По време на едно подобно ослушване те доловиха шум от търколило се камъче.
— Чу ли? — прошепна Джими. — Значи бяхме прави, когато предположихме, че индианците са горе. И са нащрек. Раненият, ако изобщо все още е жив, сигурно лежи нейде вътре в мината.
Но младият индианец е застанал на пост върху халдата. Заговори го, Дейви!
Дейви последва указанието му, като подвикна нагоре с ясно доловим, но все пак не особено силен глас:
— Туинутпук, кеванавуички, ненетпа хаич — млади боецо, не стреляй, ние сме твои приятели!
После двамата зачакаха отговор. Мина известно време, след това дочуха въпроса:
— Хузихакарт — кой идва?
Това бяха само четири кратки срички, но те издадоха кой стои горе. Двете думи бяха от езика на свободните, скитащи се из околните райони команчи.
— Ва-а-чат табутево — двама добри бели мъже — отговори Дейви.
— Минам мистисчи — качете се горе! — прозвуча гласът отгоре след известно размисляне.
Двамата трапери доизкачиха халдата. Щом се добраха до горния й край, въпреки тъмнината забелязаха човешка фигура, изправила се пред тях с пушка в ръка, готова за стрелба.
— Неварн, унмахкучине — стой или ще стрелям! — заповяда команчът.
По фигурата двамата разпознаха, че не се бяха излъгали в очакванията си да видят пред себе си някой млад индианец. Дейви го успокои:
— Не е необходимо моят млад червенокож брат да стреля. Ние идваме да му помогнем.
— Сами ли са белите мъже?
— Да.
— Дирята на моя кон ли следваха?
— Ненадейно се озовахме на мястото на сражението и от следите разбрахме какво се е случило. После проследихме твоята диря и дирята на враговете ви, за да ви защитим срещу тях.
— Истината ли казва белият човек?
— Аз не лъжа. В знак на това, че идваме като твои приятели, ще оставим сега всички наши оръжия, за да поговорим с теб в мир и приятелство. После ти ще кажеш дали отново да ги вземем, или не.
Те веднага превърнаха думите си в дела. Обаче червенокожият продължи да държи пушката си насочена към тях и каза:
— Бледоликите имат мед на езика, но в сърцето си таят отрова. Оставят оръжията си на земята, за да спечелят доверието ми, а след това ще пристигнат тримата им другари, за да ни донесат смърт.
— Значи ни считаш за двама от онези, които ви преследваха?
Заблуждаваш се.
— Тогава ми кажи къде са онези петима мъже? Щом като сте следвали дирята им, трябва да го знаете.
— Срещнахме ги долу, където по скалите бяха изгубили следите ти и ги търсеха. Отначало ги заговорихме дружелюбно, за да ги заблудим. Те не успяха да открият дирята. Но ние веднага забелязахме капките кръв от раната на твоя придружител. Обаче си замълчахме и направихме друга фалшива диря, по която по-късно онези се отправиха на запад. Казахме им, че ги считаме за разбойници и убийци, и насочихме към тях пушките си, както и ти сега държиш своята пушка насочена към нас. И тогава те се видяха принудени позорно да се оттеглят.
— Защо не ги убихте?
— Защото не ни бяха сторили никакво зло. Ние застрелваме някой неприятел само тогава, когато сме принудени да го сторим.
— Говорите с думите на добри хора. Моето сърце ми повелява да ви се доверя, обаче един друг глас ме приканва да бъда предпазлив.
— Ние ти мислим доброто. От следите личи, че твоят придружител е ранен. Затова и дойдохме тук, да ти предложим помощта си. Ако не я желаеш, веднага ще си тръгнем, понеже не сме свикнали да натрапваме съдействието си на когото и да било.
Измина кратко време, преди индианецът да се обади. Изглежда, размисляше. После той каза:
— Нямам нужда от помощта ви. Можете да си вървите.
— Добре, ще те оставим, но ти пожелаваме само да не се разкайваш. Ей тук на земята слагам главата на лулата, изгубена от вас, която ние намерихме.
Те отново взеха оръжията си и започнаха да се спускат по халдата. Не се бяха отдалечили много, когато Дейви се спря и тихо попита:
— Нищо ли не чу, драги Джими? Стори ми се, сякаш ей там, надясно от нас, се търколи някакво камъче.
— Нищо не долових.
— Но аз го дочух, и то съвсем ясно. Нека бъдем предпазливи. Продължиха да слизат. Когато се озоваха в подножието на халдата, изведнъж съвсем близо пред тях от земята се надигна тъмна човешка фигура.
— Стой, обеснико! — извика Джими, насочвайки към него карабината си. — Нито крачка, иначе ще стрелям!
— Защо ще стреля бледоликият, когато съм дошъл с приятелски намерения? — прозвуча пред него въпрос.
Джими разпозна гласа на младия индианец, с когото бе разговарял току-що.
— Ти ли си? — попита той. — Слязъл си едновременно с нас.
Значи Дейви не се е излъгал в шума от камъка! Твоят крак го е съборил. Какво търсиш тук?
— Исках да видя дали думите на белите мъже са били искрени. Тъй като последвахте указанието ми, без да предприемете нещо против мен, вие издържахте изпитанието. Не сте от моите преследвачи и аз ви моля отново да се изкачите горе заедно с мен, за да видите Тевуа-шохе, който е мой баща.
— Тевуа-шохе, Огнената звезда, прочутият вожд на команчите е тук? — попита Дейви учудено.
— Да, но е мъртъв. Аз съм Шиба-бигк, неговият най-малък син, и ще отмъстя на убийците за смъртта му. Нека бледоликите ме последват.
Той се закатери пред тях и те отново заизкачваха халдата по петите му. Щом достигна горе, той се отправи към отвесната скала и влезе в една дупка на каменната стена. Това беше входът на старата изоставена сребърна мина.
Посрещна ги тънка струйка дим. Когато навлязоха на тридесетина крачки в галерията, те съзряха малък огън. Край него имаше малка купчинка дърва, събрана с голяма мъка. Пламъкът бе предназначен единствено да осветява мъртвеца, който бе поставен в седнало положение, с гръб, облегнат на стената. Желязното сърце остави пушката си на земята и седна срещу мъртвеца. Тикна в огъня един клон, присви колената си нагоре и подпря брадичката си върху тях. Заел това положение, той безмълвно втренчи поглед в трупа.
Двамата уестмъни стояха край него мълчаливо. Те бяха запознати с индианските обичаи и знаеха, че с думи сега само биха обидили сина, който скърбеше за баща си. Лицата на двамата индианци не бяха изрисувани с бои, което бе сигурен признак, че не са тръгнали на път с някакви враждебни намерения. Мъртвецът бе красив човек, също като повечето команчи и апачи, отличаващи се с физическите си предимства от много други индиански племена. Даже и в смъртта лицето му все още имаше цвета на светъл бронз. Очите му бяха затворени, а устните му — здраво стиснати, понеже беше умрял от мъчителна смърт. Долната част на индианската му ловна риза бе разтворена, тъй че беше разголено онова място от тялото му, където бе попаднал неприятелският куршум. Ръцете му бяха положени върху бедрата, а пръстите им — конвулсивно сгърчени, още едно доказателство за мъките, изтезавали го в последните мигове от живота му.
Едва след като измина доста време, Джими и Дейви също седнаха, но тихо, сякаш се страхуваха да не би, ако причинят някакъв шум, да смутят покоя на убития. Почти винаги близостта на някой мъртвец има въздействието на светилище. Смъртните биват обхванати от благоговеен трепет, щом почувствуват дъха на вечността.
Ето че Шиба-бигк повдигна глава, погледна двамата и каза:
— Чували сте за Огнената звезда, вожда на команчите, нали?
Тогава знаете, че той беше храбър воин!
— Да — потвърди Джими. — Веднага разпознахме вожда, щом го видяхме тук. Запознахме се с него на