положение и се движеше сред съседите си като кралица.
Също като Фелиша и Александра обожаваше и боготвореше Джордж Лорънс, който се наслаждаваше на възхищението им по време на кратките си посещения. Жена му се суетеше около него, а Алекс се стараеше да му бъде и син, и дъщеря. Притеснена, че не е достатъчно женствена, тя навличаше бричове и се упражняваше да се фехтува, само и само да се хареса на вятърничавия си баща и да се състезава с него, когато той благоволеше да им дойде на гости.
Застанал до прозореца, господин Гимбъл неодобрително изгледа лъскавата нова карета, теглена от четири охранени коня. За мъж, който можеше да отдели съвсем малко за съпругата и дъщеря си, Джордж Лорънс се движеше е прекалено скъпа кола и антураж.
— Колко ще останеш този път, папа? — попита Алекс, ужасена от момента, в който баща й щеше да си замине.
— Само една седмица. Ще заминавам за Кент.
— Защо отсъстваш толкова много? — попита тя. Знаеше, че баща й мрази да бъде далеч от нея и от майка й.
— Налага се — отсече той и когато дъщеря му понечи да възрази, той поклати глава и извади малка кутийка от джоба на сакото си. — Ето, донесох ти малък подарък за рождения ден, Алекс.
Тя погледна с обожание баща си, въпреки че рожденият й ден бе минал преди месеци, а папа не се бе сетил да й прати поне писъмце. Огромните й зелени очи сияеха от щастие, докато отваряше кутийката. Вътре имаше мъничък медальон с формата на сърце. Въпреки че беше евтин и не бе особено красив, Алекс го постави в дланта си внимателно, все едно бе най-ценното нещо на света.
— Ще го пося до края на живота си, папа — прошепна и прегърна баща си. — Толкова много те обичам.
Докато се движеха през малкото сънливо селце и конете вдигаха прах във въздуха, Алекс помаха на всички, които срещна, нетърпелива да обяви на света, че красивият й папа се е върнал при пея.
Всъщност не беше необходимо. До вечерта всички в околността щяха да обсъждат не само завръщането му, но и цвета на сакото му, и сума ги други неща. Селцето бе малко и изолирано. Самотната долина, в която се намираше, не познаваше много чужденци. Селяните бяха простички, безпросветни и трудолюбиви хора, които се радваха на всяко събитие, което разнообразяваше живота им. В Моршам все още си спомняха гражданина с необикновено модерно сако. Сега новата карета на Джордж Лорънс щеше да бъде предмет на разговорите им през следващите шест месеца.
За всеки странник селцето може би беше скучно, но за Александра Лорънс то бе красиво.
Тя вярваше в добротата на всяко човешко същество и не се съмняваше, че честността, достойнството и радостта от живота са присъщи на цялото човечество. Тя бе нежна, лъчезарна и изключителна оптимистка.
Втора глава
Херцогът на Хоторн държеше пистолет в ръка. Погледна с безразличие лорд Грейнджърфийлд, неподвижно отпуснат на земята. „Ревнивите съпрузи са много досадни“ помисли си Джордан. Бяха почти толкова досадни, колкото суетните им и разглезени съпруги. Не само че често си правеха неправилни изводи, но и настояваха да разрешават проблемите си с оръжие в ръка. Погледът му все още бе прикован в ранения противник, за когото в момента се грижеха лекарят и секундантите. Младият мъж прокле красивата и лукава жена, чиито интерес към него бе станал причина за дуела.
Двайсет и седем годишният херцог отдавна бе разбрал, че флиртовете с омъжени жени често причиняват такива проблеми, каквито не можеха да бъдат възнаградени от каквото и да е сексуално удоволствие. Затова реши да ограничи флиртовете си и да бъде само с неомъжени дами. Бог му беше свидетел, че на света имаше достатъчно от тях и че повечето горяха от нетърпение да споделят постелята на Джордан Таунсенд. Флиртовете бяха нещо съвсем нормално в обществото, но след завръщането на Елизабет от дълго пътуване извън страната връзката му с жената, която познаваше от дете, бе прераснала в нещо повече от флирт. Всичко бе започнало с няколко невинни еротични закачки, разменени между стари приятели. Нищо нямаше да се случи, ако една вечер тя не се промъкна в дома му. Когато Джордан се прибра, я намери в леглото си — гола и чакаща. Ако не бе изпил толкова бренди и не му се бе замаяла главата, щеше да я отпрати. Ала докато разсъждаваше какво да прави с нея, тялото му реагира само, приемайки неустоимото предложение.
Джордан тръгна към коня си, завързан за близкото дърво. Все още имаше възможност да поспи няколко часа преди началото на дългия работен ден и на многото срещи, които трябваше да проведе. Вечерта предстоеше и балът на Билдрън.
Полилеи със стотици кристални висулки блестяха над огромната бална зала, в която облечените в коприна, сатен и кадифе гости се носеха в ритъма на валса. Двукрили врати водеха към уютни тераси, пропускаха хладния ветрец вътре и даряваха двойките, зажаднели за малко лунна романтика, с възможността да останат насаме миг-два.
На една от терасите, прикривани от сенките, стояха двама души, безразлични към догадките и клюките, които предизвикваше отсъствието им.
— Безсрамие! — рече госпожица Летиша Билдрън на заобиколилите я елегантно облечени мъже и жени, които съставиха обичайната й свита. Хвърляйки към терасата укорителен и изпълнен със завист поглед, тя добави: — Елизабет Грейнджърфийлд се държи като лека жена. Да преследва Хоторн, когато съпругът й лежи ранен у дома след дуела с него!
На забележката й сър Родерик Карстеърс отвърна с обичайната си острота, от която се бояха всички във висшето общество:
— Права си, красавицата ми. Елизабет трябва да се поучи от теб и да преследва Хоторн само когато са сами, а не на обществени места.
Летиша замълча, ала издайническа руменина пропълзя по страните й.
— Внимавай, Роди, губиш способността си да различаваш забавното от обидното.
— Напротив, скъпа. Аз се старая да съм рязък и остър.
— Не ме сравнявай с Елизабет Грейнджърфийлд, ние нямаме нищо общо.
— О, напротив. И двете искате Хоторн. А това е общото между вас и още петдесетина дами, кои то бих могъл да назова, ала в това си приличате особено с една. — Кимна към красивата червенокоса балерина, която танцуваше с един руски принц. — Елиз Грандю. Изглежда, тя е събрала най-доброто от всички вас, защото вече е новата любовница на Хоторн.
— Не е вярно! — възрази дамата, а сините и очи се стрелнаха към червенокосата, за която се знаеше, че е омаяла и руския принц, и испанския крал. — Хоторн не е обвързан!
— За какво говорите, Лети? — попита една от младите дами, отделяйки се от ухажорите си.
— Обсъждаме факта, че той отиде на балкона с Елизабет Грейнджърфийлд — сопна се тя. Нямаше нужда да обяснява кой е „той“. В обществото всеки знаеше, че „той“ е Джордан Адисън Матю Таунсенд — маркиз на Ландсдаун, виконт на Лийдс, виконт на Рейнолдс, граф Таунсенд на Марлоу, барон Таунсенд на Стролей, Ричфилд и Монмарт… и дванайсети херцог на Хоторн.
„Той“ олицетворяваше мечтите на младите дами — висок, тъмнокос и невероятно привлекателен, дарен с дяволски чар. Момичетата в обществото често казваха, че сивите му очи могат да прелъстят и монахиня или да смразят кръвта във вените на безмилостен враг. По-възрастните жени обаче знаеха, че враговете му обикновено си патеха от уменията му с пистолетите и рапирата, а не от острия му поглед. Ала без значение на каква възраст бяха, дамите от обществото бяха единодушни по отношение на едно — човек трябваше само да погледне херцога на Хоторн, за да осъзнае, че той е мъж от потекло, елегантен и стилен, полиран като диамант. И често… също толкова твърд.
— Роди твърди, че Елиз Грандю е новата му любовница — рече Лети, кимвайки към спиращата дъха червенокоса красавица, която явно не подозираше за усамотението на Хоторн и Елизабет Грейнджърфийлд.
— Глупости — отсече седемнайсетгодишното наивно момиче. — Ако беше така, той нямаше да я води тук. Нямаше.
