Феърчайлд и Хенри, и четиримата залепили лица о прозореца, неволно отскочиха назад и вдигнаха ръце към лицата си почти едновременно с ослепителната бяла светкавица и глухата експлозия, раздала се отвън току до прозореца им. Стъклото не се разби и след миг-два те отново се залепиха за него. Междувременно Клеърмонт бе успял да скочи от лявата врата на кабината, да се претърколи по насипа и да се спотаи неподвижен в подножието му. Увит плътно в белия чаршаф, той беше почти невидим на фона на снега. Дийкин даде пара.
Изумлението на четиримата в трапезарията обаче не можеше да се сравни с това на Бялата Ръка и другия индианец. Вождът промълви неуверено:
— Може би нашите приятели искат да ни уведомят, че вече наближават. Виждаш ли, пак потеглиха.
— Да. И още нещо виждам — скочи другарят му на крака. — Войнишките вагони! Няма ги!
— Долу, глупако! — Обичайната невъзмутимост на вожда съвсем го беше напуснала. Лицето му изразяваше пълно объркване и неразбиране, когато видя, че влакът, навлязъл вече навътре в прохода, се състои само от три пътнически вагона.
Лицето на О’Брайън изразяваше същото недоумение.
— Откъде да знам какво е наумил? Този човек не е с всичкия си!
— Ами направете опит да разберете, това поне можете! — озъби се Феърчайлд.
Пиърс му подаде единия си пистолет:
— Знаете ли какво, губернаторе? Вие идете да проверите!
Губернаторът грабна пистолета, не на себе си от ярост.
— Много добре! Така и ще направя!
И с пистолета в ръка отиде при предната врата на вагона, открехна я едва-едва и хвърли предпазливо око. Секунда след това последва изстрел и куршумът се удари една педя над главата му. Феърчайлд пъргаво отскочи назад и трясна вратата подире си, а от моментния пристъп на безумие не остана и следа. Доста сплашен, той се прибра в трапезарията.
— Е, какво разузнахте? — поинтересува се Пиърс.
Губернаторът мълчеше. Захвърли пистолета върху масата и се запъти право към бутилката уиски. Отпред при локомотива Дийкин попита:
— Компания ли имахте?
— Чичо ми.
Марика погледна с погнуса все още димящия колт в ръката си.
— Улучихте ли го?
— Не.
— Жалко.
Клеърмонт, все така увит в белия камуфлажен чаршаф, бавно се изкачи обратно по насипа и хвърли поглед към релсите. Влакът, почти на миля разстояние от него, беше навлязъл навътре в прохода. Клеърмонт огледа големите речни камъни в сухото корито, но не забеляза признак на движение зад тях. Не че очакваше да види нещо — Бялата Ръка бе прекалено опитен, за да издаде присъствието си, преди да е дошъл моментът. Полковникът зарея поглед отвъд долината, където се мержелееше боровата горичка. Ако Дийкин излезеше прав и конете наистина съществуваха, то те щяха да се окажат скрити именно там — а той не подлагаше на съмнение правотата на Дийкин. Щеше да е трудно, но не невъзможно да се доближи до дърветата — до самия край на гората водеше второ пресъхнало речно корито и ако успееше да стигне незабелязан дъното му, щеше да продължи под добро прикритие. Единствената опасност бе прекосяването на железопътната линия, но като опитен боец Клеърмонт си даваше сметка за всички възможни опасности. Все пак прецени, че шансовете са на негова страна.
Пазачът или пазачите на конете неминуемо щяха да следят живо събитията отвъд долината, но вниманието им със сигурност щеше да е насочено към влака и скритите пайути, които бяха на около миля вляво от полковника. А и все още едва разсъмваше и снегът продължаваше да вали. Клеърмонт не се поколеба; още повече, че друг избор нямаше и той добре знаеше това. Като използуваше само лакти и колене, запълзя умело над релсите.
Дийкин отпусна парата. Марика му хвърли бърз поглед от наблюдателния си пост.
— Спираме ли?
— Само забавяме ход. — Той посочи дясната страна на кабината. — Махнете се оттам и елате тук. На пода.
Тя се премести колебливо.
— Смятате, че ще има стрелба ли?
— Със сигурност няма да ръсят листенца от рози. Влакът едва пълзеше с петнайстина километра в час, но по всичко личеше, че няма да спре напълно — факт, който Бялата Ръка все по-ясно осъзнаваше. Първоначално по лицето му се изписа лека озадаченост, а сетне искрено негодувание.
— Ама че глупаци! — извика той. — Защо не спират? Скочи на крака и размаха ръце. Влакът продължи.
Вождът извика на воините си да го следват. Те изпонаскачаха от скривалищата си и хукнаха, препъвайки се, нагоре по каменистия заснежен склон. Дийкин благоразумно даде малко пара.
Четиримата в трапезарията отново занадничаха с оправдана тревога през прозореца.
— Бялата Ръка! — извика Пиърс. — Бялата Ръка с неговите хора! Какво, по дяволите, означава това?
Той изтича към задната платформа, следван по петите от останалите. Тъкмо я стигнаха и влакът видимо започна да намалява ход.
— Сега е моментът да скочим — рече Феърчайлд. — Бялата Ръка ще ни прикрие и…
— Глупак! — Ако Пиърс някога бе хранил уважение към губернатора на своя щат, сега от него не бе останало нищо. — Той точно това се опитва да ни накара да сторим. До Форт Хъмболт разходката е все още твърде дълга.
И замаха назад към локомотива. Бялата Ръка също му махна, че е разбрал, обърна се и извика някаква заповед, която те не доловиха. Дулата на десетина пушки бяха незабавно вдигнати.
Щом куршумите зачаткаха по кабината на локомотива, Дийкин легна по лице на пода, а в миг на краткотрайно затишие се осмели да надзърне през вратата. Индианците, които презареждаха тичешком, несъмнено настигаха локомотива. Дийкин отново даде пара.
О’Брайън попита с нескрито безпокойство:
— Но какви игри играе този човек, за Бога? Само да поиска и ще ги остави зад себе си…
Двамата с Пиърс се втренчиха един в друг.
Клеърмонт, пристигнал необезпокояван до боровата горичка, сега бързо и спокойно се промъкваше между дърветата, за да наближи пазачите изотзад. Беше убеден, че те са в долния край и наблюдават оттам разиграващата се отвъд долината сцена, а това означаваше, че са с гръб към него. Неумолимото изражение на лицето му показваше, че ще застреля хладнокръвно и без угризение нищо неподозиращите
