няма значение дали Исус е бил син на Бога, или на еврейски равин. Той се съгласи да не казва на никого. Много настоявах и той обеща да бъде ням като килия на „Лубянка“ — звук няма да излезе от него. Но вече съжалявам, Джек. Сигурен съм, че Григоревич е казал на някого. От няколко седмици виждам непознати да се въртят около апартамента ми, на улицата и понякога в сладкарницата, където водя Сима да яде сладолед. Следят ме, докато идвам тук. Аз съм много предпазлив — нали съм евреин, роден и израснал в Русия. Имам усет към тези неща. Наблюдават ме, Джек. Не могат да влязат тук, видя как е заключено. Казах на Волнухин да не пуска никого. Пък и те знаят, че няма да намерят ръкописа за един час, нито дори за един ден. Но съм сигурен, че ще намерят начин да се докопат до него. Григоревич е много влиятелен човек, способен е да ме уволни. Ето защо те накарах да дойдеш тук. Трябва да вземеш писмото, Джек, и да го изнесеш от Русия, преди да е станало твърде късно. Намираха се в тихо помещение с дебели стени, съхранили спомена за дълго пазени тайни. Усещаше се хлад не само от идващата зима, но и от нещо друго — настъпващия мрак, когато мимолетната свобода можеше да се пропука и да отстъпи пред внезапен панически страх. Джек не си даваше сметка къде е. Той беше като птица, изминала дълго разстояние за твърде кратко време. Крилете му бяха уморени. От слънчевата светлина бе навлязъл в дъжда, после бе дошъл в страна, където започваше да пада първият сняг. Ала сезоните бяха само повод за метафора, а Джек се интересуваше от нещо друго.
— Кои са те, Йосиф? Онези, които те следят? Знаеш ли? Йосиф поклати глава.
Джек погледна измачкания крехък пергамент, изписан с красив почерк.
Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме принудят да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник.
Защо този откъс му се струваше толкова познат?
— Да вървим, Йосиф. Да излезем оттук. Нуждая се от топлина и чашка силен алкохол.
Йосиф угаси лампите една по една. Те приличаха на илюминатори на потъващ кораб. Навън по всичко личеше, че зимата настъпва.
20.
Тръгнаха по булевард „Калинин“. Двама мълчаливи мъже, всеки потънал в мислите си. Минувачите любопитно оглеждаха Джек. Присъствието на чужденци все още беше необичайна гледка в Москва, особено през зимата. Джек не можеше да се отърси от чувството, че ги следят и макар да се обръщаше от време на време, не забеляза никой, който да привлече вниманието му. Сигурно Йосиф, развълнуван от откритието, си въобразяваше разни неща.
Йосиф поиска да се отбият в Дома на книгата — огромна книжарница в другия край на булеварда. Преди няколко месеца бил поръчал Библията на арамейски и минаваше всяка седмица, за да провери дали е пристигнала.
Стигнаха до площад „Арбат“. Група младежи седяха до паметника на Гогол и пиеха водка. Йосиф дръпна Джек настрана от тях. Приближиха се до ресторант „Прага“ и Джек забеляза, че наоколо става нещо. На улица „Арбат“, която преди пет години бе превърната в пешеходна зона, се бе насъбрала голяма тълпа.
Един висок мъж стоеше на импровизирана трибуна и говореше на множеството. Тук-там младежи раздаваха листовки или продаваха вестници. Въпреки студа имаше много черни ризи, на някои от които бе избродирано нещо като камбана. Сред младите хора имаше групи възрастни мъже, чиито гърди бяха окичени с разноцветни медали — ветерани от Великата отечествена война, които още търсеха в патриотизма отговор за житейските си несполуки. Джек видя, че неколцина от слушателите са пияни. Едно момче се приближи до тях.
— Желаете ли „Млада гвардия“?
Йосиф дръпна Джек за ръката.
— Какво има, Йосиф? Какви са тези?
— „Памет“. „Млада гвардия“ е списанието на младите националисти. Това са антисемитите, за които ти казах.
Лицето на Йосиф почервеня. Едва сдържаше гнева си. Джек се огледа. Мнозина от минувачите изглеждаха безразлични, но нито един враждебно настроен. Вниманието на други беше приковано от оратора. Гласът му се извисяваше над шума от уличното движение по булевардите „Калинин“ и „Гогол“. Милиционери стояха край тълпата и наблюдаваха.
Изведнъж настъпи суматоха. Някой развя знаме, след него се появи още едно. Чуха се викове.
— Какво става?
— Протестират. Не всички поддържат тези фашисти. Но в същия миг милицията пристъпи към действие.
Сякаш се повториха старите времена, когато на Червения площад КГБ разгонваше демонстрантите, късаше плакатите и натъпкваше крещящите мъже и жени в микробуси без регистрация. Привидно ленивите милиционери изведнъж започнаха да налагат протестиращите с къси палки. След няколко минути „Памет“ необезпокоявани продължиха митинга си.
— Да се махаме оттук — рече Йосиф и пак дръпна приятеля си за ръката.
Отново тръгнаха по булевард „Калинин“.
— Защо не напуснеш страната? — попита Джек. — Сега си свободен да отидеш където поискаш. Еврейският университет ще те посрещне с отворени обятия.
Приятелят му се обърна разгневен към него.
— Не мога! Всеки ден по две хиляди евреи подават молби за изходни визи. Останахме съвсем малко. Напускат като плъхове потъващ кораб. „Памет“ ни нападат по улиците, палят апартаментите ни, а властите бездействат. Дори те се страхуват. Много по-лесно е да оставят „Памет“ да се разправят с нас. Всичко, което не върви в Русия, се приписва на евреите. Още съществувал заговор между империалистите, масоните и ционистите. Затова всички се радват и си мислят: „Чудесно! Нека гадните евреи се махнат и правят другаде мръсните си номера.“ Джек, сега тук става същото като в Германия по време на нацизма. Всички искат евреите да напуснат страната.
Помагат им да го направят. Айхман, за когото ти разказах, се смята за голям специалист по еврейските въпроси, определя се като ционист, сприятелява се с ционисти и им сътрудничи, а в същото време иска да изгони евреите. Скоро това няма да им е достатъчно. Останалите тук евреи ще бъдат избити. Но ако всички заминем, те ще намерят други изкупителни жертви. Трябва да им се противопоставим. Ето защо оставам.
— А Леа и Сима? Не се ли тревожиш за тях?
Лицето на Йосиф помръкна.
— Не ми говори повече така — извика той. — Всеки ден се тревожа за тях. Безпокоя се как Сима ще израсне тук, където има такава омраза. Но не искам да я уча, че единственият изход е бягството.
Задъхан, той се облегна на една стена, за да се успокои.
— Извинявай, Джек — каза след малко Йосиф. — Разкрещях се, а ти говориш разумно. Същото казват всичките ми приятели. И сигурно е така. Може би нямам право да принуждавам Леа и Сима да стоят тук, където рискът е голям. Ала цял живот съм се надявал, че нещата ще се оправят. Комунистите ги няма, има свобода на вероизповеданията. В Москва най-после разрешиха на евреите да изучават иврит. Строят еврейски музеи, има еврейски театър. Ти не си истински евреин и не разбираш какво означава това.
Джек поклати глава. Когато беше малък, баща му говореше по същия начин. „Всички добри евреи са мъртви — бе му казал веднъж, — но няма да им позволим отново да постъпят с нас така. Този път ще се борим.“
— Напротив, много добре те разбирам. Радвам се, че има смели хора, които се противопоставят на всичко това.
— Не е нужна само смелост, Джек. Трябва да си и малко безразсъден. Но понякога безразсъдността е всичко, което имаме.
Гневът на Йосиф стихна веднага щом се прибра вкъщи. Джек се удиви на въздействието, което Леа имаше над съпруга си. Самото и присъствие успокои и размекна стария му приятел. Не й разказаха за митинга на „Памет“, нито за последвалия го разговор.
Леа бе търсила храна цял ден. Джек не можеше да си представи какви жертви правят приятелите му само за да го нахранят. Категорично отказаха на предложението му да подпомогне семейния бюджет.
