— Не виждам какво може да накара мъж като мен да сключи брак — отвърна той.
В напрегнатия й поглед се четеше любопитство, примесено с напрежение и разбиране.
— Винаги съм се питала защо навремето не се ожени за Емили Латроп. Освен че има изключително тяло и невероятно красиво лице, тя е една от малкото жени в Англия, които наистина могат да се похвалят с древно родословие и съответното възпитание — качества, достатъчни да я направят достойна за вашето семейство и за майка на бъдещия ти син. Всички знаят за дуела ти със съпруга й. Но ти не го уби, нито се ожени за нея година по-късно, когато старият лорд Латроп най-после предаде богу дух.
— Латроп беше обсебен от мисълта да защити честта на жена си и да сложи край на всички клюки по неин адрес, като предизвика на дуел един от многобройните й любовници. Единственото, което не мога да си обясня и до ден днешен, е защо горкият старец се спря точно на мен от целия легион подходящи кандидати.
— Очевидно годините са замъглили разсъдъка му.
Стивън подозрително я изгледа:
— Защо казваш това?
— Защото умението ти да боравиш с оръжие и качествата ти на отличен дуелист са легендарни.
— Всяко дете би спечелило дуел с Латроп — отвърна Стивън, отминавайки с безразличие комплимента за способностите му. — Той беше толкова стар и немощен, че пистолетът се тресеше в ръката му, затова трябваше да го придържа с две ръце.
— И въпреки това ти го остави да си тръгне от Рокъм Грийн без драскотина.
Стивън кимна:
— Сметнах, че ще бъде проява на нелюбезност от моя страна да го убия при така стеклите се обстоятелства.
— Като се има предвид, че той те предизвика на дуел пред свидетели, наистина беше проява на благородство от твоя страна да се престориш, че не си успял да уцелиш, само за да запазиш гордостта му.
— Не съм се преструвал, че не съм могъл да го улуча, Хелън — уведоми я той и добави: — Просто му поднесох извиненията си.
Тя знаеше, че извинение по време на дуел беше равносилно на признание за вина. Хрумна й, че би могло да има и други причини за това Стивън да стои на двайсет крачки от противника си и да стреля високо във въздуха вместо в главата му.
— Да не би да искаш да кажеш, че наистина си бил любовник на Емили Латроп? — бавно попита тя. — Че наистина си бил виновен?
— Да — равно отвърна той.
— Мога ли да ти задам още един въпрос, скъпи ми лорде?
— Можеш — кимна Стивън, опитвайки се да прикрие растящото си раздразнение от нежеланата намеса в личния му живот.
Хелън неуверено отмести поглед встрани, сякаш да събере смелост, после отново погледна към Стивън и на устните й се появи усмивка — едновременно съблазнителна и срамежлива. При други обстоятелства херцогът би определил тази усмивка за неустоима, ако не беше последвана от въпрос, прекалено прям дори за неговите модерни разбирания.
— Какво точно в Емили Латроп те караше да я желаеш толкова силно? Имаше ли нещо, което тя да е правила за теб или с теб… нещо, което аз не правя, когато сме в леглото?
— Знаеш ли, че си права? — отвърна той, едва успявайки да потисне недоволството си. — Имаше едно нещо, което Емили правеше и което аз харесвах изключително много.
В нетърпението си да узнае тайните оръжия на съперницата си Хелън пропусна да забележи саркастичната нотка в гласа на Стивън.
— И какво е то?
Погледът му се спря многозначително на устните й.
— Да ти покажа ли? — попита той и щом тя кимна, се надвеси над нея така, че слабините му да са само на сантиметри от лицето й. — Напълно ли си сигурна, че искаш да вземеш участие в демонстрацията? — попита шепнешком Стивън.
Хелън с готовност закима и той усети как раздразнението му се изпарява, отстъпвайки място на вълнуващо нетърпение.
— Покажи ми какво си харесвал толкова много — прошепна Хелън и плъзна ръце към раменете му.
Младият мъж закри устата й с длан и развеселено се вгледа в изненаданото изражение, появило се върху лицето й.
— За разлика от теб Емили се въздържаше да ми задава въпроси за теб или за някоя друга жена и това беше нещото, което изключително много ми харесваше.
Сините й очи обидено го изгледаха, но този път тя не пропусна да забележи предупредителните нотки в привидно мекия му тон.
— Е, споразумяхме ли се, красавице моя?
Хелън кимна и храбро се опита да възвърне властта си над него, като прокара език по дланта му.
Стивън се изсмя на тактиката й и отдръпна ръката си, но вече не беше в настроение за сексуални игри или разговори, затова я целуна бързо по челото и излезе.
Гъстата мъгла навън беше разкъсвана единствено от слабата светлина на една улична лампа. Стивън взе юздите и заговори успокоително на впрегнатите в каретата му жребци, които мятаха глави и риеха земята с копита. За пръв път използваше тези два коня при излизанията си в града. В момента, в който отпусна юздите и подкара каретата, забеляза, че единият жребец се държи странно. Животното се плашеше от всичко — от мъглата, от чаткането на копитата му върху асфалта, от сенките наоколо. Една врата хлопна наблизо и жребецът подскочи, готов да препусне. Стивън стегна юздите и насочи каретата към Мидълбъри Стрийт. Конете поеха в тръс, леко успокоени. Внезапно някаква котка измяука и се блъсна в една количка за плодове. По улицата се затъркаляха ябълки. В същото време вратата на близката кръчма се отвори. Чу се лай на кучета, блесна светлина, една тъмна фигура се откъсна от тротоара и се изпречи точно пред каретата…
Стивън изкрещя предупредително, но беше късно.
2
Възрастният иконом стоеше подпрян на бастуна си и почтително слушаше младия господин, който му разказваше за неочакваната смърт, сполетяла господаря му само преди няколко часа. Икономът не си позволи да прекъсне лорд Уестморланд нито веднъж и когато лордът най-после замълча, Ходжкин успокоително рече:
— Много лошо, милорд — както за бедния лорд Бърлтън, така и за вас. Но какво да се прави — подобни неща винаги се случват и човек не може да обвинява себе си за едно или друго произшествие. Злополуките са си злополуки — затова ги и наричаме така.
— Едва ли бих нарекъл прегазването и убийството на човек „злополука“! — рязко възрази Стивън. Горчивината в гласа му беше насочена към самия него, а не към стария иконом. Въпреки че нещастният инцидент беше главно по вина на пияния млад барон, който сам се беше наврял под колелата на каретата, все пак Стивън беше този, който държеше поводите. Той беше останал жив и незасегнат, а младият Бърлтън беше умрял. И още нещо — изглежда, нямаше кой да жали за смъртта на барона, а това според Стивън беше изключително несправедливо.
— И все пак не е възможно вашият господар да не е имал семейство… някакви родственици… някой, на когото лично бих могъл да обясня за случилото се?
Ходжкин едва забележимо поклати глава, внезапно осъзнал факта, че вече е безработен и че най- вероятно ще си остане такъв до края на дните си. Беше получил работа при младия барон поради простата причина, че беше единственият, който се беше съгласил да изпълнява едновременно функциите на иконом, лакей и готвач, и то за нищожната сума, която Бърлтън беше в състояние да му предложи като заплата.
Засрамен, че е допуснал да го обземе самосъжаление, възрастният човек се изкашля и рече:
