заговори в микрофона.
— До всички екипи. Бъдете готови. Превключете на централния канал.
Мъжът, който включи говорителя, започна да обяснява.
— Това е от микрофон номер пет. В библиотеката. „Мама“ го сложи там снощи, докато пиеха със стареца. Качеството не е много добро.
— „Вече не става дума за… и догадки, Щефан. Ако остане тук… право в Лигата.“ „Мария не знае нищо.“ „Тя знае всичко. Снощи… в кабинета на Карл. Сигурно е снимала документи. В тях има… за да ни унищожат.“ „Тогава… от нея.“ „Не е толкова лесно.“
— Господи, хванали са я — каза операторът. От говорителя се разнесе гласът на Карл.
— „Тя работи за някой друг. По всяка вероятност за британците. Сигурно са я завербували в Рим.“ „Не вярвам.“ „Опасявам се, че това е истината, Щефан… Къщата е под наблюдение. Вече казах на Хенрик да…“
Операторът се обърна към Харис.
— Кажи на хората си незабавно да я измъкнат. И да внимават. Обектите знаят, че са под наблюдение.
Харис отново сложи слушалките и натисна едно червено копче.
— До всички екипи! Пълна готовност. Моля, потвърдете позициите си.
Той пусна копчето. Силно пращене изпълни слушалките му.
— Чувате ли? Имаме сигнал за тревога.
Никой не отговори. Чуваше се болезненото пращене. В другия ъгъл на микробуса някой бе изключил централния говорител. Единият от мъжете продължаваше да подслушва разговора в библиотеката.
— Екип едно, чувате ли ме? Тишина.
— Екип две, чувате ли ме?
Мълчание. Един по един мъжете извърнаха глави към Харис.
— Екип три. Обадете се.
— Микрофон номер пет спря да предава — прекъсна го мъжът, който слушаше какво става в библиотеката:
Харис скочи на крака.
— Луис, виж какво е положението навън. Вземи оръжие.
Луис, който подслушваше Мария, извади пистолет от кутията на стената над апаратурата.
— А жената?
— Аз ще подслушвам нейния микрофон.
Луис се приближи до вратата и натисна дръжката. Тя не помръдна. Опита отново, този път по- силно.
— Заключена е.
— Какво?
В същия миг някой включи двигателя и двамата мъже, които стояха прави, залитнаха, когато микробусът потегли.
— Какво става, по дяволите?
Харис стана и се приближи до вратата, която ги отделяше от шофьорската кабина. Микробусът се движеше бързо.
— Хей! Отвори! Още сме отзад.
— Кой кара? Крис ли? Какви номера прави?
— Това не е номер. Пийтър, продължавай да викаш екипите. Мак, искам да ни свържеш с Лондон. И по- бързо!
Мак започна да натиска копчетата на апаратурата. Харис заудря с юмруци по вратата.
— Луис, извади и другите оръжия — извика той. — Може да ни потрябват.
Завиха, после отново се стрелнаха напред.
— Сателитната връзка изчезна.
— Не може да бъде.
— Казвам ти, че е така.
— Никой от екипите не се обажда.
— Продължавай да ги търсиш.
Чу се изсвирване на гуми. Пак завиха. Харис отново заудря по вратата. Луис раздаде пистолетите.
— Провери дали не можеш да отвориш задната врата — заповяда Харис.
Луис натисна едната, сетне другата дръжка. И двете бяха здраво залостени. Движиха се повече от половин час. Когато микробусът спря, предположиха, че са извън града. Моторът заглъхна. Навън цареше мъртва тишина. Двама от мъжете наблюдаваха междинната врата, а другите двама — задната. Минаха няколко минути, през които не се случи нищо.
После нещо издрънча до микробуса. След известно време чуха стъпки на покрива. Мина около минута. Разнесе се бръмчене на някакъв малък мотор. Бормашина. Чу се противно стържене, когато бургията влезе в съприкосновение с метала. След няколко мига покривът беше пробит. Нещо тежко се стовари над процепа. После през дупката влезе тънък цилиндър, който се раздели на две хоризонтални пръскалки.
— Какво, по дяволите, е това?
Чу се свистене и пръскалките започнаха да се въртят.
— Газ!
Харис закри лицето си с пуловера, грабна най-близкия стол и скочи да запуши пръскачките. Беше невъзможно.
Те се въртяха твърде бързо. Газта започна да изпълва микробуса.
53.
В Лондон срещата с Ирина Косенкова наближаваше своя край. Сключиха споразумение, чийто непосредствен резултат трябваше да бъде смъртта на двайсет и девет възрастни мъже. Но това нямаше никакво значение. Старци умираха всеки ден и други остаряваха, за да заемат мястото им. Най-важното за присъстващите в онази стая беше, че неудобната тайна щеше да умре заедно с онези мъже.
— Искрено се надявам, мадам Косенкова, че това е първата от множеството срещи, които ни предстоят. Изгладихме различията помежду си. След като намерихме решение за онези дребни, но важни неща, мисля, че имаме още много да си говорим. Светът не се е успокоил.
— Имате право. Макар че все още за вас, на Запад, нещата са много по-лесни, отколкото за нас.
— Нямах предвид точно това.
— Не, но то е най-важното. Ние имаме още проблеми. Вие смятате, че след като вашата рецесия свърши, всичко ще бъде наред. Светът отново ще стане приятен и спокоен. Забравяте колко е труден животът на другите хора. Поне за повечето. Именно това недоглеждане ще ви съсипе.
— Очаквах по-добри думи от вас. Такива приказки говорят вашите хардлайнери. Сигурен съм, че вие не вярвате на тези глупости. Ние още функционираме, а вашата система се разпадна и фалира.
Феликс се чувстваше отлично. Изглежда, нещата в края на краищата щяха да потръгнат.
— Мисля, че умишлено изтълкувахте думите ми неправилно. Техният проблем, както и вашият, е лицемерието. Но те имаха право за страданията и за несправедливостта. Онова, за което току-що се споразумяхме, е несправедливост. Една несправедливост, която прикрива друга. Запада фалира по отношение на стойностите. Вие сте алчни и користолюбиви, не се интересувате от нищо друго, освен от власт и пари и имате политици, които поощряват стремежите ви. Всичко хубаво на вашата цивилизация е в миналото. Какво имате сега? Поп звезди, хамбургери и безалкохолни напитки. Повече хора, посещават Дисниленд, отколкото Лувъра. Пък и вече нямате врагове, които да повдигат престижа ви. Почакайте и ще видите. Розевич не е последният варварин. Има и други. Те чакат.
В Париж Щефан Розевич чакаше дъщеря си. Беше разтревожен и стъписан. Обичаше Мария и не
