вчера, когато Берти Крендъл ми разказа за блестящото предложение, което получила сестра й от лорд Чивърли.
Елизабет се смая.
— За какво говориш?
— За твоята сватба — дръзко се захили той. — Ти си сто пъти по-красива от сестрата на Берти. С твоето лице и Хейвънхърст за зестра ще се омъжиш така, че цяла Англия ще зашушука. Такъв брак ще ти осигури бижута, тоалети, прекрасни къщи, а на мен връзки, които са по-ценни от злато. Между другото — пошегува се той, — ако закъсам, зная, че ще ми отпуснеш някоя и друга хилядарка от джобните си пари.
— Да не би ние да сме закъсали? — упорстваше тя, твърде разтревожена от това предположение, за да се притеснява за явяването си пред обществото в Лондон.
Робърт избегна погледа й, въздъхна уморено и я покани да седнат на дивана.
— На ръба сме — призна. Макар и да беше едва на седемнайсет, Елизабет разбираше кога я заблуждава, и сега той точно това правеше. — В действителност — неохотно продължи брат й — сме в много затруднено положение. Ужасно много.
— И как се стигна дотук? — попита тя спокойно, независимо от страха, който се надигаше у нея.
От смущение по лицето му плъзна гъста червенина.
— Преди всичко татко ни остави огромни дългове, доста от тях натрупани на комар. Към тях аз прибавих мои, направени по същия начин. Доколкото можах, държах кредиторите настрана, но напоследък те се озлобиха. И не е само това. За да се поддържа Хейвънхърст, трябват страшно много пари. Елизабет. Приходите от имението далеч не покриват разходите по него. Крайният резултат е, че сме затънали в ипотеки. Ще се наложи да заложим покъщнината, за да изплатим най-належащите дългове, в противен случай няма да можем да се покажем в Лондон, и това не е най-лошото. Имението е твое, не е мое, но ако не сключиш подходящ брак, историята му ще приключи на някой търг, и то съвсем скоро.
В душата на Елизабет се надигнаха смут, тревога, паника, но гласът й не трепна.
— Току-що каза, че за сезона в Лондон е необходимо цяло състояние, което ние очевидно нямаме — с присъщата си практичност отбеляза.
— Кредиторите ще си затраят, щом разберат, че си сгодена за човек с положение в обществото. А пък аз ти обещавам, че такъв веднага ще се намери.
Елизабет намекна, че планът й се струва користолюбив, но Робърт поклати глава. Този път заговори като практичен човек:
— Ти си жена, прелестна си, трябва да се омъжиш, добре ти е известно — всички жени се омъжват. В Хейвънхърст няма да срещнеш жених. И не ти предлагам да приемеш първото случайно предложение. Ще избера човек, към когото да се привържеш, когото да обичаш и тогава — продължи той, като сам си вярваше — ще уговоря с него един дълъг годеж с оглед на твоето непълнолетие. Нито един почтен мъж не би желал да се обвърже със седемнайсетгодишно девойче, преди то да е узряло за брак. Това е единственият начин — прекъсна той опита й да спори.
Макар и да бе живяла обградена с топли грижи, Елизабет знаеше, че Робърт с право очаква тя да се омъжи. Преди смъртта си родителите й пределно ясно й обясниха, че неин дълг е да се омъжи според волята на своето семейство. В случая брат й носеше отговорност за избора на съпруг, а Елизабет му вярваше безрезервно.
— Признай си — закачи я той нежно, — не си ли си мечтала за елегантни тоалети и за красиви обожатели?
— Понякога… рядко — сдържано отговори тя и смутено се подсмихна. Беше нормално, здраво момиче и беше прочела любовните романи, които подхождат на тази възраст. Така че последният довод на Робърт й се стори по-приемлив. — Много добре — решително каза тя. — Нека опитаме!
— Длъжни сме да направим нещо повече от опит, Елизабет, длъжни сме да успеем, в противен случаи ти ще завършиш живота си като обезнаследена гувернантка на нечии чужди деца, вместо да си носиш титлата и да имаш свои деца. А мен ще ме вкарат в затвора за длъжници.
Беше достатъчно Елизабет да си представи брат си във влажна килия и себе си без Хейвънхърст, за да се съгласи почти на всичко.
— Остави на мен подробностите — каза той и тя така и постъпи.
През следващите шест месеца Робърт енергично се зае да отстранява всяка спънка пред Елизабет за блестящото й представяне на лондонската сцена. Наеха някоя си госпожа Портър да я научи на сложните светски обноски, което нейната майка и бившата гувернантка не бяха успели да сторят. От госпожа Портър Елизабет научи в никакъв случай да не буди подозрения, че е интелигентна и образована или пък че проявява дори слаб интерес към градинарството.
Наеха изключително скъп лондонски моден шивач да скицира и да ушие тоалетите, които госпожа Портър препоръча за сезона.
Госпожица Трокмортън-Джоунс, компаньонка и съветничка по въпросите на добрия тон на много млади дами с успешен дебют през миналогодишния сезон, пристигна в Хейвънхърст, за да наставлява и да придружава Елизабет. Беше петдесетгодишна, с остра прошарена коса, свита на тила й на кок, стоеше изправена, все едно е глътнала бастун, с измъчена физиономия, като че ли усеща крайно неприятна миризма, но е твърде благовъзпитана, за да обръща внимание на досадни подробности. Скоро след запознанството им Елизабет забеляза, че госпожица Трокмортън-Джоунс притежава невероятната способност спокойно часове наред да седи, без да помръдне, освен може би с някое пръстче.
Елизабет не разреши вцепеняващото й поведение да я отблъсне и се зае да открие начин как да разчупи ледовете. Един ден шеговито я нарече „Луси“, но когато нежното й обръщение предизвика буреносни облаци върху лицето на дамата, тя се замисли за друг подход. Откри го много бързо: само няколко дни след като дойде да живее в Хейвънхърст, Лусинда я видя в огромната библиотека, свита на дивана, потънала в четивото си.
— Обичате ли да четете? — попита Лусинда сърдито, но когато видя заглавието на томчето, щамповано с релефни златни букви, се изненада.
— Да — увери я Елизабет засмяна. — А вие?
— Чели ли сте Кристофър Марлоу?
— Да, но предпочитам Шекспир.
След този случай всеки ден след вечеря започнаха да разговарят за книгите, които бяха прочели. Мина доста време, преди Елизабет да осъзнае, че е спечелила уважението на гувернантката, въпреки прословутото й безразличие. Но дали беше спечелила привързаността й, не можеше да бъде сигурна, тъй като единственото чувство, на което дамата даваше израз, бе гневът, при това си позволи да го излее само веднъж пред един особено противен продавач в селото. Елизабет стана свидетелка на подобен изблик един-единствен път, но никога не го забрави. Лусинда се беше насочила към нещастника в ръка с неизменния си чадър като с оръжие, притисна го до стената на собствения му магазин, а от устните й се изля поток от такива огнени слова, каквито Елизабет за пръв път в живота си чуваше.
— Моята избухливост — превзето я осведоми Лусинда, явно се опитваше да се извини — е единственият ми недостатък.
Тайничко Елизабет си мислеше, че навярно Лусинда както абсолютно спокойно и тихо си седи, потиска всички свои чувства с години, докато напрежението стане нетърпимо и те изригнат като вулкан, изхвърляйки лава и огън с все сила.
Когато семейство Камерън, придружено от Лусинда и необходимия брой прислуга, пристигна в Лондон за светския сезон, Елизабет беше научила всичко, което знаеше госпожа Портър, и беше сигурна, че ще може да посрещне предизвикателствата, които тя й бе описала. Наистина Елизабет беше наизустила правилата на етикета, но ужасният шум леко я смути. В края на краищата, след като шест месеца бе посветила на подготовката за своето представяне в обществото, както и на изкуството да танцува, все неща, на които я учеха от тригодишна възраст, разбра, че единствените й задължения като дебютантка са или разговаря учтиво върху незначителни теми, да прикрива на всяка цена интелигентността си и да танцува.
На другия ден след като се настаниха в къща под маем в центъра на града, лейди Джеймисън, покровителка на Елизабет според изискванията на добрия тон, ги посети заедно с двете си дъщери — Валери и Шарис.
Валери беше с година по-голяма от Елизабет и беше представена в обществото през миналогодишния
