— А как прави така, че никой да не го среща?
— Хмм! Сър, питате ме наистина твърде много. Наблюдавали са го, само че отдалече. Виждали са го да профучава като понесен от вихрушка. Често пред него и зад него са изскачали искри. Имам един познат, който го е срещал през нощта. Този човек твърди и се кълне с хиляди клетви, че около главата, раменете, лактите, цевта на пушката на конника, а също така и около муцуната, ушите и опашката на коня имало множество малки пламъчета.
— Глупости!
— Всеки би казал същото. Обаче моят познат е човек, който обича истината, и не мога да очаквам да чуя от устата му лъжа или пък врели-некипели.
Ето че сега Хобъл Франк взе думата. Разговорът се водеше на английски, поради което той изрази мислите си трезво, делово и гладко като всички други. Само когато заговореше на немски, в главата му оживяваха задрямалите у него забавни — чудатости.
— Ето ви на! — възкликна той. — Никой не иска да повярва в естествеността на свръхестественото. Аз твърдя, че Призрака на Ляно Естакадо не е човек, а някакво призрачно същество, останало от времето на гръцките фурии, което се е оттеглило в усамотената пустиня също както някой пенсионер се изолира от външния свят в малката си стаичка. Нямам нищо против да повярвам, че от него изскачали искри и пламъчета. Ние, простосмъртните, изпускаме от устата си огромни количества тютюнев дим. Защо тогава някой призрак да не може да бълва огън?
— Но нима един призрак умее да стреля с пушка? — попита Бениън, хвърляйки презрителен поглед към Хобъл Франк.
— Защо не? Веднъж на един панаир видях как някаква кокошка стреля с едно малко оръдие. А онова, което умее една кокошка, трябва да е детински лесно за някой призрак!
— Сър, служите си с доста странни доказателства. Те не говорят за твърде голям ум и проницателност!
Думите му не можеха да не обидят Франк. Той отвърна остро:
— Действително е така. Обаче си имам причина, за да не говоря толкоз начетено, колкото всъщност бих могъл. Защото вие имате такава физиономия, която ме кара да се страхувам, че изобщо няма да ме разберете, ако започна да приказвам умно.
— Сър! — избухна офицерът. — Как си позволявате да се отнасяте тъй грубо с един капитан от кавалерията на Съединените щати?
— Pshaw! Не се вълнувайте толкова! Вие самият започнахте с обидите и ще трябва спокойно да преглътнете моя отговор. А ако не ви се иска, е, тогава съм готов да уредя въпроса с някой добре прицелен куршум От моята карабина.
По лицето на офицера си личеше, че му струва доста усилия да овладее гнева си, обаче все пак му се удаде да отговори със спокоен тон:
— Ще съжалявам, ако ми се наложи да ви застрелям. Умея много добре да си служа с пушката, но не съм скандалджия и се бия само с офицери. Впрочем бихме постъпили твърде безогледно спрямо мистър Хелмърс, ако пролеем кръв в дома му. Имам намерение да остана тук, докато пристигне моят ескадрон, и затова съм заинтересован да не нарушаваме спокойствието във фермата.
— За което съм ви благодарен, сър — намеси се Хелмърс. — Щом искате да чакате при мен, ще наредя да ви дадат стая, а конят ви ще получи хубаво място в обора.
Той се изправи, офицерът също стана и двамата се отправиха с коня към обора. По-късно фермерът се завърна сам и каза на двамата, че Бениън останал в стаята си, за да си отпочине. Хелмърс се радваше на присъствието на този гост, както и на пристигането на драгуните. Франк обаче поклати глава и каза на немски:
— Този човек хич не ми харесва. В лицето му има нещо, което дразни моята нежна чувствителност. Очите му ми приличат на две яйца на очи върху постна извара. Поглеждат те коварно, а в израза им няма нищо умно. Хич не ми се ще да го поставим на изпитание дали е почтена личност. Не ми се вярва да успее да произнесе правилно паролата „шибебок“.
— Шибебок? Защо пък тази дума? — попита Джъгъл Фред.
— Значи не знаеш въпреки твоето по-раншно епидемическо образование? Думата шибебок, която всъщност означава ръчна количка, е изиграла огромна роля по времето, когато хуните, предвождани от кайзер Темистокъл, са искали да прекосят Елба. Хуните са пренасяли снаряжението си, натоварено на ръчни колички. И когато се наканили да прехвърлят Елба, решили да минат, без да бъдат разпознати, и затуй се представили за бразилски араби. Обаче край реката бил застанал старият фелдмаршал Дерфлингер и карал всеки един от тях да изговаря думата „шибебок“. Който не успявал, просто му отсичали главата. Но тъй като хуните нямали необходимите качества на ларинкса, за да произнесат както му се полага „ш“-то, всички казали „сибебок“ и се простили с главите си.
Двамата слушатели зяпнаха Франк смаяно. Не знаеха дали да плачат, или да се смеят.
— Но, Франк! — извика най-сетне Фред. — От къде на къде пък ти хрумна това! Шибебок! Може би имаш предвид думата „шиболет“, която гилеадейците карали ефраимитите да произнесат, както е описано в Стария завет?55
— Tacet!56 Или понеже не разбираш еврейски, ще ти го кажа по по-ясен начин: затвори си кепенеца на хранителното отверстие! Предупреждавам те, Фред. Ако думите ми вече не помагат, ще премина към дела. Продължиш ли с обидните си бръщолевеници, ще се дуелирам с тебе. Куршумът ми ще те просне на земята и тогава ще ти се случи същото, което изпитал и горнобаварският дървар, когато вечерта се връщал мъртъв у дома си.
— Не знам нищо за него.
— Вярвам ти, понеже ти изобщо нищо не знаеш. Този дървар бил убит от един бор, който искал да отсече. Селският дърводелец му направил възпоменателна плоча, боядисал я хубавичко със зелена боя, изрисувал го на нея заедно с бора, а отдолу написал:
Щастлив, със весела душа излязох рано сутринта. По мойта работа тръгнах, но върху мене рухна бор и ах, във вид на труп със зор в дома си тъжен се прибрах!
Франк се бе разгорещил и сигурно щеше да продължи със своето конско евангелие, ако не го бяха прекъснали. Хелмърс посочи на север и когато другите двама отправиха погледите си натам, забелязаха някакъв конник, който се приближаваше. Хобъл Франк бързо се изправи на крака.
— Олд Шетърхенд! — възкликна той. Джъгъл Фред засенчи очите си с ръка, взря се напрегнато в наближаващи ездач и обзет от радост, изрече:
— Най-сетне! Откога копнея да се запозная с него! Той също, както и Хелмърс, се изправи и почтително поздрави прочутия уестмън, който тъкмо в този миг скочи от великолепния си вран жребец. Ловецът веднага се приближи до Хелмърс, подаде му ръка и каза на немски:
— Господин Хелмърс, предполагам, че вече са ви съобщили за моето идване. Надявам се да ви бъда добре дошъл. Хелмърс разтърси десницата му и отвърна:
— Хобъл Франк наистина ми каза, че ще пристигнете, и тази новина ме зарадва извънредно много. Моят дом е на ваше разположение. Настанете се удобно и останете при мен дотогава, докато ви е възможно!
— Е, кой знае колко дълго не мога да се бавя тук. Трябва да прекося Ляно, за да се срещна с Винету.
— И това ми беше съобщено от Франк и страшно би ми се искало да имам възможността да тръгна с вас, за да видя вожда на апачите. Но, сър, я ми кажете откъде ме познавате! Веднага ме заговорихте с името ми.
— Да не би да мислите, че е необходима някаква особена проницателност, за да разпознае човек във вас собственика на Хелмърс Хоум? Вие сте в домашни дрехи и напълно отговаряте на описанието, което ми дадоха за вас.
— Значи сте се осведомявали за мен?
— Разбира се. В Далечния запад е разумно по възможност предварително да се запознаваш с хората, които се каниш да посетиш. Научих, че сте немец, и затова веднага ви заговорих на нашия роден език. А мога ли да науча кой е другият господин?
— Обикновено ме наричат Джъгъл Фред — намеси се познатият ни фокусник. — Аз съм обикновен прериен скитник, сър, и не допускам името ми да ви е познато.
