радостно, но трябвало да дойда при теб, за да го чуя.
— Вярно. Реших, че ще е най-добре, ако ти го съобщя на четири очи. Ела. — Тарагорм поведе барона по един къс коридор и го въведе в малка стая, където имаше само един стар часовник. Ученият затвори вратата и в стаята се възцари относителна тишина.
— Това, което виждаш, е може би най-старият часовник на този свят. Наричали са го Прадядото и е бил конструиран от някакъв инженер на име Томас Томпион.
— Не съм чувал това име.
— Бил е прочут майстор-занаятчия. Живял е в навечерието на Трагичното хилядолетие.
— Виж ти! И какво общо има всичко това с твоето съобщение?
— Нищо, разбира се. — Тарагорм плесна с ръце и вратата се отвори. На прага застана стройна, дребна човешка фигура с лице, прикрито от проста кожена маска. Влезлият се поклони екстравагантно на Мелиадус.
— Този пък кой е?
— Това, скъпи братко, е Елвереза Тозер. Името говори ли ти нещо?
— Разбира се! Човекът, който открадна пръстените на Миган, а после изчезна!
— Правилно. Бихте ли разказали на барона, маестро Тозер, къде сте били…
Тозер се поклони отново, приседна край масата и разпери ръце.
— Как къде, милорд! Разбира се, в Медния замък!
Мелиадус скочи, сграбчи Тозер за яката и изръмжа:
—
— В М-медния замък, ваша чест…
Мелиадус разтърси драматурга и го вдигна във въздуха.
— Как?
— Попаднах там съвсем случайно — бях заловен от дук Хоукмун… той ме хвърли в тъмницата… но преди това ми отне пръстена. Накрая успях да си го взема… избягах… и ето ме тук.
— Освен това получихме от него допълнителна информация, и то много интересна — намеси се Тарагорм. — Разказвайте, Тозер.
— Машината, която ги пази — с чиято помощ пребивават в съседното измерение, — се намира дълбоко в подземията на замъка. Охраняват я зорко денем и нощем. Тя също е кристална и са я получили в някакъв град на име Сориандум. Именно с нейна помощ са се озовали там. Истина ви казвам, милорд…
Тарагорм се засмя.
— Истина е, Мелиадус. Разпитвал съм го поне дузина пъти. Трябва да призная, че бяха чувал нещичко за тази кристална машина, но се съмнявах да съществува в действителност. Ала след всичко, което научих от Тозер, смятам да напредна доста бързо в изследванията си.
— Ще можеш ли да ни отведеш в Медния замък?
— О, нещо повече! Надявам се скоро да успея да върна Медния замък при нас.
Мелиадус го погледна за миг, после избухна в гръмогласен смях, който заглуши дори тракането на часовниците.
— Най-сетне! Най-сетне! Благодаря ти, зетко! Благодаря ви, маестро Тозер! Съдбата отново е благосклонна към мен!
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
МИСИЯТА НА МЕЛИАДУС
На следващия ден барон Мелиадус бе повикан да се яви в тронната зала пред крал Хуон.
Мелиадус пое към залата, потънал в тревожни мисли. Дали Калан не го беше предал? Може би ученият бе показал на крал Хуон истинските резултати от изпитанието с психотехническата машина? Ами ако самият Хуон беше предугадил действията им? В края на краищата, монархът беше безсмъртен. Живял бе близо две хиляди години и сигурно бе научил доста неща за това време. Нищо чудно да е прозрял истината през жалките опити на Калан да фалшифицира резултатите от изпитанието. Мелиадус почувства, че го завладява паника. Сигурен бе, че краят му е близо и че веднага щом влезе в тронната зала, Хуон ще нареди на гвардейците да го арестуват.
Огромните порти се разтвориха тържествено. Отсреща го чакаха строени гвардейците. Далеч зад тях се виждаше тронният глобус, тайнствен и непрогледно черен.
Мелиадус бавно закрачи натам.
Когато най-сетне приближи глобуса, баронът се поклони дълбоко, ала сферата остана все така непроницаема. Дали Хуон преднамерено не си играеше с него?
Мина известно време преди глобусът да промени цвета си — отпърво стана син, после зеленикав, розов и накрая млечнобял. От течността изплува сгърченият ембрион на краля и проницателните му злобни очички се впиха в Мелиадус.
— Бароне…
— О, най-благородни от всички владетели…
— Ние сме доволни от вас.
Мелиадус се огледа изумен.
— Велики императоре?
— Ние сме доволни от вас и решихме да ви окажем голяма чест.
— Всевиждащи принце?
— Вероятно сте научили, че Шенегар Трот беше изпратен със специална задача.
— Чух нещо подобно, всемогъщи кралю.
— И сигурно знаете накъде се е отправил.
— Нямам представа, о, светлинна на Вселената.
— Изпратихме го в Амарек, за да научи колкото се може повече за този континент и най-вече каква съпротива бихме могли да срещнем, ако се опитаме да го завладеем.
— И по всичко изглежда, че той е срещнал някаква съпротива, така ли, безсмъртни царю?
— Точно така. Трябваше да се върне преди седмица. Ние сме обезпокоени.
— Нима смятате, че е загинал, благородни императоре?
— Бихме желали да узнаем действителната причина — и ако е така, кой го е погубил. Барон Мелиадус, възнамеряваме да ви удостоим с честта да ръководите втората експедиция.
В първия миг Мелиадус едва сдържа изригналия в него гняв. Барон Мелиадус фон Кройден да бъде втори след онази лоена топка Трот! Да си губи времето, като се скита край разни брегове, надявайки се да открие някаква следа от него! Не, никога нямаше да се съгласи! Готов бе да се нахвърли още сега срещу тронния глобус, ако не се боеше, че сгърченото вътре чудовище ще нареди да го обезглавят на място. Той преглътна яда си и изведнъж му хрумна блестяща мисъл.
— За мен наистина е чест, кралю! — възкликна той с престорено смирение. — Ще мога ли да подбера сам екипажа си?
— Щом желаете.
— Тогава ще взема само хора, на които бих могъл да се доверя. Членове на Ордена на Вълка и Ордена на Лешояда.
— Но те не са моряци. Нямат представа от управление на кораб!
— Сред Лешоядите има доста моряци, императоре на света, и аз ще избера тъкмо тях.
— Както решите, барон Мелиадус, както решите.
Мелиадус все още не можеше да преглътне изумлението си, че Трот е бил изпратен в Амарек. Наученото подсили още повече негодуванието му — излизаше, че крал Хуон бе удостоил с една върховна чест, принадлежаща но право на Мелиадус, не друг, а някакъв си жалък граф на Съсекс. Още една сметка за уреждане, помисли си той. Остана доволен, че благодарение на проявеното търпение бе дочакал подходящия момент и сега можеше да реши всичко с един удар. Но най-странното бе, че възможността му се предоставяше тъкмо от съществото, което след Хоукмун ненавиждаше най-много на света.
Мелиадус се престори, че обмисля внимателно предложението.
— Ако изпитвате някакви съмнения относно Лешоядите, кралю на космоса, мога ли да предложа да взема със себе си техния предводител?
