север край Рио Боксо, където той ни се притече на помощ, когато бяхме нападнати от отряд на племето поуни.
— В такъв случай сте убедени, че във Вечните ловни полета той ще властвува над много воини. Обаче Маниту не го повика по време на битка. Вождът на команчите беше убит! — Как се случи това и как всъщност дойдохте насам?
— Бяхме навлезли дълбоко в земите на бледоликите. Воини те на команчите са заровили секирата на войната и в последно време живееха в мир с белите. Нямаше защо да се боят да посетят градовете на бледоликите мъже. Огнената звезда ловуваше със своите хора край реката, наречена Рио Пекос. Там те се натъкнаха на бледолики, които искаха да отидат до далечния град с името Мемфис. Понеже други червенокожи мъже правят пътя до там опасен, белите помолиха Огнената звезда да им даде някой опитен водач. Вождът реши той самият да ги придружи, като вземе и мен със себе си, за да видя градовете и къщите на белите. До Мемфис се добрахме щастливо, а после сами се отправихме обратно на път. Днес, когато започна последната третина от деня, ни срещнаха убийците. Поискаха нашите коне. След като не им ги дадохме, един от тях рани с куршум Огнената звезда в корема. Конят на вожда се подплаши и побягна. Трябваше да го последвам, защото вождът беше ранен и не можеше да се бие с бледоликите. Щом сте видели следите, сигурно знаете какво се е случило по-късно.
— Да. Ти си убил един от тях и си му взел скалпа.
— Така е. Кожата на главата му виси ей тук на моя пояс. Но аз ще се сдобия и със скалповете на другите. През нощта ще оплаквам баща си, ще подема траурната песен на вождовете. На зазоряване ще го погреба временно между тези камънаци и по-късно ще доведа воините на команчите, които ще издигнат на героя гробница, достойна за неговата храброст и слава. Щом скрия мъртвеца от огненото око на слънцето, ще потърся следите на убийците и ви казвам: Шиба-бигк все още не е прочут воин, обаче той е син на прочут вожд и тежко и горко на бледоликите, на чиято диря попадне погледът му! Те са загубени!
Той се изправи, приближи се до своя мъртъв баща, сложи ръка на главата му и продължи:
— Бледоликите се кълнат. Но команчът говори без клетви. И тъй, запомнете моите думи: когато Огнената звезда бъде издигната, на върха й ще увиснат шестте скалпа на неговите убийци. Желязното сърце го каза и следователно така ще стане!…
5. глава
Шпионинът
Около обед на следващия ден Хелмърс, Джъгьл, Фред и Хобъл Франк пак седяха на една маса пред къщата. Боб, негърът не беше при тях. Намираше се в обора заедно с Херкулес, чернокожия ратай на фермера.
Тримата мъже, които от вчера бяха станали големи приятели, оживено разговаряха за вчерашните събития и техния кървав завършек. Ето защо никак не бе чудно, че заприказваха и за други неща, свързани със смъртта, а накрая стана дума дори и за призраци.
Хелмърс и Фред решително заявиха, че е невъзможно душата на починалия да се завърне и да стане видима. Обаче Франк защитаваше вярата в призраци и като видя, че другите двама не отстъпваха от своите съмнения, гневно извика:
— На вас двамата просто никой не може да ви помогне! Ако бях умрял, щях да ви се явя като дух още днес в полунощ. Това би ви накарало да мислите по-иначе!
— Дай ни поне едно-единствено доказателство! — засмя се Фред. — И тогава ще ти повярваме.
— Доказателство ли? Глупости! Доказателствата нищичко не доказват! Съществува думата „призрак“ и значи той си броди ей така, среднощ. Това е ясно като мътеница. Учителят от Морицбург, комуто дължа образованието си, също вярваше в призраци. Ето защо не мога…
Франк замлъкна, защото забеляза приближаването на един конник, който носеше униформата на офицер от кавалерията на Съединените щати.
Той идваше в галон откъм юг и скоро спря коня си пред тримата мъже.
— Good day, джентълмени! — поздрави той. — Надявам се, че не съм се объркал и съм попаднал във фермата, наречена Хелмърс Хоум.
— Йес, сър! — отвърна Хелмърс. — Аз съм собственикът на този дом.
— Самият Хелмърс? Радвам се, че ви виждам, защото идвам, за да събера някои сведения.
— За какво?
— Не мога да ви го обясня с една-две думи. Разрешете ми да поседна за малко при вас!
Офицерът слезе от коня и се настани при тях. Те го огледаха внимателно. Той имаше набита, яка фигура и носеше голяма гъста черна брада. Погледът му беше остър и пронизващ. Устните му не се виждаха, тъй като той бе сресал мустаците си надолу.
— Аз съм капитан Гордън Бениън и се намирам тук, тъй да се каже, като разузнавач — започна той с нотка на надменност в гласа. — Спрели сме край форт Сил и се каним да навлезем в Ляно.
— Защо? — попита Хелмърс.
— На федералното правителство е докладвано какъв голям брой злодейства са извършени напоследък в Ляно Естакадо. Крайно време е да последват строги наказания. Престъпленията имат толкова явна връзка помежду си, че със сигурност може да се приеме, че става въпрос за някоя добре организирана банда. Трябва да й бъде нанесен мощен съкрушителен удар. Два ескадрона драгуни получиха заповед да изпълня! тази задача и да прочистят Ляно от всякаква съмнителна паплач. Изпратиха ме напред, за да събирам сведения и да установя връзки с хората, заселили се близо край пустинята. Естествено ние изхождаме от убеждението, че всеки честен човек ще ни подкрепи.
— От само себе си се разбира, кептън54 Бениън! Радвам се, че се отбихте при мен и можете да бъдете уверен, че ще ви помогна според силите си. Джон Хелмърс е известен с това, че на него може да се осланя всеки свестен човек.
— Чух го и затова идвам при вас.
Офицерът изцяло спечели доверието на Хелмърс. Най-напред фермерът му разказа каквото беше научил от пътуващия търговец, а после го осведоми и за вчерашния двубой, и за смъртта на непознатия.
Бениън го слушаше внимателно. Лицето му си оставаше безизразно, обаче очите му засвяткаха. Хелмърс си помисли, че трябва да отдаде това на живия интерес на войника към неговото описание на дуела. Но някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи, че тези пламъчета в очите му не изразяваха нищо друго освен гняв и злоба. Ръката му се бе свила в юмрук около дръжката на сабята, а веднъж на Хелмърс дори се стори, че чува тихото скърцане на зъбите му. Иначе той остана външно спокоен и полагаше всички усилия да не проявява нищо друго освен напрегнато внимание.
Когато Хелмърс свърши разказа си, той се впусна надълго и нашироко по общи въпроси за порядките, царящи в тази област, за опасностите в Ляно Естакадо и завърши с думите, че считал извънредно трудно преминаването на два ескадрона кавалерия през пустинята. Липсвала храна за конете и което било най- важното — нямало вода. А ако искали да вземат със себе си и едното, и другото, щели да имат нужда от много товарни животни, които щели да забавят хода им.
— Може и да сте прав — обади се офицерът, — но това не ме засяга, понеже е работа на командващия. Я ми кажете, сър, как стои всъщност въпросът с Призрака на Ляно Естакадо? Толкова често съм слушал да говорят за това загадъчно същество, но никога не съм могъл да науча нещо по-определено.
— Значи сте в същото положение, в което съм аз и всички останали. Всеки е чувал за Призрака, обаче никой не знае някакви подробности за него. Онова, което знам, мога да ви го съобщя с няколко думи. Призрака на Ляно Естакадо е някакъв тайнствен конник, когото още никой не е видял отблизо. По-точно казано, всеки, който е успял да види лицето му, е трябвало веднага да заплати с живота си и е умирал от куршум, попаднал в средата на челото му. Прави впечатление, че убитите са все престъпници, които са върлували из Ляно Естакадо. Ако се съди по това, изглежда. Призрака е някое лице, което си е поставило за задача да наказва престъпниците, срещнати из Ляно Естакадо.
— Значи той е човек?
— Разбира се.
— Но как успява да бъде едновременно навсякъде и винаги да остане незабелязан? Нали трябва да има храна и вода за себе си и за своя кон? Откъде ги взима?
— Тъкмо това никой не може да проумее.
