Идваше зима и цените пак бяха започнали да скачат нагоре. Рано сутринта Леа бе започнала със селскостопанския пазар, откъдето победоносно се бе върнала с две тлъсти пилета. Приятелката й Катя, продавачка в малък плод-зеленчук, я бе снабдила с грузински тиквички, украински краставици и ябълки срещу шишенце парфюм, подарък за Леа от Израел. По други начини бе намерила сирене, хляб и дори бутилка вино.
Джек изпитваше неимоверно задоволство — чувство, на което не се бе радвал много отдавна. Каза на малката Сима, че я обича и един ден ще се ожени за нея, а тя се изчерви и попита кога ще я заведе в зоологическата градина.
— Искаш ли в неделя?
Тя се замисли за миг, после енергично започна да кима с глава.
— Най-много харесвам слоновете — каза Сима на иврит, на който откриха, че се разбират най-добре. — Любимецът ми се казва Паша. Има ли слонове в Израел?
— Да, в зоологическата градина в Тел Авив.
— Говорят ли иврит?
— О, не, те са индийски и говорят хинди.
— Това не е хубаво. Как ще се разбираме?
— Целуни чичо Джек за лека нощ — намеси се Леа. — Утре сутринта пак ще го видиш.
Сима целуна Джек по бузата и отиде с майка си в мъничката си спалня.
— Сериозно говоря — обърна се Джек към Йосиф. — Ще се оженя за нея веднага щом навърши шестнайсет.
Йосиф се засмя.
— Оправи ли се вече, Джек? Миналия път, когато идва тук, не беше на себе си.
— Още съм така. Само че не го показвам.
— Наистина ли?
— Човек свиква да живее така, това е всичко.
Йосиф отвори още една бутилка перцовка и напълни чашите. Леа се върна при тях. Джек забеляза, че е уморена. Тя работеше три дни седмично в една картинна галерия на булевард „Кутузов“. Утре беше работен ден.
— Тъкмо питах Джек как се чувства и дали още тъгува — подхвана Йосиф.
— Защо питаш? — каза Леа. — Разбира се, че тъгува, само че по-умело го прикрива.
— Влюбих се — рече изведнъж Джек и им разказа за Мария и за Съмърлон.
Навън започна да вали. Печката в стаята светеше в червено и разпръсваше по малко топлина. Трудно беше да се повярва, че е било лято, както е невъзможно да си представиш любовта в друго време освен в настоящето. Ала Джек се бе влюбил през лятото и известно време бе живял с мисълта, че чувствата му са споделени.
Йосиф се замисли. Когато Джек отиде да си легне, приятелят му го последва и затвори вратата след себе си.
— Онзи Розевич — започна той. — Не ми каза как изглежда.
— Защо искаш да знаеш?
— Мисля, че съм чувал за него. Може някога да го срещна.
Джек описа възрастния мъж.
— И не знаеш ли какво е станало с него, след като къщата му е изгоряла?
Джек поклати глава.
— Късно е, Джек. Мисля, че днес беше тежък ден за теб.
— Имал съм и по-лоши.
— Утре ще говорим пак. За ръкописите и какво да правим с тях.
На сутринта колата на Йосиф я нямаше. Беше я оставил на улицата без алармена система или блокиращо волана устройство. Такива неща се смятаха за неуместни във великата социалистическа република, където бе произведена колата.
— Вече сме истински капиталисти, Джек. Крадат коли, имаме побойници и крадци.
— Да не би да е била паркирана неправилно? Може полицията да я е вдигнала.
Йосиф поклати глава.
— Не, открадната е. Само не казвай на Сима, моля те. Тя беше нейната радост и гордост. Ще й кажа, че съм я прибрал за зимата, заради снощния сняг. Може напролет да намеря друга.
Ала от изражението на приятеля си Джек разбра, че това едва ли ще стане. Двамата излязоха в мрачно настроение.
Изгубиха цяла сутрин в Пето районно управление на милицията на улица „Арбат“. Сградата беше триетажна, от тъмночервен камък. Дежурният седеше зад едно прозорче в дъното на дългия коридор. Малко по-нататък се виждаха дебелите решетки на една килия, където алкохолиците се съвземаха от предишната нощ.
Дежурният изслуша разказа на Йосиф. Даде му да попълни някакво заявление и му каза да остави документите на колата. Нямало голяма надежда да бъде намерена. Джек забеляза, че когато приятелят му каза еврейското си име, дежурният видимо охладня.
Следобед водиха дълъг разговор с Волнухин.
— Обадиха се неочаквано на доктор Гулд от Израел — обясни Йосиф. — Трябва да замине в понеделник. Искам да вземе един от документите със себе си. Като мостра.
Волнухин вдигна вежди.
— Това е невъзможно. Не мога да позволя такива важни материали да излизат от библиотеката, още по-малко от страната. Необходимо е разрешение от няколко министерства. Ще отнеме много време.
— Не, Юри, трябва да стане до понеделник. Ти имаш връзки. Знаеш към кого да се обърнеш.
— Когато доктор Гулд дойде пак, всичко ще бъде готово.
— Не, той може да дойде чак след няколко месеца. Плановете ни се промениха, няма как. Моля те, обади се веднага по телефона. Всичко е възможно, ако настояваш.
— Как мога да бъда сигурен, че документът, който той ще вземе, е на сигурно място? Това е огромен риск.
— Имаш моята дума, че можем да му се доверим. Какъв е смисълът да го открадне, когато може да разполага с множество други, ако бъде честен?
— И мислиш, че той непременно трябва да вземе един от документите?
— Да, много е важно. Иначе никой в Израел няма да повярва, че в Русия има такива неща.
— А не може ли фотокопие?
— Не. Те трябва да изследват оригинал. Да се уверят, че е автентичен. Знаеш това, нали си библиотекар.
Волнухин се колебаеше. Погледна изпитателно Джек, сякаш се опитваше да прецени дали е алчен.
— Добре. Вземете който ръкопис искате. При положение че го върнете тук в началото на следващата година.
21.
В събота отидоха в синагогата на улица „Архипов“. Посрещнаха радушно Джек, сякаш присъствието му беше символ на дългоочакваната надежда. Той не спомена, че майка му е била християнка и дори не е обрязван. Литургията беше кратка. После Йосиф представи Джек на един висок слаб мъж в дълго расо.
— Джек, това е Исак Мойсеевич Берчик, стар мой приятел. Довечера ще лети за Израел. Поканих го да обядва с нас.
По време на обеда разговаряха на иврит. Берчик беше писател, автор на десет непубликувани романа. Така и не бе станал член на казионния Съюз на писателите и бе публикувал разкази и статии само в списания на „Самиздат“. Изкарваше си прехраната като подвързвач. Подвързването на скучни романи от
