можеше да понесе раздялата с нея, особено сега, когато годините започваха да му тежат. Рейнолд настоя да я премахнат. Розевич категорично възрази, като твърдеше, че могат да запазят живота й, но да я изолират напълно. Тя нямаше да поддържа контакт с друг, освен със семейството си. Последва ожесточен спор, който Розевич спечели. Поне засега.
На вратата на библиотеката се почука.
— Влез — извика той, като се опитваше да се овладее. Вратата се отвори и в стаята влезе Мария.
В къщата в Челси се почука леко на вратата и след миг се показа един младеж, който работеше с апаратурата на долния етаж.
— Сър, мистър Хъдсън каза да слезете веднага. Нещо става.
Феликс скочи на крака.
— Какво искаш да кажеш? Къде?
— В Париж, сър. Случило се е нещо много лошо. Не съм сигурен точно какво, но мистър Хъдсън е в ужасно настроение.
Изведнъж на прага застана самият Хъдсън.
— Бързо слезте долу, сър. Мисля, че е станала експлозия. Получихме SOS от „Жабар 1“, микробуса, но не беше съобщение, а само един вик. После сигналът изчезна.
Без да губи време, Феликс се обърна към Паркър, като използва истинското му име.
— Роджър, отивай на „Кингс Крос“. Веднага измъкни Гулд оттам. Първо се обади и кажи на Бил да го изведе навън. Слейте се с тълпата на гарата. Качете се на първия влак за Глазгоу.
Паркър незабавно излезе. На „Кингс Роуд го чакаше кола“.
— Седни, мила моя. Искам да поговорим.
— Какво се е случило, татко? Изглеждаш разстроен. Карл ли ти каза нещо?
На масата над него беше ръкописът — смисълът на целия му живот. А пред него единственият човек, когото обичаше, го чакаше да заговори, но той не знаеше какво да й каже. Вече я бе пожертвал веднъж, когато я омъжи за фон Фройдигер. Сега се налагаше да го направи отново, ала този път щеше да бъде много по-болезнено.
— Краят дойде, Мария. Ние знаем. Играта приключи. Време е да се отпуснеш, мила, и да ми разкажеш как стана така. Не искам да знам защо. Това само ще ми причини болка. Ще приема, че са те подвели. Но с измамата и страха е свършено.
В безопасната къща Феликс се опитваше да вдъхне смелост на Ирина Косенкова.
— Ще докарат колата отзад. Не се притеснявайте, тази къща е сигурна.
— Както екипът ви в Париж ли?
— Още не знаем дали са били взривени. Това е само предпазна мярка.
— Знам какво е паника. Щом сте загубили връзка с хората си в Париж, бъдете уверен, че Розевич ги е очистил. Той има най-добрите специалисти в бизнеса.
— Съгласен съм. Но в тази къща сме в безопасност. Дори Централата в Лондон не знае за нея. Да минем оттук. Ще слезем по задните стълби.
Той я хвана подръка. Косенкова нямаше време да облече палтото си.
— Само ще проверя дали колата ви е там — каза Феликс и се опита да отвори вратата.
Тя беше залостена.
По стълбите се чуха стъпки. Бавни и неумолими.
— Хъдсън, ти ли си? Проклетата врата, не ще да се отвори.
Отговор не последва.
— Хъдсън?
Ала не беше Хъдсън. Нито някой друг, когото Феликс познаваше. Мъжът не носеше маска. Не му беше необходима, защото нямаше да има оцелели, които да го разпознаят.
Тя не отрече нищо. Слушаше обвиненията, без да говори. Той се опита да я принуди да признае вината си, но Мария упорито мълчеше. Това беше по-лошо, отколкото изповедта. Мълчанието й изгаряше душата му и оставяше белези върху плътта. Сърцето му се свиваше при мисълта, че собствената му дъщеря, която обичаше толкова много, е станала предател. Накрая и той спря да говори. Навремето мислеше, че тя може да стане монахиня, и изпитваше гордост от тази идея. Колко по-добре щеше да бъде.
Замисли се и реши, че това вероятно ще бъде най-доброто решение. Някой метох с висок зид и пълно уединение. Щеше да облекчи последните му години. А тя може би щеше да намери опрощение в молитвите.
— Това ли е всичко, татко?
Розевич вдигна глава. Бе потънал в размисъл, вторачен в огъня в камината. Уморено се изправи на крака.
— Само това ли ще кажеш?
Мария наведе глава. Нямаше сили да се съпротивлява. Можеше само да мълчи. Смъртта би била най- естественото решение, но не знаеше как да застане пред нея. Не и докато Паул беше жив и се нуждаеше от майка си.
Баща й се приближи. Тя го видя да вдига ръка, готов да я удари. Лицето й още гореше от плесницата на Карл.
Розевич я погледна. Знаеше, че ако я удари веднъж, нямаше да може да спре. В Кланец имаше едно еврейче, което го бе погледнало така, сякаш беше Спасителя. Той го удари — толкова много пъти, че не можа да ги преброи. Всичко това стана в състояние на безпаметност, така че накрая си спомняше само ударите. Забрави детето, очите, и молбата в тях. Бавно отпусна треперещата си ръка.
— Татко, бих искала да се изповядам. В „Сен Шарл“. Днес следобед.
Да, защо не, помисли си той. Това щеше да е началото. Стъпка в правилната посока. Още довечера щеше да разпита за подходящ метох. Чечановски щеше да уреди въпроса.
— Добре. Хенрик ще те придружи. Ще чака навън. Няма да подслушва, обещавам. Изповедта е свещена. Мария стана и тръгна към вратата.
— Мария… Моля те, дете мое, не се опитвай да избягаш. Карл и Рейнолд искаха смъртта ти. Те не те обичат като мен. Не им предоставяй тази възможност.
— Иска ми се да умра.
— Не бива да говориш така. Грехота е.
— Ти знаеш много добре какво е грях, нали?
Едва не се хвана на въдицата й. Но нямаше да издържи, когато разбереше колко го мрази. По-добре беше да прекара остатъка от живота си в молитви за него. Това щеше да ги свързва и да бъде достатъчно за годините, които му оставаха.
— И не се опитвай да се свържеш с приятелите си. Вече се погрижиха за тях. Няма кой да ти се притече на помощ. Примири се с това. Не забравяй нищо, когато се изповядваш.
Розевич знаеше, че въпреки желанието му да я изпратят в манастир, животът и вече не струваше нищо и ако Източният кръст отхвърлеше молбата му, щяха да го угасят като пламък на свещ.
