— Нещо не е наред ли?
— Ела — рече тя.
Той не знаеше какво да направи и се приближи до нея. Никога не бе стоял толкова близо до жена. Тя протегна ръце към него и го притегли към себе си. Сетне го целуна. Лицето и беше мокро от сълзи. Джек усети соления им вкус. Същата нощ станаха любовници. Ала тя така и не му каза защо или за кого бе плакала, пък и той не я попита.
След няколко дни и двамата знаеха, че връщане назад няма. В началото на септември решиха да се оженят. Кратката церемония в ирландското посолство бе последвана от обяд в малък ресторант на левия бряг на Сена. Джек писа на родителите си, че се е оженил. Майка му отговори, че е много разстроена, задето не са били поканени на сватбата, но той й изпрати дълго писмо със снимка на Кейтлин и обясни колко е щастлив. Дори майка му не предполагаше, че е способен да изпита такова блаженство. Той и изпрати още една снимка — с новите си дрехи, които бяха купили заедно с Кейтлин. Никой
от старите му приятели не би го познал.
Всеки ден Джек работеше по малко в библиотеката, ала обсебеността с науката го бе напуснала завинаги. Свикна да очаква с нетърпение ранните следобеди, когато идваше време да затвори книгите и да излезе на слънчевата светлина. Кейтлин го чакаше в малкото кафене на „Рю Шабане“ на обичайната маса с две чаши кафе и пасти. Пиеха и разговаряха, после отиваха в апартамента си на „Маре“ и се любеха. Страстта не им изневери през цялото лято.
Около две седмици след сватбата намериха апартамента си в пълен безпорядък. Неканените гости се бяха съсредоточили върху кабинета на Джек и бяха преровили всичко. Странно, но нищо не липсваше, дори бижутата на Кейтлин, които стояха в една незаключена кутия в спалнята. Цяла вечер тя седя замислена, като на няколко пъти му се стори, че се готви да му каже нещо. Джек остана с убеждението, че Кейтлин знае кой е влизал в апартамента им.
На следващия ден, докато се разхождаха из парка, към тях се приближи един човек. Непознатият поздрави Кейтлин и я целуна по двете бузи, сякаш бяха стари приятели. Беше човек на средна възраст, добре облечен и интелигентен. Двамата с Кейтлин говориха бързо на френски около една минута. Джек долови само откъслечни думи:
— Malheureux… peut-etre dangereux… ce n’est pas termine… pas impossible de rentrer… nous avons pris nos renseignements…(За съжаление… Не e опасно… Не е свършило…
Невъзможно е да се върнем назад… Поехме задълженията си… (фр.) — Б.пр.)
Джек погледна съпругата си и видя, че е пребледняла. Тя не повиши тон, но той долови напрежението в гласа й.
— Je dois m’en aller(Трябва да си ходя (фр.) — Б.пр.) — каза накрая тя и улови Джек подръка.
Непознатият не го погледна нито веднъж.
— Кой беше този? — попита Джек, докато тихо се отдалечаваха.
— Никой. Един стар приятел. Виж какво, това няма значение. Забрави го.
За пръв път му се сопна. После му се извини. Срещнала онзи мъж преди години. Бил приятел на баща й и веднъж се опитал да се намеси в живота й, когато била девойка.
Същата нощ в леглото тя каза на Джек, че иска да се върнат в Дъблин.
— Но аз още не съм свършил работата си тук.
— Ще почака. Трябва да се прибера в Дъблин и да наваксам с моята работа, преди да е започнал семестърът. Ти можеш да поръчаш да ти изпратят микрофилми. Аз ще ги платя. Пък и…
Тя се поколеба и го хвана за ръката. — Има и още нещо. Ще имам бебе.
2.
Писмото дойде в понеделник сутринта. То беше третото от общо седем, сред които отговор за микрофилмите и покана за някакъв скучен прием в Тринити колидж. Самият плик загатваше, че подателят е богаташ — плътната хартия, дискретният шрифт, дори небрежният подпис загатваха за нещо повече от обичайното. Името на къщата — Съмърлон, напечатано най-отгоре, не му беше познато.
Пощенското клеймо също беше непознато — Дун-на-Шод. Трябваше да го потърси на картата. Оказа се, че става дума за Болтимор, малко рибарско селище на югозапад от Корк. Но кой ли там би се интересувал от работата му? И кой в едно такова селце можеше да си позволи такава луксозна хартия?
Отговорът беше един човек на име Щефан Розевич. Името не означаваше нищо за Джек. Какъв ли е? Поляк? Чех? Не можеше да каже със сигурност. Чувал бе да споменават, че този човек притежава сбирка от безценни ръкописи на староеврейски и арамейски и живее в република Ирландия. Писмото на Розевич беше кратко и ясно. Имал малка, но ценна колекция от ръкописи и се нуждаел от специалист както за описването, така и за съхранението й. Интересува ли се д-р Гулд от предложението? Работата нямало, да бъде трудна, нямало определен срок и щяло да му бъде платено добре. Много добре.
Джек бавно вдигна писмото. На пръста си носеше обикновен златен пръстен без инкрустации. Сви другата си ръка в юмрук, после пак я разпери. Направи го няколко пъти. Сякаш стискаше и пускаше нещо. Сетне разсеяно поглади хартията, като че ли беше човешка плът.
Известно време стоя неподвижен. Писмото тежеше в ръката му като коприна. Чувстваше, че му предстои нещо необикновено. Очаквал го бе отдавна, може би цял живот — не знаеше откога, нито защо. Ала инстинктът му подсказваше, че животът му ще се промени.
Вече беше заместник-завеждащ на отдела за библейски ръкописи в престижната библиотека „Честър Бийти“ в Дъблин, на „Шрусбъри Роуд“. Отговаряше за една от най-прекрасните колекции от папируси със Стария и Новия завет, която се равняваше на тези от библиотеката във Ватикана и в Британския музей, но известна само на тесен кръг специалисти. „Папирусите на Честър Бийти“ представляваха библейски откъси, намерени при разкопките на древния Афродитополис в Египет в периода 1928–30 и купени година по-късно от самия Честър Бийти.
Джек вдигна слушалката и набра номера, напечатан в писмото. Телефонът иззвъня пет-шест пъти. Отговори гласът на ирландка на средна възраст.
— Съмърлон. С какво можем да ви услужим?
Той предположи, че това е икономката. Чуваше се музика. Виолончело и клавесин. Веднага позна мелодията — адажио от сонатата на Бах в сол миньор. Запис ли беше? Или в Съмърлон имаше оркестър?
— Търся мистър Розевич. Вкъщи ли е?
— Бихте ли ми казали името си?
— Кажете му, че се обажда д-р Гулд от библиотека „Честър Бийти“.
Жената остави слушалката на масата. След няколко минути музиката спря. Чуха се тежки и бавни мъжки стъпки.
— Розевич. Какво мога да направя за вас? Акцентът беше определено източноевропейски.
— Вие ми писахте, мистър Розевич. Името ми е Гулд, от „Честър Бийти“.
— Господи! Онази глупава жена ми каза, че сте доктор от Уестмийт. Това е прекалено. Трябва да си купи слухов апарат. Простете ми, доктор Гулд. Изключително любезно от ваша страна, че ми се обаждате веднага. Прочетохте ли писмото ми?
— Да. То пристигна тази сутрин.
— И какво е решението ви?
— Нямах време да го обмисля. Обаждам се само за да ви задам няколко въпроса.
— Да, разбира се. Какво ви интересува?
Музиката зазвуча отново, но този път свиреше само виолончелото. Междувременно се чу някакъв друг звук. Дали беше морето, или само въображението на Джек? Къде ли точно се намираше Съмърлон?
Джек зададе въпросите си прилежно, един по един, сякаш по този начин можеше да прогони Розевич заедно със съблазнителното му предложение.
Да се сблъска с такава загадка, при това в онази отдалечена част на страната, беше твърде хубаво, за
