телевизор, самоделен телескоп, и комбинирани вилици-лъжици, които взехме „на заем“ от „Кентъки Фрай Чикън“.
По всичко изглеждаше, че на това място на извънземния ще му бъде добре. Ние му дадохме хартия, химикалки, пликове и блокове с марки, които задигнах от Ърни. Освен това дадохме на заем на пришълеца и спален чувал. Той започна да използва по ниското ниво за спане, а по-високото и по-тясно — за работен кабинет.
Оттогава всеки ден с акуратен почерк пишеше дълги писма, и то на истинска пощенска хартия. А ние ги вземахме и ги пускахме в пощенската кутия.
Писмата наистина бяха много: до Масачузетския технологичен институт, до Калифорнийския технологически университет, до Принстън, и Харвард. Наложи ни се да купим пликове за авио-поща, за да отправим писма до Кембридж и Токийския университет. В промеждутъците между писането на писмата, пришълецът разговаряше с мен, но никога с Ник. Разбрахме, че се казва Бърт. Той обичаше класическите телевизионни сериали, особено „Островът на Гилигън“ и използваше сюжета на шоуто, за да изтъква безплодността на организираните действия в класовото общество.
Бърт беше потомък на добре известен род на извънземни и му харесваше топлото време. Той не бе съгласен с фермерите.
— Все пак, защо фермерите те свалиха? — попитах го по едно време.
— Защото Земята е наша планета с ограничен достъп.
— Ваша планета с ограничен достъп ли? Никога не си споменавал за това.
— Как да го обясня най-просто..? За нас Земята е като находище в дадена част от галактиката.
— Така значи, вие ни игнорирате ли?
— О, не, съвсем не. Как ще си обясниш, откъде зная английски? Той е нашият общоприет език.
— Английският да е общоприет език в галактиката?!
Представям си как би била поразена госпожица Мур, учителката ми по литературна композиция!
— Това е само една малка част. Вие сте източник на много неща.
Бира? Крави? Жени? Какво такова бихме могли да дадем ние хората, което извънземните го нямат?!
— Сетих се. Комедия! Сигурно са комедиите ни.
Бърт ме изгледа недоумяващо. Значи не е комедия.
Той лизна плика с тънкия си, почти змийски език, запечата го и ми го подаде.
— За утрешната поща, моля.
Връчих плика на Ник и Бърт отскочи като ударен. Сякаш бе ранен от мисълта, че нещо повредено и недодялано се е допряло до нещо, до което той се е докоснал. Впрочем той никога не поглеждаше към Ник и не говореше с него, дори и от вежливост.
— Нима там, откъдето идвате, няма умствено изостанали?
Бърт поклати глава отрицателно.
— Изглежда, че е добре да се живее в извънземно общество.
Като че ли той долови сарказма ми.
— Не е съвсем така. И ние си имаме своите проблеми. Затова съм тук.
— Какви са проблемите ви?
Представих си свят, в който Ник би могъл да съществува в своята цялост. Не повреден.
Никога не бях виждала Бърт толкова оживен.
— Всички ние сме еднакви! Имаме всичко необходимо и никой не се грижи за собственото си преживяване. Нямаме стимули за растеж. Нямаме необходимост от творчество. Ние сме точно толкова мъртви, колкото и той.
Бърт тикна показалеца си в Ник.
— Върви по дяволите! — изревах. — Ник е жив. Колкото искаш можеш да желаеш смъртта му, но той е жив!
— Прости ми — премигна извънземният и отпусна очи.
— Добре де, до утре.
Бях виждала много различни реакции спрямо Ник, но тази бе нещо ново.
Когато Ърни започна да живее с майка ми в нашата каравана, той никога не повикваше Ник по име. Но и не го игнорираше. За него брат ми бе нещо като играчка. Той му протягаше ръка и му казваше „Дай петте пръста!“, но когато Ник посягаше към нея, я отдръпваше. И всеки път се смееше гръмко, докато Ърни не му наредеше:
— А сега ти дръж ръката.
На брат ми никога не му достигаше акъл да отдръпне дланта си от мълниеносното шляпване. След това като че ли се усмихваше, поглеждаше ме и потриваше ръката си.
— Хайде още веднъж, Ник — повтаряше Ърни и трябваше да измислям нещо, за да прекратя това занимание.
Винаги се страхувах да мисля какво ставаше в къщи, когато ме нямаше там.
За няколко седмици успях да отправя по пощата около дузина писма. И след това се появиха Фермерите. Съдейки по вида им, всеки можеше да ги вземе за застрахователни агенти или за членове на сектата „Свидетелите на Йехова“, но аз знаех къде да гледам. Бяха същите като Бърт — с подутини под бузите и вратове по-дебели откъм главата.
Тогава тъкмо излизах от нашата каравана. Слизах по черната метална, покрита с ръждиви петна стълба, когато дочух гласа на Хари:
— Ето, тази е.
Двама от Фермерите ме пронизаха с погледи, а аз стоях като статуя и ненавиждах Хари повече от всеки друг път.
— Доколкото разбрахме, вие сте видели машината да пада в реката, така ли е?
— Не съм била аз.
— Търсим шофьора — поясни първият извънземен.
— За да му зададем няколко въпроса — добави вторият.
— На него или на нея? Зад кормилото може и да е била жена. А по-лоши шофьори от жените едва ли се намират.
Те ми отвърнаха с безсмислени погледи. Нямаха никакво чувство за хумор, като Бърт.
— Ние твърде се интересуваме от това, което сте забелязали.
— Н-нищо не съм видяла — заекнах, но те пристъпваха все по-наблизо.
— Не можем ли да поговорим в нашата кола?
Вторият ме хвана за ръката.
— Можем да ви предложим награда в налична сума.
В този момент Ник започна да слиза по стълбата на караваната. Използвайки тяхното смущение, успях да се отскубна.
— Това е брат ми. Не го ли познавате?
Подтикнах го напред и той обгърна с длани главата си. Както и на Бърт, това съвсем не им се понрави. Особено когато разбраха, че си имат работа с повреден човек. И макар че не можеха да отличават момче от момиче, мигновено разпознаха малоценно човешко същество.
— Извинете — произнесоха двамата в хор, докато отстъпваха назад.
Заедно с Ник мълчаливо наблюдавахме как влизат в колата си и правят обратен завой по чакълестата пътечка. Показах на Хари среден пръст.
— Зная, че нещо си надушила, Сили.
— Това е единственото, което знаеш, дървена тикво.
Той се омете нанякъде.
През същия ден Фермерите наеха Боб, за да извади колата от реката. Той докара камион с подвижна платформа, а ние надничахме през храсталаците, за да разберем какво става. Сигурно Фермерите нищо не бяха обяснили на Боб, защото когато той забеляза „фолксвагена“ насред реката, започна ужасно да ругае. И продължи да ругае, докато влизаше във водата.
Хари и Игън стърчаха на другия бряг, а омразният ми тип не спускаше погледа си от Фермерите.
