центровете на мозъчното подкорие, където се преработва и се прехвърля в кората на главния мозък под формата на образи, според които съдим за събеседника си.
Офталмогеометричните параметри
Какви са тези образи? Преди всичко това са емоциите (страх, радост, любопитство, безучастност), които сме в състояние да забелязваме в погледа на човека срещу нас. По очите можем да се досетим за националността му, за някои ментални характеристики като воля, страхливост, добронамереност. Например по-старите лекари определят по сканираната офталмогеометрична информация така наречения хабитус на болния — общото впечатление за състоянието му или диагнозата на болестта.
Диагностицирането на болестите по хабитуса е било повсеместна практика при провинциалните лекари през XIX век, когато не са разполагали с качествено оборудване.
— Имате туберкулоза, приятелю — определял докторът, вглеждайки се в очите на пациента.
И аз самият се чудех, че при определено ниво на практическия опит сравнително точно може да се определи състоянието на болния с един поглед. При това обикновено се гледа в очите на болния, а не се прави пълен преглед.
Наблюденията доказаха, че научното изучаване на промените в очната част на лицето е изключително ценно за решаването на ред проблеми (диагностициране на психически заболявания, обективно тестиране за пригодността към определени професии). По какъв начин обаче да се изучава тази област на лицето? Успях да запаля за идеята група учени, с които подехме инициативата да изследваме 1500 души.
Като предположихме, че сканиращият човешки поглед „сваля“ интересуващата ни информация от очната част, направихме снимки и се опитахме по тях да определим принципите на геометричната обработка на очния процеп, клепачите, веждите и междувеждието. Постигнахме известни резултати, но не открихме общите закономерности.
Заснехме диапозитиви и прожектирайки изображенията на стената, се постарахме да сторим същото, но при по-голямо увеличение. Отново не сполучихме. После изготвихме компютърен софтуер, позволяващ да се прожектират изображенията върху екрана, и ги анализирахме с помощта на специални програми. Този начин се оказа най-удобен, изчисленията бяха по-точни и по-лесно се вкарваха в паметта на компютъра. Но и така не открихме обобщаващия принцип и дори преустановихме за известно време работата си. Измерването на геометричните фигури вървеше мудно, сравняването им бе възможно само като относителни величини, което от своя страна не позволяваше статистическа обработка. Като че ли наближаваше заникът на тази научна идея.
За късмет обаче един ден забелязах нещо любопитно. То нямаше пряка връзка с научните ни търсения. Преглеждах петгодишно момиченце. То седеше в скута на майка си. Жената склони глава към дъщеря си и като й шепнеше в ухото, ми помагаше да преглеждам очите й. Понеже се уморих да се взирам в очното дъно, отметнах глава и огледах майката и дъщерята заедно. В този миг ми направи впечатление, че големината на роговиците и при двете е еднаква, независимо от многократната разлика в големината на телата им. „Защо са еднакви? Та нали при малкото момиче е логично роговицата да е по-малка от тази на майка й“, помислих си аз.
Превъзмогвайки любопитството си, продължих прегледа, поставих диагнозата и препоръчах операция. Поредният пациент стоеше вече на прага на кабинета ми. „Нима и при този възрастен човек размерът на роговицата ще е еднакъв с този на малкото момиченце?“, разсъждавах аз, докато преглеждах новия пациент.
И наистина големината на роговиците им ми се стори еднаква. Тогава не се сдържах и извиках секретарката. Помолих я да събере двайсетина души с различна възраст, ръст и пол, взех офталмоскопа и сравних очите им. Размерите на роговиците бяха еднакви при всички, независимо от ръста, теглото и възрастта им.
„Странно — продължавах да разсъждавам аз, — усещането е такова, сякаш големината на роговицата е константна величина, нещо като абсолютна единица на мерките в човешкия организъм!“
До мен седеше нашият хирург Венера Галимова — красиво миньонче. Погледнах към краката й и я попитах:
— Венера, кой номер обувки носиш?
— Трийсет и пети. Защо се интересуваш?
— Аз нося четирийсет и трети. Я да се погледнем в огледалото! Приближихме се към огледалото — гледаха ни два чифта очи с еднаква големина на роговицата. Излизаше, че в човешкия организъм всички мерки са относителни: дължината на ръцете е различна, големината на стъпалата — също, размерите на лицевите части и на тялото — също, някои имат издути кореми, други — плоски, дори обемът на мозъка и вътрешните органи (черен дроб, стомах, бели дробове) се различават при отделните хора. А роговиците са еднакви! Нима никой от учените досега не е забелязал този факт?
Прелистих набързо медицинската литература, но никъде не се споменаваше нищо по темата. Затова организирах масово изследване с помощта на специален хирургически инструмент под операционен микроскоп, като сравних данните с ширината и дължината на дланите и стъпалата. После съставихме вариационни поредици, обработихме ги статистически и открихме, че диаметърът на роговицата, в сравнение с размерите на дланите и стъпалата, е абсолютна константа и е 10 ± 0,56 мм.
Размерът на очната ябълка (оста по дължината на окото), измерен с ултразвук, постепенно се увеличава от мига на раждането и до 14-18-годишна възраст достига средната си величина — 24 мм. В различие от него диаметърът на роговицата се увеличава незначително от раждането до 4-годишна възраст, след което не се променя. Затова очите на малките деца изглеждат по-големи от тези на възрастните.
Защо диаметърът на роговицата е постоянна величина? Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Но тази абсолютна величина в човешкия организъм може да се използва като мерна единица, по-конкретно — при офталмогеометричните изследвания. Мнението ми се затвърди окончателно след приключването на статистическите изследвания и опитите да съставя геометричните фигури на очните лицеви части, съобразени с постоянните величини на роговиците.
По това време ме посети главният гинеколог на гр. Уфа. Той има подчертано солидна външност — висок, с внушителен корем и огромно овално лице, с гъста брада и високо чело. Едновременно с него в кабинета влезе моята операционна сестра Лена Воронина — красиво, миловидно, дребничко момиче. Лицата на двамата толкова се различаваха, че аз им предложих да участват при компютърното заснемане на офталмогеометричните им параметри. „Ако лицата им толкова не си съвпадат — мислех си аз, — по какво ли се различават очите им?“
Въведохме изображенията им в компютърната памет, като добавихме лицето на 14-годишно момче — син на нашата сътрудничка Олга Ишмитова. После анализирахме геометричните фигури, които се получаваха от допирателните на долните и горните клепачи. Получихме два четириъгълника — голям (от съединяването на допирателните, прокарани по външните криви на клепачите) и малък (съответно — по вътрешните криви). Формата и размерите на тези два четириъгълника и при тримата участници се оказаха напълно различни, но големината на роговиците, намиращи се в големия четириъгълник, бяха еднакви. Така възникна идеята да използваме диаметъра на роговицата като мерна единица при математическия анализ на големия и малкия четириъгълник, а и на техните взаимоотношения. В крайна сметка това ни позволи да изразим математическите характеристики на четириъгълниците чрез уравнение, чието решаване даваше число, определящо офталмогеометрията на изследвания индивид.
Съпоставката на гореспоменатото „офталмогеометрично число“ при главния гинеколог, сестрата и момчето установи значителни разлики при всеки от тях. Главният гинеколог имаше 3474, сестрата — 2015, момчето — 2776.
Възможно ли е индивидуалните характеристики на големия и малкия четириъгълник да се съпоставят с лицето на всеки човек? Разчертахме лицето на главния гинеколог, представяйки го като комбинация от геометрични фигури. Същото сторихме и с лицата на сестрата и момчето. После установихме математическите зависимости на комбинациите от геометрични фигури, описващи чертите на лицата, с геометричните характеристики на четириъгълниците. Тези зависимости се проявяваха доста ясно, затова, като взехме четириъгълниците на главния гинеколог, реконструирахме основните черти на лицето му, което постигнахме и с лицата на сестрата и момчето.
