. Всичко е на нейно име — и той протегна празните си ръце.
Очите на Кобоцки бяха затворени.
— Ще я попитам — Лийб явно се съмняваше.
— Жена ми има нужда.,.
— Не казвай нищо.
— Кажи н...
— Остави на мен.
Той сграбчи метлата и се понесе на кръгове из стаята, вдигайки облаци прах.
Когато Беси се върна задъхана, им хвърли по един поглед и зачака с присвити устни, непреклонна.
Лийб набързо изчегърта тенджерите в желязната мивка, прибра тавичките от хляба под масата и струпа
